Архив по месеци: юли 2015

weDNESday: В Стара Загора „Без докачение, моля…“

Много е тъжно, когато в края на юни величествените културни институти, наречени театри, започнат да излизат в честно заслужена отпуска. Театралният зрител остава с отворена уста и очи, пълни със сълзи. Чувството е подобно на това все едно си пушач, а всички цигари са изчерпани в продължение на три месеца и ти трябва да се лишиш от страстта си. Тъжно е.

За щастие обаче има театри, които решават, че вероятно ще тъгуват за публиката си. Как може един актьор да издържи два месеца и  половина, без да му се ръкопляска нито веднъж – немислимо е! Та една от тези благородни институции, които мислят за чувствата на зрителите си, е и Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Не стига това, ами юлската им програма е с още нещо привлекателна – представленията се играят на сцена „Лапидариум“, което ще рече амфитеатралния заден двор на Регионалния исторически музей.

Не обмислях дълго, ами си купих билет за влака и на втори юли малко преди девет вечерта бях пред портите на Лапидариума. Добре, че имах, така да се каже, местен екскурзовод (благодарностите тук са за Диана Кирилова), защото иначе едва ли щях да се сетя откъде да мина. Единственото, което подсказваше, че нещо предстои, бе малка тълпа пред обикновените бели железни врати с надпис „Служебен вход“ и един плакат, залепен под него, който трудно можеше да се прочете в настъпващата нощ.

Влизаш вече зад оградата и се взираш любопитно в тъмните прозорци на музея, където актьорите, кои облечени, кои не, оглеждат новодошлите или просто си зяпат навън поради липсата на нещо по-интересно за правене. Не е напълно тъмно, а една жена от съседния блок е застанала на балкона в очакване на спектакъла. Сцената, съвсем на едно ниво с публиката на първия ред, още е празна. Излизат светулките. Явно това е знакът за начало.

„Без докачение, моля…“ е пиеса по различни текстове на остроумния писател от село Турия – Чудомир, който незнайно защо все още не се изучава в училище. Смехотворен е фактът, че именно в Стара Загора се играят неща на човека, който в текста си „И като рекли…(Стара Загора)“ изтъква многобройните достойнства на казанлъчани пред старозагорци. Но нищо. Ето, там излизат актьори – да, да! А виж – ей онзи как минава зад паравана и се прибира вътре, явно ролята му засега е поприключила.

Хубаво е да видиш вълнението в очите на Павли и Тотка в самото начало – сцена по разказа „Де оня глас…“ После пък започва пазарлъкът за едно куче, а от квартала в същия момент се чува силен, неконтролируем лай. Все предимства на театралната игра на открито. Отново благодарение на Диана Кирилова имахме хубави места на трети ред и по едно време заприпка цялата ми ти трупа точно пред нас. Преживяване отвсякъде! Освен това смехът е гарантиран във всеки един миг, благодарение на великолепната актьорска игра и старите градски песни за „Гошко хебавеца“ и „целувки сладки“, които „даваме ги днес по две за лев“.

Режисьор на прекрасната българска народна постановка е Ивалин Димитров. В ролята на Павли и Търговеца се превъплащава добре познатият Ви от „Нирвана“ Делян Илиев, Тотка и машинописката е красивата Тихомира Темелкова. Онзи с „кафе каймаклия, дето и леля ти с налъмите може да ходи по него и пак няма да потъне“ е сегашният директор на театъра – Ивелин Керанов. Димитър Митев е човекът с големи планове за мината, а всички останали ще видите на брошурката долу.

„Без докачение, моля…“ е една чудесна пиеса, за която не се говори. Тя трябва да се преживее, да се расмее човек до болка и да си помисли как е било тогава и различно ли е сега. Препоръчвам я с цялото си сърце на всички старозагорци, останалите също да не се чудят, ами да хващат влака. А дотогава – четете Чудомир! Четете и се смейте!

И още нещо – специално за дамите – седнете на първия ред, някъде по средата и може да си спомняте представлението на „Лапидариума“ за доста дълго и то с усмивка!

DSC06163

Реклами

quot(u)esday: Зад прашните завеси

2015 в книги тук!

