Архив по месеци: ноември 2014

стъклени очи

стъклени очи
гладки до съвършенство
прозрачни толкова, че
нищичко не виждат,
а само служат
за отражение
на облаците;
устни
говорят непрестанно
с покана или без
с трапчинки,
износени от употреба,
ала така и трябва;
и две ръце
напълно прости,
които нито камък
ще положат
където и да е,
а само ще играят
с вятъра;
светът е тих
и пуст
като аквариум
с неживи риби;
отеква нещо сякаш,
ала е само ехо
в нищото

безтегловност

Реклами

портрет на…

Лошо е човек да може да си спомня с подробности постановките, които е гледал. А става ужасно, ако можеш да преброиш на пръстите на едната си ръка билетчетата, които са ти скъсали в полираните с черно нощи.
Обаче животът си върви и всяка грешка може да се поправи. Затова след кратко чудене пред плаката за представлението на Театрална работилница ,,Сфумато“ в училище (и няколко неуспешни опита да запомня името на постановката) се реших да потегля към касата на Родопския драматичен театър ,,Николай Хайтов“. Тази ми смелост влезе в списъка с абсолютно нови неща, които се стремя да правя всеки ден. Срам ме е обаче. Че пренебрегвам едно изкуство при положение, че театърът и литературата са си влюбена двойка, откакто свят светува.
Както и да е, пак започнах да говоря за себе си…Топлината, блясъкът, мракът, все още неизгасналите светлини. Всичко това е като онези хубави картинки, които слагат на билетите от нощното шоу във Версай, за да можеш да си спомняш. Театърът обаче трябва да се почувства, не може да се разказва за него. Който иска, да дойде и да види, все ще направим групичка от посетители.
И се започва. След като отколешните познайници се поздравиха отново, провесени между удобните столове в малката зала, светлините угаснаха и вече не беше театър. Прожекция на въображението. Среща на петдесетина души. Ама с по-съкровеното ударение.
Всички гледат с уважение Гергана Кофарджиева, онази красива възрастна дама, запазила в себе си младата госпожица на Тенеси Уилямс. Шърли май беше, а? Не знам, само името на Франк запомних. Дали заради снощното му проявление, или заради опиянителните облаци цигарен дим, които излъчваше и те се смесваха с въображението, спомените, копнежите. В такива случаи се диша с пълни дробове.
И грамофонът. И прахът, довлачен вероятно от София, която иначе изглежда толкова далеч. И онова кръгче, което се оказа огледало. Увеличаващо точно това, което е пред теб, неспирно въртящо се, играещо танц, проникващ в душата.
Красиви гласове, които стигат доста отвъд слуха. Великолепни послания, писани преди не знам колко време. И Леонид Йовчев с аристократичната си осанка, която очевадно не е само за ролята. Примерът, който даде накрая, че иска ли един джентълмен да хване ръката на своята дама, ще го направи на всяка цена. Защото, както казах на едно мило, малко разплакано момиче след края, посланието за мен бе, че щом две души имат уречена среща, тя ще се случи. Незнайно кога, но все някога. Независимо дали ще живееш сред праха на спомените, или в самотата на ненормалния свят, пълен с нормални хора.
Ето ги и тук няколко цитата, които запомних. Съжалявам, ако има неточности:
,,Светът на старите клоуни се изплъзва изпод краката ми…“
,,Винаги се доверявам на един напълно непознат странник…“
,,Надникни в душата ми и ще откриеш само прах…“
А думите, чути на запис, все още кънтят вътре в мен:
,,Не ни остава време за любов.“
Да, може би, но време за театър винаги трябва да остава. Независимо от случая. В голямата зала или може би в малката, но с по-близко до сърцето име.
Защото няма къде другаде да се надява човек, че поне за миг ще срещне очите на онзи, който за час е влязъл в душата му. И няма къде другаде да си вярваш, че трябва да пишеш и пишеш…И пишеш…За да може някой ден да кажеш на актьорите, играещи написаната от теб постановка:,,Да, бях там и ти ме погледна за миг. Беше напълно достатъчно“.
Както единият час театър. И лъскавата капачка от къпинов сайдер. Накрая те остават, нали?
Портрет на един простосмъртен.

DSC02321

животът

животът
е една огромна табла
с милиард стъкленици
с разноцветни течности

друг е въпросът
кой с кого
ще направи отвара
и колко силна ще е тя

отровна
или
не

а да,
и музика има,
да пулсират мехурчетата

хиксчета

непретенциозна

Ще ни построят къща –
половината от дърво,
с големи прозорци,
другата – с бетон само
и много мечти;
отзад ще има гора –
да гледаме снега
и да правим такива ангелчета,
че и ония отгоре да ни завиждат;
вечерите ще сме на покрива
и ти ще ме храниш,
докато снимам
къпещите се
на плажа отпред;
може и само спомени да ми даваш,
аз не съм претенциозна.

хиксчета