Mond(e)ay: Образование в чужбина. Живот в България. Защо пък не?


Този текст е написан по повод на един конкурс със същото заглавие – „Образование в чужбина. Живот в България. Защо пък не?“. Есето спечели втора награда.

Има едно стихотворение, наречено „Смисъл”, в което казвам: „Българин не си просто за развлечение…”. И като се замисли човек, наистина от около 200 държави да се родим точно на това кръстопътно балканско място…Вероятно има някаква причина. Както казва Станислав Стратиев: „Българската участ е да се родиш в България. (…)Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността. Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.’’
Българската участ ни обрича на един разговор с родината. Едно събеседване, което е различно от всяко друго. Първо, защото продължава цял живот и второ, защото и двамата участници са отдадени изцяло на него – никой не умира по средата на разговора, никой не говори с другиго по същите теми. Тъй като всеки на този свят си има задача. Нашата – да оставим България в едно по-добро и щастливо състояние от това, в което сме започнали да я възприемаме в съзнателния си живот, а нейната – да поддържа любовта ни към нея.
Както винаги в драматичните сюжети, идва баналното „обаче”. Обаче ние, хората, които си говорим с България в продължение на 30-40-50 и повече години, сме подвластни на навика да не я изслушваме. Още от следосвобожденската епоха присъщо на Парламента, на народа, на всеки човек в България е да мисли какво ще кажат останалите. Освободили сме се – какво ще кажат Великите сили? Съединили сме се с Източна Румелия – съвсем същата история. Какво ще ни посъветва Германия – да влезем ли във Втората световна война? И така до безкрай.
В продължение на десетилетия се гради един навик – ние, българите, от малки като че ли биваме закърмени да бъдем космополити. Ще каже някой – „Ех, българска работа!”, „В Европа не е така..”, „При нас всичко е наобратно…” и от малки децата свикват с мисълта, че тук има нещо сбъркано. Хората, които потвърждават тези слаби места на държавата и родината, обаче не правят нищо повече. Не разсъждават, да речем, върху възможните начини нещо да се подобри, да се унищожи болната част, за да се развие нещо ново, правилно.
Първата характерна черта от „българския модел” е оплакването. Това, което след 1989 премина в нещо по-страшно и неприятно – слабохарактерност. Желязната завеса пада, земята равна пред тебе, където искаш можеш да отидеш. Вече репликите се увеличават: „Българска работа! Събирам си багажа и заминавам надалеч!”.
Отново цитирам гениалния Станислав Стратиев – „Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.” За какво им беше на Ботев, на Левски да се борят срещу османските орди – сега Турция е в по-добро икономическо състояние. Кому бе нужно през Възраждането да се оказва съпротива на гръцкото влияние – да цъкаме сега с език колко обединени били южните ни съседи по време на протести? Имаше ли изобщо смисъл да се пише тая „История славянобългарска”, та да може сега гордо да си вземеш дипломата след дванайсети клас и да се хвалиш, че говориш немски и английски без акцент. „Прав е Вазов — по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.”
Като че за всичко ни е виновно това Освобождение. След него започнаха едни преврати, петилетки, перестройки, европейски съюзи…Каквото е модерно, българинът е пръв там. Последната мода – образование в чужбина. Ще пренасяме западния модел. Какво не Ви харесва в българския? И при Петър Първи пренасяха и пренасяха западния начин на живот, пък накрая взе, че дойде Ленин и братушките си се върнаха към собствената идентичност. От вестернизацията остана помен само у благородниците.
Българинът се увлича в модните тенденции. Мнозинството предпочита да учи в някой английски колеж на 500-600 години и да загърби с лека ръка Софийския университет, който освен че е основан през красивата 1888 година, е плод на големи усилия от страна на Евлоги и Христо Георгиеви. Много от институциите, които съществуват в страната ни, са резултат от една упорита непримиримост със съответното настояще и стремеж към по-красиво и устроено бъдеще. В България. Ей това, последното е най-важно. Защото всеки, да, всеки се опитва да бъде такъв, какъвто не е. Копнее да измени на природата си. Искаме да сме като силите от Западна Европа, които с лека ръка изпратиха еврейското си население на сигурна смърт, а ние, и най-точно – един конкретен българин, спасихме, без да се интересуваме поне веднъж от Великите сили. Представяте ли си и ако Димитър Пешев беше отишъл по това време да учи в чужбина?