Една дебела книга, пълна с възможни усмивки. Това е „Български театър 1900-1907. Том втори. Свитък първи“. Разгръщайки го, ще усетим уверено спокойния пулс на театъра, захвърлил един от костюмите си някъде зад кулисите на сцената. Дрехата е на пръв поглед прашна, измамно вехта, ала ако се вгледаме по-добре в нея, ще видим красивите мъниста и ярките някога цветове, ще чуем аплодисментите, които и тя е слушала, ще видим блясъка в очите на публиката. Четете! Историята е наслада – особено щом става дума за театър. Върнете се във времето, когато Народният театър все още не е бил построен, най-известната трупа е била „Сълза и смях“, а г-н министъра на Народното просвещение въобще не се e чуди. дали да отпусне средства за спектакли. Вижте тогава, докоснете сега и помислете за разстоянието мeжду тях.

1901 г.

„Тия, които са в разположение, комитетът намери за нужно да не ги уволнява, защото имат дългогодишна деятелност на сцената и щеше да бъде във висша степен несправедливо, ако ги уволнеше. Те са с безспорни заслуги към нашия театър и като им се определя едно месечно възнаграждение, колкото да преживяват, те ще бъдат ангажирани за репертоара само по необходимост. Тия, които ще се уволнят, постановлението на комитета почива върху безплодната им деятелност. Те всичките нямат нито най-малка наклонност към сцената и през всичкото време са били в тяжест на другарите си, без да са показали какъв годе успех досега.“ (из Писмо от управителния комитет на „Сълза и смях“ до министъра на Народното просвещение с предложение за преназначаване и прекатегоризиране на актьорите от трупата)

„Управителният комитет на Народната драматическа трупа ,,Сълза и смях“ при определяние хонорара на оригиналните и преводни пиеси по репертоара на трупата се е ръководил от следните три съображения: 1) качеството на превода; 2) литературната стойност на пиесата; 3) размерите на положения труд.“ (из Писмо от Управителния комитет на „Сълза и смях“ до министъра на Народното просвещение с изложение на критериите при определяне хонорарите за оригинални и преводни пиеси за репертоара на трупата и молба за издаване заповед за заплащането им)

„Вече се изминават четири месеца и за голямо мое удивление не съм получил никакъв отговор от Вас. С настоящето си Ви моля най-учтиво да ми съобщите решението на Театралния комитет – одобрил ли е драмата ми за представяне от Народната драматическа трупа или я е отхвърлил. И в случай, че моето произведение е отхвърлено като негодно за представяне, моля Ви да ми се повърне с първа поща.“ (из Преписка между П. Ю. Тодоров и Управителния комитет на трупата „Сълза и смях“ относно ръкописа на драмата „Зидари“)

„Комитетът, като взема предвид, че актрисата А. Будевска без уважителни причини се е отказала да играе ролята „Луиза“ в пиесата „Коварство и любов“, реши да се глоби с 1/4 от заплатата ѝ за м. март т. г.“ (из Протоколи от заседания на Управителния комитет на „Сълза и смях“)

„2. Комитетът разгледа пиесите „Тъй било писано“, написал Г. Х. Бонев, и „Съдиите“, превел П. С. Момчев, и реши да им се съобщи, че комитетът одобрява да се запишат в репертоара на трупата, но преди да се представят по три пъти на сцената, за да се види какъв успех ще имат, не може да им се съобщи окончателното му решение: ще се откупят ли или не, и ако се откупят, какво възнаграждение ще им се определи.

3. Разгледа се въпросът: да се определи ли възнаграждение на Ил. Миларов за написаната от него едноактна комедия „Женени ли сме ний?“, като е представена само един път на сцената. – Комитетът, като взема предвид, че тази пиеса е имала добър успех, реши да се ходатайствува пред Г-на Министъра на Народното просвещение да разреши да се дадат Ил. Миларову 100 лева възнаграждение.

4. Като изслуша мнението на п.-режисьора Г. Киров, комитетът реши да се глобят:
1) Актьорът Б. Пожаров с 1/7 от заплатата му за м.март, задето на 13 същий във време на представление е закъснял да се яви на сцената, поради което възложената му роля била изпълнена от едного от другарите му; и
2) Разсилният при същата трупа Хр. Пристов с 1/9 от заплатата му за м.март т.г. за неявяване навреме на работа.“

(из Протокол №10, Заседание на 25 март 1901г.)

