12 месеца до по-малко пластмаса: Април – първа част

През януари си обещах да спра да използвам чаши за кафе за еднократна употреба .

Е, оттогава съм използвала общо 6 такива чаши. Веднъж, защото бях болна и си поисках топла вода в един мол, но ми дадоха картонена чаша. Втория път бях на ,,Витошка“, но страшно много ми се пиеше кафе и си взех за из път. Третия път просто забравих да спомена, че искам кафето ,,за тук“, но поне чашата беше изцяло пластмасова. И още три пъти, за които се сетих едва вчера – три картонени чаши чай на работа понеже някога правим нещо като английския ритуал за чай.

Е, надявам се занапред да съм още по-осъзната и да не взимам повече неразградими чаши, които след първата напитка отиват в коша. Трябва да призная и че откакто си дадох това обещание, навикът ми за пиене на кафе като цяло се промени. Започнах почти винаги да си правя кафе у дома и все по-рядко да го пия навън. А чашата за многократна употреба не знам откога не съм я използвала, просто или пия кафе вкъщи, или пропускам. 🙂

Февруари се изниза набързо и всъщност си купих нещо, което да намали пластмасата, но така и не го въведох в употреба. През март също не Ви разказах нищо. Направих промяна в предпоследния ден на месеца, но я затвърдих още повече през изминалите дни.

Във всички сайтове, които говорят за замърсяването с пластмаса, пластмасовите шишета се нареждат сред 10-те най-разпространени замърсители в ежедневието на хората. Аз също пия вода от пластмасови шишета. На първо място, където живея, водата не става за пиене, затова всеки месец си купувам поне две големи, десетлитрови туби с минерална вода. И понеже преди пътувах често, всяка седмица си взимах голяма бутилка (1,5 л.) за пътя и си я използвах после да си пия водата от голямата туба вкъщи. И за навън задължително всяка седмица си купувах ново шише с вода 500 ml.

За големите туби ясно защо трябва да се сменят – водата в тях свършва. Ами другите бутилки? След най-много седмица, а някой път и по-бързо, започват да миришат неприятно и няма как да се пие от тях.

Ето затова:

От днес си обещавам, че няма да купувам пластмасови шишета с вода.
(Освен при пътуване). А от тубите за вода все още няма да се отказвам.

13006F508-B2AA-479B-8A76-2F3175E7C7B7

Както много хора казват, пластмасовите шишета са идеален вариант в районите с мръсна вода, която не става за пиене. За щастие нашата страна няма този проблем. И тогава пластмасовото шише се явява просто съд, в който пренасяме напитките си.

Е, аз избрах да заменя малкото пластмасово шише с бутилка от неръждаема стомана. Дълго време се чудих. Но сега изобщо не съжалявам, защото:

– не усещам стоманената бутилка да тежи повече от пластмасовата;
– стоманената бутилка е със стени като на термос, които запазват студената вода студена дълго време; в пластмасовата всичко студено рано или късно се стопля;
– стоманената бутилка е здрава и можеш да подпираш разни неща на нея, например телефона си; пластмасовата ще падне.

И разбира се, пластмасовата бутилка се ползва около седмица и после отива на боклука, а металната е здрава и само трябва веднъж седмично да се мие.

А за вкъщи реших, че не ми трябва нещо толкова издръжливо и просто си взех една изключително красива гарафа за вода с огромна коркова тапа.

Надявам се, че така значително ще намаля пластмасовите си отпадъци, тъй като дори и да се събират пластмасови капачки за добра кауза, шишетата на тези капачки отиват на сметището, където никой не знае дали се рециклират, или не. Но дори да се рециклират, те се превръщат пак в пластмаса, която замърсява. Така че най-добре е изобщо да не се използват.

А вие очаквайте поне още едно включване през април, все пак имам да наваксвам от предишните месеци. 🙂

И не забравяйте, че когато се стремиш да намалиш пластмасовите си отпадъци, не е важно да не правиш грешки, важното е да не спираш да опитваш!

