Архив по дни: 05.10.2014

Грях с рози

Като удавник върху твърд пустинна,
прободен право във душата дивна,
отрова розова в сърцето му възвира
той първият не е, който от копнеж умира.

Като вихрушка есенна ароматът лети.
Сега ли започна, или от няколко дни?
Не идва от нищото, а от сянка една.
Не добра – всепоглъщаща е любовта.

Той вдишва и в миг розов става светът –
мечти подръка се любуват на светлия път
като венчелистчета всички неволи са леки
ударите на съдбата – от меки, по-меки…

Излиза уханието като струйка посивял дим,
за нещастието себе си ли само ще корим?
Пепел от рози не било просто фраза,
а в живота – една цяла, огромно тъжна фаза.

Светът му е черен, от пъкъл по-мрачен,
животът няма как да е по-еднозначен.
Живецът вехне в сподавени цветове.
Ах, къде е уханието й? Къде? къде? къде

Мечтите, казват, украсяват съдбата,
ала точно те теглят най-силно в тегбата.
Затъваш дълбоко не по своя вина.
,,Сбогом“ казва светът на твойта душа.

Коленичил, превил се, пречупен на две,
той очите си крие и избавлението зове.
Протегнал измършавяла ръка в небесата,
той на дявола пламенно се врича в словата.

Смъртта и животът прехвърлят си топката,
в горещия пясък лежи сам-сама копката.
Любов и омраза танц страстен завихрят,
розови облаци насред небето притихват.

Той стои все така, просещ глътка дихание.
Чуди се струва ли си всичкото разкаяние.
Де да беше спрял свойта детска ръка,
дето отдавна, без мисъл, скъса роза една.

Ако можеше лентата да попреправи, той
пръв би надигнал измъчен, нечовешки вой.
Ала не, съдбата не забравя делата
…пък били те и грешки на децата.

безтегловност

DSC04427

Реклами