Споменах вече, закърмени сме да бъдем космополити. Но за да се чувстваме граждани на света първо трябва да се чувстваме граждани на родината си. А и кой е казал, че някой въобще трябва да напусне родината си, за да бъде космополит? Да станеш например един художник, чиито картини обикалят целия свят и прославят България, докато ти си стоиш в някое родно селце и рисуваш чудната природа. Защо пък не?
Преди една-две години и аз бях от тези, които щяха да заминат веднага след завършването, а стигнеше ли се до обещанието за връщане у дома след университетската диплома, вероятно бих казала като третата рибка на Валери Петров – ще се върна, „само че малко напротив”. Всичко се промени обаче, докато пътувах за едно състезание в Стара Загора. Шест души от страната получаваха възможността да учат една година в американско училище, да живеят в американско семейство и да забравят България за 365 дни. Както си пътувахме към града на липите, изненадващо и за мен самата, обърнах внимание на природата, на багрите, на България. Онази България, която бях оставила да чака да ѝ отговоря нещо в нашия разговор. А тя бе толкова красива!
България заобичах, но все още мразех родния Смолян. Преди няколко месеца обаче и това се промени. Сега аз – същата, коята преди време обясняваше в коя част на Лондон ще отиде да живее, убеждавам хората да останат да учат в България. Да работят тук, да дадат всичко от себе си за това парче земя, което ни е останало след толкова борби и превратности на съдбата и хората.
Връщаме се на Софийския университет. Там имало корупция. Е, добре – отиваш да учиш, ставаш свидетел на това и съобщаваш на властите. Стъпка напред. Корупцията няма да бъде изкоренена, казват бъдещите емигранти. Като си в чужбина, колкото и да искаш, шансовете да бъде изкоренена, намаляват. А междувременно България ще си стои и ще си чака събеседника, който е отишъл през девет планини в десета.
Ако отворим един учебник по география, от тези на които пише „Най-ново издание, от 2012”, ще видим, че в България нищо положително няма освен ръста на външните миграции. Само че това е полезно за всички останали, но не и за нас. Културата се срива. Казват, имало прекалено много театри. Не можели да се издържат при отрицателна раждаемост и изчезващ народ. Училища закриват. Болници ликвидират. Всичко върви надолу.
Живеем като в следвоенно време – населението се топи с главоломни темпове. А ако „само че малко напротив” наистина се окаже вярно и зрелостниците, отишли в чужбина, не се завърнат у дома…Тогава какво? Очакваме момента, в който да обявим капитулация. „Уважаем свят, имаме държава, ама не знаем какво да я правим. Затова всички отиваме в Канада”. Например.
Промените стават отвътре. Защо Раковски не е успял с отвъддунавските легии , а Левски с множеството държавни комитети запалва народната идея в хиляди сърца? Първо, в страната ни, откъдето и да се погледне, има нещо за подобряване – здравеопазване, образование, култура, законодателство… За това не е необходимо някакво велико познание, трябва труд. Вътре в България. Второ, ако отиде човек да учи в чужбина, ще бъде в позицията на догонващ заради езиковата бариера и непознатата образователна система. Ако човек е тук, има желание да се образова и самообразова и разпространява наученото сред околните, а те после направят същото, ефектът на доминото бързо-бързо би променил българската участ.
България има да ни каже много неща. Родината ни има много умни, вдъхновени, трудолюбиви събеседници. Бъдещето ще се промени към по-добро, ако животите ни прераснат в една дискусия, едно обширно събеседване с родината. А за това трябва да сме в пределите на страната. Всяка секунда от времето ни е ценна за нея. За България. Наш дълг е да сме до нея винаги, когато ѝ е нужна помощ. Образование в България. Живот в България. Защо пък не?

DSC01810

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s