 

12 месеца до по-малко пластмаса: Януари

Всичко започна с десетгодишното предизвикателство, което напоследък нашумя в социалните мрежи. Малко след това попаднах и на публикацията ,,Единственото десетгодишно предизвикателство, за което трябва да говорим“.
Снимките показват как за 10 години големи ледници са се смалили значително, коралови рифове умират, полярни мечки нямат достатъчно големи ледени площи, където да си починат от плуване, или дори умират от глад.

После попаднах и на едно клипче на National Geographic с измършавяла до неузнаваемост полярна мечка, която търси храна във варели на сушата. Въпреки че из цял свят има съмнения доколко съдбата на точно тази мечка е пряко свързана с глобалното затопляне и замърсяването с пластмасови отпадъци, видът на това иначе пухкаво и симпатично животно ме накара да се замисля повече за това колко много аз лично замърсявам.

Вдъхнових се от английската песен „Дванайсет дни до Коледа“ и се завръщам в  блога с моето лично предизвикателство – „Дванайсет месеца до по-малко пластмаса“.
Всеки месец ще си поставям цел как да намаля пластмасовите отпадъци в ежедневието си и едновременно с това старателно ще спазвам целите си от предишните месеци.

От днес си обещавам, че спирам да използвам чаши за кафе за еднократна употреба. 

50221104_1153279511515513_6790469360856072192_n

Обикновено пия кафето си на място, но понякога се случва да ми се наложи да го взема за из път. Наскоро ми подариха прекрасна чаша за кафе от бамбук, която мога да си нося с мен. Какъв по-добър момент от сега да започна да я използвам! А ако не я нося със себе си – или ще си изпия кафето на място в порцеланова чашка, или просто ще го пропусна, докато не се прибера вкъщи. И, разбира се, край на ползването на уличните кафе машини, които не само че не правят хубаво кафе, но и няма как да не използват пластмасови чашки.

Еднократните чаши за кафе създават отпадъци, които не могат да се рециклират, тъй като капаците им са твърде малки, а самите чаши най-често са направени от картон, покрит с тънък слой пластмаса, а тази ,,слав“ не може да се рециклира. И накрая отива в морето.

Освен това всеки месец ще ви запознавам и с действията на известни личности за по-малко пластмаса. Този месец това е Брайън Мей, китаристът на Queen, които спечелиха още много нови почитатели след филма ,,Бохемска рапсодия“. Ето какво пише Мей в профила си в нстаграм:

View this post on Instagram

What’s wrong with this picture ? Now that we know the appalling damage to the life of this planet that is caused by plastic waste, how can this penny not drop ? How can we NOT recycle plastic bottle tops like this ? How many millions of tons of waste plastic per year are dumped unrecycled because of this policy ? After all the huge fuss about plastic bags, and what seemed like a national resolution to end this dreadful pollution, how DARE my local authority tell me that I can’t put this bottle top in the recycling bag ? What’s the excuse? The manpower necessary to sort them out is too costly? The machines get gummed up? NOT GOOD ENOUGH. Can we really stand for this? Here’s an idea. Let’s appeal for someone to come forwards and lend us a brown site to make a BOTTLE TOP MOUNTAIN. Then let’s find somebody who can recycle bottle tops and make them into something useful. And give them the project of converting the mountain into new goods. And finally we will shame the government into dealing with this national disgrace. Can we really stand for this? Here’s an idea. Let’s ask someone if they can supply us with a site to make a bottle top mountain. Then we’ll find somebody who can recycle bottle tops and make them into something useful. And finally we will shame this government into dealing with this national disgrace. Anybody with me? Bri

A post shared by Brian Harold May (@brianmayforreal) on

„Какво сбъркано има в тази снимка? Щом вече сме наясно с ужасяващата вреда, която пластмасовите отпадъци нанасят върху жителите на тази планета, как може да не разберем това? Как може да НЕ рециклираме капачките на пластмасови шишета като това тук? Колко милиона тона пластмасови боклуци всяка година се зарязват нерециклирани заради тази политика? След небивалата суетене относно найлоновите торбички и привидното национално решение по въпроса за това ужасно замърсяване, как СМЕЯТ моите местни власти да ми казват, че нямам право да сложа тази капачка в торбата за рециклиране? Какво е оправданието? Човешкият ресурс, необходим да ги отдели от останалия боклук, е твърде скъп? Машините се задръстват? НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ПРАВДОПОДОБНО. Можем ли наистина да толерираме това? Ето едно предложение. Да помолим някой да ни помогне, като ни предостави празна площ, където да направим ПЛАНИНА ОТ КАПАЧКИ НА ШИШЕТА. После да намерим човек, който може да рециклира тези капачки и да ги превърне в нещо полезно. И  да му възложим задачата да превърне планината в нови изделия. И накрая ще накараме правителството да се срамува, че не се е справило с този национален позор. С мен ли сте?“


Последвай ме в Instagram, за да виждаш как се справям с предизвикателството за по-малко пластмаса ежедневно!