„Известно Ви е, Г-не Министре, че от две години насам както от страна на публиката, тъй и от страна на нашите писатели се прояви особен интерес към театъра. Почти всичките по-видни наши писатели опитаха силите си и в драматургията и на нашата сцена по-често взеха да се представляват пиеси из нашия живот. Колкото и да се вижда чудно, но при поставянето на такива пиеси ние срещаме по-големи мъки в сценично отношение, отколкото кога имаме работа с някоя преводна пиеса. Причината на тия мъчнотии е липсата на подобающи декорации и селски костюми. За да се представи подобна пиеса, през цели десет деня и повече са търсени селски костюми, за които е било плащано скъпо и прескъпо. Пресметнато е, че за представляването само на „Сватбата в Болярово“ и „Вампир“ само за четири представления са платени около 200 лева, и то само за наем на костюми. Тези пари са изразходвани, без да остане нещо в театралния гардероб.
(…) Ето защо най-учтиво Ви моля, Г-не Министре, да разрешите и отпуснете на трупата тая сума, която, ако не от субсидиите, може да се вземе от глобите, които вече възлизат на 500 и няколко лева.“ (из Писмо от помощник-режисьора Гено Киров до министъра на Народното просвещение относно липсата на подходящи декорации и костюми за представянето на български пиеси)

„Нека се не забравя оная участ на актьора, която му докарва страстта!“

„В началото на лятната ваканция управлението на трупата раздава на разучаване пиеси за през сезона. Значи актьорите се ангажират отсега, прочее тяхното положение трябва да се определи още сега, а не през зимата. Освен това человечно е актьори, които подлежат на уволнение, да бъдат уведомени сега, а не през зимата.“

„3) Актьорите Тончев – уличен човек, Дюлгеров, А. Буйнов и Пожаров – невъзможен на сцената, и Т. Киркова – стара жена, фъфли в говора – тези актьори най-непретенциозното взискателство налага да се отстранят от трупата.“

„4) Редовните актьори да се разделят на три разряда само по способности със заплата 200 лева, 160 лева и 130 лева месечно.“

„5. Временните актьори, тъй като се приемат само за едногодишен срок по чл. 16 от Устава и след тоя срок подлежат на повишение в редовни, значи, приемат се като на учение, то заплатите им трябва да бъдат от сума на скромна издлъжка и полезно е да се установят по 100 лева месечно.“

„Една трупа, която действува непрекъснато почти 11 месеца в годината, трябва да се управлява от една морална сила, отдадена изцяло на делото, а не от случайни хора, възнаграждавани с по 100 лева месечно. Ако се имаше на разположение един авторитетен драматург или стар актьор с широко литературно образование – въобще, ако се разполагаше с една крупна личност, която със своята досегашна деятелност по театъра да си е създала едно учителско реноме пред актьорите ни, препоръчително би било да се назначи такава личност за директор на трупата, който да ѝ бъде непосредствен началник във всичко. Но при липса на такова лице най-целесъобразно е назначаването на един литератор за репертьор. Непосредственият началник на трупата, както е било и досега, ще остава режисьорът. (…) Длъжността е и трудна, и деликатна, тя изисква лице, което изцяло да се погълне от нея, значи, лице, което да се осигури материално, за да изпълнява само тая длъжност.“

(Из изложение на репертьора А. Страшимиров до М-вото на народното просвещение с предложение за организационнни и кадрови преустройства в трупата „Сълза и смях“)

asm Още за театъра днес тук. А за преимуществата му пред киното тук.
2015 в книги тук!

