Твърде тихи гласове

Очаквах тишина
и твоята усмивка само,
но ессената хладина
викаше детски: „Мамо! Мамо!“.
Тържествено се биха чаши,
трошеше ги немирен смях
ъглите, дето бяха наши,
сега потъваха във прах.
Зад бара, както винаги стоеше
сред хаос от мляко и кафе.
Лятото по-добре си беше…
Ау! Набучиха едно парфе.
Аз идвах тук, защото
чувах и още други гласове –
кафето, слънцето, перото
имаха за слушател те.
Сега тълпата най шуми,
кат вятър в житни класове.
Не чувам нито аз, ни ти
тез твърде тихи гласове.
До следващото лято –
казвам и тръгвам си във този миг
приплясква шумно черно ято,
и за тях спокойствието е тик.
Във хладни есенни порои
със щастие ти остани,
с думи неказани герои –
един от тях ще бъдеш ти!

безтегловност