Харесай страницата на блога, за да виждаш още публикации всяка седмица!

Mond(e)ay: #TogetherStronger

Европа е футбол и ако не толерантност, то поне любопитството може да подтикне нетипичните любители на този спорт като мен да се настанят пред телевизора и с интерес да наблюдават оспорваните битки на тревната арена. Гледането на Евро 2016 несъмнено кара част от зрителките да проучат някои играчи в интернет и да стигнат до следните изводи:

  • повечето футболисти са на възраст 25-28 години и ръст 1.78 – 1.88, стават татковци между 23 и 25, някои повече от веднъж
  • вратарите почти винаги са най-високите в отбора – поне 190 см
  • немкините много-много не обичат да се сродяват със сънародници, а предпочитат най-вече испанци, ганайци и тунизийци, чиито отрочета формират сегашния отбор на Германия
  • Гарет Бейл прилича на главния герой от анимационното филмче „Как да си дресираш дракон“
  • Джанлуиджи е много хубаво име

И докато сериозната фенска маса знае кой футболист в кой клуб играе, за колко е продаден и помнят последния му вкаран гол там, хората като мен правят прогнози въз основа на това как им звучи името на страната или подкрепят тази, която са посещавали. Разбира се, няма как да не знаем, че Англия, Португалия, Испания и Германия са големите клечки в този спорт, но поради неинформираното ни безразличие към футбола по принцип въобще не се страхуваме да подкрепяме Исландия, Италия, Уелс и Хърватия – последната, защото е балканска; Исландия и Уелс – понеже са симпатични, слабо населени мъничета, които ни напомнят за уюта на родното градче; Италия – заради звучното име на Джакерини, сърцатия Антонио Конте и разбира се, Джанлуиджи Буфон – капитанът, който винаги се опитва да успокои противника с усмивка, и човекът, който няма как да не харесаш и дори заобичаш.

Казват, че ако много хора силно вярват в нещо, то се случва. Уелс и Исландия са примерите за това. Мъничетата, които за пръв път излизат на голямата сцена и по детински, не осъзнавайки мащабите на случващото се, без притеснение вървят напред, за да видят какво се крие зад следващото препятствие. Ала вярата в победата не винаги се увенчава с успех – Италия и Полша отпаднаха, а пък прогнозите през ден се редуваха с успешна и неуспешна. Исландският отбор накара новите си фенове още повече да го заобичат след триумфалното пляскане с ръце след мача с Англия, стара викингска традиция, която накара хиляди да се движат като един. В името на една цел. За1.

Уелс повтори ритуала след победата над Белгия, но не мислете, че страната на драконите няма свое собствено вдъхновение, което да сподели с Европа чрез забележителните си успехи. Gorau chwarae cyd chwarae e мотото на основания през 1896 година в Уелс футболен клуб Pontyclun, което през 1922 е припознато от футболната асоциация в страната (FAW). В буквален превод „Най-добрата игра – отборната игра“, днес уелските национали използват мотото като #TogetherStronger (заедно по-силни), което най-често може да се види под снимките им в Instagram.

Евро 2016 приключва в неделя и не ни остава нищо друго освен някакси да запазим вдъхновението от него. #TogetherStronger, което е изключително приложимо за футбола и всички останали отборни спортове, може да се приеме и като по-опростен, по-разбираем вариант на нашето „Съединението прави силата“. Заедно. заЕДНО. За1. Всеки със своите силни черти и неповторими цветове на характера си да се съедини с други. В името на една сърцата цел. В стремежа вярата заедно да е толкова силна, че да предизвика осъществяването на мечтата. При неуспех – някой да утеши другия, както Антонио Конте прегърна неуспелия да сдържи сълзите си Джанлуиджи Буфон. А след това заедно да се продължи към нова цел, защото всяка мъртва мечта има дъщеря, чрез която остава жива с единствената разлика, че обстоятелствата на пътя, който да бъде извървян заедно, са други.