quot(u)esday: Началото на едно „Пътешествие в театъра“

Има книги с притегателната способност на черни дупки – тъкмо ги отвориш, прочетеш два-три реда и осъзнаваш, че няма да можеш да ги изтриеш от душата си. В процеса на четенето им проявяваш по-голяма концентрация от обикновено и така например няма да се разсееш от текста дори слон да тръгне насреща ти. А ако си в компания, повтаряш ли, повтаряш, забравяйки за риска да станеш досаден – „Ти знаеш ли, че тази книга е велика!“. Ето такива реакции предизвиква книгата „Пътешествие в театъра“ на именития български театрален режисьор Леон Даниел.
Попаднах на книгата доста естествено предвид режисьорските ми залитания. Като видях името на автора в един от списъците на НАТФИЗ, не предполагах даже, че той е българин. Но е така – Леон Даниел е роден в Русе на 17 февруари 1927 година. Работил е във всички български театри. До смъртта си на 2 декември 2008 издава пет книги, които, ако съдим по „Пътешествие в театъра“, са полезни както за режисьори, актьори, зрители, така и на кандидатите за тези професии.
По-долу ще намерите цитати от различни места в книгата. Някои са малко дълги, други мисли – някак недокрай цитирани, но смятам, че ще е от огромна полза за всеки който е решил, че иска да кандидатства в НАТФИЗ със специалност режисура или актьорско майсторство за драматичен театър или просто се чуди какво точно включва професията на всички лица, работещи в театъра. Книгата можете да намерите в най-близката библиотека, а второто издание от 2009 включва спомени на Константин Илиев, Любен Гройс, Юлия Огнянова, Ицко Финци, Меглена Караламбова, проф. Любомир Тенев и Мирослава Кортенска за режисьора. Дерзайте!

Кой прави въздуха в театъра. Велика работа е да бъдеш зрител. Ако из театрите на града, в който живееш, се намират добри артисти, имай предвид:  една от причините за тяхното „раждане“ си ти! Една от главните причини! Ако тоя сезон си гледал пет хубави представления, гордей се! Защото без тебе тия хубави представления не биха могли да съществуват. Празни приказки е мисълта: „Консуматорът е пасивна величина“. Това никога не е било вярно. Дори ако говорим за консуматора на сапун. И сапунът става толкова по-добър, колкото повече консуматори не купуват от лошия. „

Първите индивидуалности. За страничния вход билети няма, но има портиерка. А с портиерката – също както с любовта в пиесата на Алфред де Мюсе – шега не бива. Всъщност за какво ни е да се шегуваме с портиерката? За да влезем, трябва само едно – да бъдем невъзмутими. Да вървим сигурно и спокойно – нито много припряно, нито много развлечено, да кимнем учтиво (и съвсем мъничко интимно) и…да имаме приличен вид на независими интелектуалци. Това обикновено прави впечатление. Ако все пак ни спрат и зададат коварния въпрос: „Къде така, момче?“, без сянка от обида (и без нито секунда забавяне) трябва да се отговори: „Имаме насрочена среща с драматурга“. Или – „с режисьора“. Може и просто: „Вика ни бай Антон“. Тука има известен риск, но ако „там – вътре“ действително съществува поне един бай Антон, работата е най-сигурна. Винаги е за предпочитане бай Антон.“

„Професията на драматурга задължава своя носител да не свързва своите лични амбиции с театъра, в който работи. Той не „твори“ в него – само помага на другите да „творят“. Нарича се „драматург“, но по принцип не трябва да пише пиеси. Ако много му се пишат (и ако може да върши тая работа), най-добре е да се откаже от „службата“ си. Защото в противен случай по неволя става пристрастен към другите автори. Той няма морално право да пише и театрални рецензии, защото е „заангажиран“. Не е благородно да се изказваш публично за „Левски-Спартак“, щом си в отбора на ЦСКА, а да пишеш за собствения си „тим“ е направо смешно. Той има право да бъде поет, бегач на дълги разстояния, филателист, историк – всичко, несвързано с ежедневната театрална практика – и в тия области може да стигне до републикански или световен шампионат – негова работа. Но в театъра неговото призвание е да бъде всеобщ „придворен съветник“. „

„…директорът е най-сложната личност в театъра.
Аз си представям идеалния директор поне с четири глави: „моделна“, „кутузовска“, „интелектуална“ и „политична“. Освен това имам чувството, че едната му ръка разбира от финанси, другата – от занаята, наречен театър, третата – от това, къде се слага подпис и къде не, а четвъртата само му служи да бърше потта от четирите си чела. На всичкото отгоре той притежава характер детски, непосредствен, него му е весело да прави театър с други такива деца като него, ако важничи – то важничи на смях, на „ужким“, дълго не издържа на тая игра и я сменя с друга. И още си мисля, че денят, в който той ще бъде сменен, за него е естествена част от играта, след която удоволствието ще продължи все в театъра – докрай, до свършека на дните, до тържествения некролог.“