#TogetherStronger, защото след всяка нощ идва изпълнено с нови надежди утро, на което хората заедно се радват, а вълците единаци гледат с празен поглед.

Gorau chwarae cyd chwarae!

 

DSC01963

Mond(e)ay: На бебе от Facebook

На 22.06.2016 се навършиха точно девет месеца, откакто спрях да използвам най-известната социална мрежа. Ако някой от тук четящите познава мъниче, родено на тази дата, или се е сдобил с такова, ще се радвам да ми пише на pipi989@abv.bg. Изминалите месеци не бяха само време без Facebook, а също така и без Instagram, weheartit, twitter и 500px. Оставих само блога, YouTube, електронната поща и tumblr, където развивам профила си от февруари тази година. Казано накратко, имам място, на което да споделям мисли, видеа, снимки и да получавам кореспонденция. Напълно достатъчно. Facebook въобще не ми липсва и ето три причини защо…

Спрях да нося приходи на Марк Зукърбърг

В тази статия подробно е обяснено как Facebook печели по 5 долара на година от всеки потребител чрез рекламите, които поне преди девет месеца се появяваха като малки картинки вляво или в страницата „Новини“. Когато някой ви каже, че Марк Зукърбърг е едва ли не гений и затова милиардер – не му вярвайте. Просто Facebook някакси се превърна в тенденция, която така се наложи, че вече е необичайно някой да няма профил. Кой иска да изостава от модата? Цялото земно кълбо се нахвърли на формата за регистрация и лавинообразно увеличи приходите на Зукърбърг. Още си спомням как в шести клас, преди 6-7 години, не знаех що е това Facebook. После имах период на пристрастеност. Но стига вече, от мен Зукърбърг повече няма да види петдоларови банкноти. Факт е, че всички медии оправдават съществуването си чрез приходите от реклами, но поне с включването на телевизора или купуването на вестник сме подготвени за това какво ни очаква – например мача Италия-Испания от Европейското, новините за Брекзит. Има някакво ниво на осведоменост за това защо плащаме на рекламодателите чрез потребление. Във Facebook цари безцелност и именно затова човек често, щом влезе в профила си, забравя защо точно е там. Влизаш, за да оставиш съобщение на приятел, но неочаквано виждаш публикация за това какъв човек си според зодията си, а после попадаш на реклама за ръчно изработени бижута и решаваш да си поръчаш едно. Излишно е да казвам колко време се губи.

Върнах любознателността си в разумните граници

Именно гореспоменатата безцелност води и до следващата „болест“, причинявана от Facebook. Английската дума stalker, която буквално означава преследвач в престъпния, подлежащ на наказателния кодекс смисъл на думата, пречупена през Facebook идеологията означава човек, който следи всичко, което някой публикува. Така нареченото столкване понякога започва от случайно забелязване на снимка или статус на някой „приятел“, а накрая приключва с разглеждане на снимки отпреди две години, че и от по-отдавна. Това занимание е един вид отплесване като горе упоменатото изгубване сред рекламите, но в този случай освен че се губи време, се запомня несъзнателно и неприемливо голямо количество ненужна информация, запаметяват се снимки на въпросното лице, гледат се филми и се слушат песни, които то споменава в публикациите си. И от едно незначително попадане на нечий статус се стига до обсебване, което понякога въобще не е оправдано, при положение, че обектът и преследвачът не се познават лично. Това говори за уязвимостта на сигурността на личната информация, споделяна във Facebook, защото освен хората, които всеки се опитва да впечатли, много други „приятели“ също ще видят важни елементи от личния ни живот. Единственият лек за подобно състояние е преследвачът да спре да използва Facebook – когато се разглеждат личните профили на хора, без да си влязъл във Facebook, можеш да видиш единствено градовете, в които са родени и живеят и най-много предишните им снимки на профила и корицата.

Спрях да чакам отговори, сега ги получавам на момента

Колко често ви се е случвало да зададете въпрос към приятел в Messenger-a, да чакате за отговор, надявайки се, че до десетина минути човекът, който ви трябва, ще дойде на линия, но той не идва и не идва, а вие влизате поне още три пъти в профила си, защото въпросът ви спешно се нуждае от разрешаване? Е, добре дошли в XXI век, където е по-вероятно всеки да има мобилен телефон, отколкото да има профил във Facebook. Трябва ви нещо? Звъните, питате, научавате. Нито си губите времето да пишете, нито да проверявате по няколко пъти оня отсреща „писал“ ли ви е, или не…Та като стана дума, Facebook с Messenger-a си опорочи писането. Вече на въпроса „Той ли ти каза?“ се отговаря с „Ами писахме си.“ Пишем, пишем. Ама писма ли, планове ли, не знам какво. Допълнително преимущество на телефона пред Facebook съобщенията са онези моменти, в които просто искаш да споделиш моментното чувство. Случвало се е да ми се обадят след полунощ, за да ми разкажат за току-що гледано представление. Звъняли са ми след премиера на новия филм на Мариус Куркински – чух треперещия глас, усетих как изкуството беше успяло да докосне и раздвижи ежедневното светоусещане. Това във Facebook няма как да стане. Най-много съобщение от рода на „Гледах супер мега гига якото представление в Пловдив!!!“, това написано с доста емотикони отзад и изпратено в полунощ; отговор на другия ден: „Супер, радвам се.“ Да не говорим пък за споделянето на по-съкровени неща в Messenger-a на Facebook. То после се запаметява разговора на снимка, пък се праща на други, а те после ви го пращат на вас…Ходи тогава обяснявай какво точно е искал да каже авторът. Или пък ученическите Facebook разговори в процеса на ухажване… Има си специален етикет – да видиш съобщението, а да не отговориш нищо; умишлено да се забавяш с отговора и тем подобни. Време за губене да имаш до безкрая! Като искаш нещо да кажеш, звъниш. Ако нямаш номера на човека, значи не е необходимо. Да видим като се плащат минутите, как ще се ръсят празнословия със страници като във Facebook.


Вярно е, че и без Facebook пак се губи време. Като реши човек, че няма да направи нещо, винаги ще си намери оправдание. Хубавото е, че дори и да не си в профила си, можеш да виждаш съдържанието на страници, например на театри и фестивали. Сега повече ценя разговорите си с приятели и вместо да следя изкъсо отделни личности обогатявам общата си култура. И така – живот без Facebook е мисията възможна. Пробвайте и вие!

DSC01107

 

Mond(e)ay: „Да, този свят е сцена…“

„…където всички хора са актьори…“ и всеки има своите няколко мига в живота, когато ролята му става главна, прожекторите го окъпват в светлина и всички погледи са вперени най-вече в него.

Нашето представление не беше оригинално. Чувала съм, че го играят всяка година горе-долу по едно и също време. С различни актьори, по-други костюми и нови декори. Нашата многобройна трупа имаше възможност три години да наблюдава как каките и батковците изнасят представлението си. Как казват предварително заучени думи, как понякога направо изкарват самостоятелно подготвените си сценарии пред очите на публиката, как импровизират…Случваше се от специално място – доста напечен от слънцето балкон с ярко зелена ограда. Караха ни се, като гледахме оттам, казваха ни да идем при публиката, че не била достатъчно. А ние си траехме безразлично и гледахме, представяйки си нашето представление.

На четвъртата година бяхме зад кулисите, в сянката на сцената. Назначиха ни за сценични работници и то такива, дето толкова си обичат актьорите, че непременно им купуват подаръци. Май слънчогледчета бяха, много не помня. Тази възможност ни даде последен шанс да изучим отблизо сценичното поведение, което се очакваше от нас. После не ни остана друго освен да броим дните до съвместната ни изява, другата трупа вече се беше  пръснала в различни посоки. Нашият ред наближаваше.

Настъпи денят – петък 13-ти, който ни най-малко не повлия отрицателно на прекрасното ни настроение. Както всяка година, и ние щяхме да изведем на сцената четирима души от публиката – редовни зрители на представлението, а сега – участници. Гледахме хората навън, някои виждаха нас и очакваха…Звънецът издрънча, обълнаха пълното с вода менче и ние излязохме за нашия половин час слава.