„Най-важният човек във всеки театър е най-талантливият – независимо от професията му – актьор, автор, директор…Но тъй като по въпроса за „най-талантливия“ никога, никъде никоя човешка общност не е могла да стигне до едно компромисно решение: „най-важният човек“ в театъра е самият театър. И да се разберем: тоя „компромис“ след тая глава става вече „член първи“ от вътрешния правилник на нашето по-нататъшно пътешествие.“

„Театралният художник не е непременно най-живописният човек в театъра. В много случаи той е „най по модата“ – в дадения момент например може да е „по брада и мустаци“ или „по сетре със седем копчета и малко буфан“. Но това не е  нито задължение, нито доказателство, а личен вкус, в който той би трябвало да има толкова право на избор, колкото и останалите хора. Той не е задължен и непременно да може да рисува картини или корици за книги, или „фрески“ за Пловдивския панаир. Ако може, това би било допълнителна печалба, която обаче няма нищо общо с основното му препитание.“

„…в театъра всичко се подчинява на една истина: истината на страстите. И по-просто казано, всичко зависи от това, „каква е играта“.“

„Разбираш ли? Театърът е едно сито. Ние влизаме в него, предполагайки, че той е свободен улей, в който всяко тяло се движи със скорост, право пропорционална на собствената му тежест. Тая тежест може да е талант, протекция, ум, шанс…Ние мислим, че само от нас зависи как се движим. А всъщност не е така. Театърът – не зданието, не хората, които работят в него, а театралното изкуство, – това огромно, но незримо, неосезаемо „нещо“, подбира от нас тия, които „Най Му Вършат Работата“, подбира по само нему известни показатели и ги пропуща през „мрежата“. Тъй като тя, мрежата, е невидима, никой в момента не знае кой я е минал, кой не. Узнава се после. Но неминуемо се узнава. На ситото му е „безразлично“ колко материал влиза в него, но в края на краищата си „прецежда“ само това, „Което Му Трябва“. Ако няма какво да „цеди“, въобще не „цеди“, но ненужен „материал“ независимо от тежестта му не пропуща.
Та си мисли предварително: има ли смисъл да се прекрачва „страничният вход?“Може би е за предпочитане „главният“ – тоя, който води към изкуството да бъдеш зрител. Тоя вход никога не довежда до нещастието на самозаблуждението – всеки разумен и весел човек безусловно притежава великия талант на зрителя. И само от него зависи дали ще го осъществи. „Страничният вход“ неминуемо те поставя пред независими от тебе зависимости.“ 

leonХаресай страницата на блога във Facebook! Още за магията на театъра тук. Други цитати тук.

 

 

Mond(e)ay: ТЕАтРАЛИ

Действащи лица:

Теа – младо момиче, приятелка на Рали, студентка
Рали – по-възрастна от Теа, писателка

Теа и Рали са седнали край маса, разположена почти на средата на сцената, но малко вляво. Теа е облечена в рокля на цветя и обувки на високи токчета. Рали, с прилепнали дънки и смачкана риза, седи на стола си, качила е краката си на масата и пуши цигара, като тръска угарките направо на пода. Пред нея на масата има няколко листа и писалка.

ТЕА. Страх те е от иронията, казваш, а?
РАЛИ. Не, няма начин да се плаша от нещо, с което всъщност работя. Това е все едно ковач да се страхува от чука си.
ТЕА. Тогава какво не е наред с тебе?
РАЛИ. Някак странно се чувствам. Другото си е както преди.
ТЕА. Да, да, както преди! Тези приказки другиму ги пробутвай. Рали отпреди беше душата на компанията. Където и да отидехме, с когото и да излезнехме, ти винаги ги оставяше с болки в корема. От смях! Искрен, сърдечен смях! А сега…
РАЛИ. Я стига глупости! Аз от малка съм си темерут. Говоря с хората, колкото да не помислят, че съм глухоняма, а ти преувеличаваш. Ще си помисли някой, че съм самоуверена.
ТЕА. А ти не си ли?
РАЛИ. Не.
ТЕА. И как си го обясняваш?
РАЛИ. Като навик от детството. Мен баба винаги ме е учила да си стоя встрани и да слушам останалите.
ТЕА. Колко тъпо!
РАЛИ. Кое?
ТЕА. Това, че тя така те е учила, и това, че ти си я послушала.
РАЛИ. Какво ти разбира едно дете на пет години от такива работи. Самочувствие, водачество, речеви умения и тем подобни. Седях си аз настрана и си ядях бисквитите на спокойствие.
ТЕА. Другите не те ли забелязваха?
РАЛИ. Попита ме някой: „Така ли е, Рали?“ и аз му кажа: „Да, да, напълно съм съгласна, така е“. И все отговори от този тип.
ТЕА. Не можеш да си представиш просто…
РАЛИ. Какво?
ТЕА. Колко ме е яд на тази твоя баба! Ако знаех къде живее и ако не бях толкова почтителна към доста по-възрастните от мен, щях…
РАЛИ. Тя умря преди две години.
ТЕА. А?
РАЛИ. Истина бе, дори вчера имаше годишнина.
ТЕА. Е, хубаво, умряла, умряла. Ама мен все още ме е яд на нея.
РАЛИ. Защото…
ТЕА. Ти нямаше да имаш този спомен в душата си, ако не е била тя. А сега – ето творческа криза и нашето момиче само гледа как да се закопае колкото може по-надълбоко в нея. Ако може да потъне и да изчезне в нея. Ах, родители на бъдещи творци, защо не бивате по-внимателни с талантливите си рожби?
РАЛИ. Творец. Талант.
ТЕА. Вдъхновение. Липсата му. Драма. Депресия. Смърт.
РАЛИ. Знаеш ли, че май точно баба ми събуди в мене тоя инстинкт да разказвам истории?
ТЕА. Събудила тя…неувереност и съмнения.
РАЛИ. Не, не. Като ме научи така да си стоя в мълчание, аз напълно се отдавах на думите на останалите. Обръщах внимание на разказите им, не си мислех наум какво ще кажа аз в отговор на тяхната случка, ами разсъждавах – какво би станало например, ако човекът не е постъпил така, а иначе, колко хубаво би било, ако в историята присъстваше още нещо и така нататък и така нататък.
ТЕА. Чудесно, Рали, чудесно! Сега малко по-малко ме е яд на твоята покойна баба. Ами вземи сега приложи това упражнение върху мене. Искаш ли? Започвам да ти разказвам история, а ти си стой там. Пуши си – ако искаш, ще ти дам и кутията на Никола. Слушай ме и си мисли. Ти си знаеш как ти се получават нещата, а? Само че ще стана малко да се поразтъпча, че много е неудобен тоя стол. Ти стой и слушай.
РАЛИ. (сваля си краката от масата) Повтори още веднъж „стой и слушай“ и ще се почувствам като идиотче.
ТЕА. (изправя се и започва да крачи напред-назад по сцената) Слушаш ме, нали? Вчера се обаждам на леля ми Вяра…Ама защо не пишеш?
РАЛИ. Е, какво? Аз да не съм тук писар! Разказвай, пък ако ми хареса нещо, тогава. Не се получава винаги.
ТЕА. Добре де, добре. Вчера се обаждам на леля ми Вяра, с която не се бях чувала сигурно от три месеца. А тя, горката, е като тебе сега – една унила, да ѝ кажеш, че данъците отпадат за всички страни по света, тя ще те попита само „И какво от това?“. Или пък – „Лельо Вяра, ти знаеш ли, че днес са открили лекарство срещу рака и е безплатно!“. Най-вероятно само ще изсумти.
РАЛИ. И какво ти каза леля ти Вяра?
ТЕА. А, ти ме слушаш! Прекрасно! Казвам ѝ – така и така, лельо, взех си изпитите с отличен. Всички, не всички –  тя не се интересува особено. Успешно завърших втори курс, лельо! Никаква реакция. Мълчим. Мълчим и телефонът само от време на време изпращява, за да ни припомни какво правим в момента.
РАЛИ. И така до безкрай.
ТЕА. А, не! Попета ме – „Момче намери ли си?“
РАЛИ. И ти си почнала да ѝ разказваш за Никола. Колко е прекрасен, само че пуши малко прекалено голямо количество цигари и колко хубаво биха стояли имена ви на покани за сватба – Теа и Никола, защото твоето име е два пъти по-кратко от неговото, а това е знак, че ти имаш поначало неговата подкрепа  и сила.
ТЕА. Еха! Ами вземи го напиши де!
РАЛИ. Теа, страх ме е.
ТЕА. Какво толкова? Написала си някакъв разказ като невръстна, че не е хубаво хората да пушат, а сега с ръка на сърцето можеш да признаеш, че си дърпала тоя тютюнев дим повече пъти, отколкото си се целувала с мъж в живота си. И какво от това?
РАЛИ. Не се прави на леля си Вяра!
ТЕА. Тя поне не ми е казвала да стоя мълчаливо като пън. Напротив – както каза ти, тя събуди инстинкта ми да говоря.
РАЛИ. Като радио. Ти не спираш! Но освен това…
ТЕА. Говоря твърде много за Никола? Намери си приятел и ти де, пък мълчи за него колкото искаш.
РАЛИ. Не! Освен това ти нищо не разбираш!
ТЕА. Така ли било! Прекрасно разбирам, че ако ти продължаваш така да пушиш като комин, ще си умреш, преди да си навършила трийсет.
РАЛИ. Това е принципен въпрос!
ТЕА. Отстояваш си принципа да тровиш въздуха?
РАЛИ. За разказа говоря. От това ме е страх – да не би така да стане с всичко, което пиша. Заявявам, че нещо не бива да е така, а съдбата, само за да ме опровергае, предлага необходимите обстоятелства, за да стане обратното на написаното.
ТЕА. Я дай насам една цигара.
РАЛИ. Ама ти нали беше върл противник – аз цигари не ща, аз това, аз онова…
ТЕА. Това, както каза ти, е принципен въпрос!
РАЛИ. (взима си кутията и я отваря) Останала ми е само една. Извинявай!
ТЕА. И това ми било приятелка!
РАЛИ. Вземи от на Никола кутията. (Теа се протяга да я вземе) Той всъщност защо те кара да му пазиш цигарите?
ТЕА. Нали живее с родителите си, а те като мене мразят пушачите. Само че аз направих изключение за техния син, а за тях не е сигурно какво изключват и включват, защото не подозират даже за порочния му навик.
РАЛИ. Ха! На двайсет и кусур години човек, а като дете.
ТЕА. Е, да, ама поне така пуши по-малко. (отваря кутията) А! Я виж тука какво има! Какви са тия хартийки?
РАЛИ. Да не би фишове или билети от лотарията?
ТЕА. (вади една и започва да я чете) „Министерство на финансите. Билет за вход. Ред 2. Място 24. Дата 19.07“.
РАЛИ. Ама това вчера!
ТЕА. Я виж ти, ходело мойто момче на театър…Ама без мене.
Рали запалва цигарата на Теа и двете запушват заедно.