Нашата четвърт от трупата беше тази, която се радваше на публиката. Играта за нас се свеждаше само до преживяването, спонтанно и естествено. А и как да не се радва човек, когато хора, които не е виждал от дете и вече почти не помни, по-рано са дошли в гримьорната да му дадат букет и най-прекрасната книжка, която може да се подари. Благодаря!

Излязох първа на сцената. Не бях го планирала. Но татко винаги ми е казвал, че на снимките е хубаво човек да бъде в средата. Е…

Свърши нашият миг. Приключи нашето представление. Сега остава само да си изживеем и банкета. После трупата се разделя.

Изпратиха ни.

DSC03990

 

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.

 

Mond(e)ay: Последно ученическо

В петък по обяд ни изпращат от училище. Вече няма да сме ученици. Вероятно много по-малко хора все още ще ни възприемат като деца. Останалите пък сигурно няма да ни вземат на сериозно като възрастни. Няма да сме официално завършили, но пък ще сме най-тържествено изпратени.

И се връщаме пак в бездната на очакванията, която сме окупирали още преди около месец, когато спряхме да ходим на даскало просто защото вече нямаше за какво. А в тази бездна няма какво друго да се прави освен да гледаш поне по един филм на ден, да спиш много повече от необходимото и да изгледаш всички клипове на влогъра монтажист и да се смееш повторно на видеата на неговия съквартирант. Особено ако си момиче и още повече ако си се запътил към НАТФИЗ. Кой ти мисли за матури, нали от седми клас още ни ги раздаваха, за да се „пробваме“.

Стоим си безропотно в бездната на безделието, а единственият изход от нея е мостът на гласуваното доверие, че зрелостниците все пак някак ще се справят с прословутите изпити. Ще решат един тест за четири часа и така ще вземат зрелостта и живота си в ръце. И когато това стане, защото всеки ще намери някакъв начин да се справи, ще бъдем изпратени и чакащи дипломите си.

Да, вече няма да ни се налага прилежно да участваме във второто действие на живота си, както го описва Шекспир в „Както ви харесва“. Няма да сме „момченцата и момиченцата сутрин с лъщящи бузки, с чантата на гръб, които неохотно, като охлюв отиват на училище.“ Няма да сме една голяма мрънкаща маса, която още щом прекрачи прага на „институцията“, започва да се вайка как няма да издържи до следобед. Ще мрънкаме поотделно. Тежко им на близките ни. Ще можем да си отсъстваме, колкото искаме, и да нагрубяваме, когото решим. Права безброй с безкрайни последствия. Но все пак права.

Вчера гледах „Каръци“. Смях се много, от сърце. Все едно гледах себе си в постъпките на героите. Убедена съм, че след пет години този филм няма да ми е толкова близък и това, което вчера ме караше да се смея, тогава вероятно ще ме довежда единствено до тъп поглед. Глупостите ни вероятно ще станат по-малко, защото рано или късно студената логика започва да се промъква тихо в живота на всеки, няма да сме толкова безразсъдни, няма да сме толкова решителни. По-усилено ще търсим причини „против“, отколкото „за“.

Ще си вземем матурите. Ще излезем от пропастта по мостчето и ще навлезем в късния предиобед на живота си. Ще започнем начисто, с един-двама стари приятели. Пак ще трябва да се доказваме, пак ще трябва да се трудим до късно, да ставаме рано, да се надяваме по-малко и да сме повече уверени. Начало. Край. И пак начало. И една дисциплина, която след упорито почукване на вратата все пак ще трябва да приютим, защото тя е задължителен гост в характера на някои пораснали хора. Успелите пораснали.

Като се замисля, преди година бях много по-различна. Така да се каже, демонстративно тъжна и непрестанно търсеща причини да се оплаква. Сега броя дните до петък, когато ще се видя с две прекрасни приятелки. Тогава мечтаех, а сега идеите идват заедно с въпросите: „Ами как? Нужно е време, пари…“ И мечтата…аха да си тръгне.

Вчера гледах „Каръци“. Но за това повече в четвъртък. На нас все още ни е рано да сме каръци. Нека първо да ни изпратят.