teatrali

Харесай страницата на блога във Facebook! Още театрален прах тук. Нещо поетично тук.

 

weDNESday: „Последният пастир“ ни учи

Един сърдечен разговор. Или разговор със сърцето. Буквално това предлага представлението „Последният пастир“ в рамките на един час. Изповед на три сърца – завладени от социалистическите идеали, любовта и природата.
Режисьор на постановката е Недялко Делчев. Тримата герои със силни характери пък са съответно: Никола Пашов като Пастира, Пламен Славов се превъплъщава в Бузата и Делян Илиев в ролята на Зоотехника. Сценографията може направо да Ви остави без дъх. Особено ако сте зрител в Зала 1 на Родопския драматичен театър. А нетрадиционната музиката на Георги Ангелов допълва Хайтовия текст „Кучета“,  по който е изградена пиесата.
Да се пожертва ли едно куче в името на финансовата нестабилност? Това е въпросът. Пастирът мълчи, както притихва мъдростта пред бушуващата младост в лицето на другите двама герои. Ала обади ли се опитното старило, не ти остава нищо друго освен да приемеш всичко казано за най-чистата монета, позлатена от времето. „Блейте де! Блейте! Блейте, че утре ще Ви забранят и да блеете!“. Публиката на „Последният пастир“ не присъства просто на поредното представление, тя е участникът в един житейски урок. За истински ценното и наложеното отвън. За любовта и измамата. За привързаността и саможертвата. Урок за всеки човек. С различно въздействие.
Ще жертват ли едното от двете кучета? Ще разберете сами. Аз мога само да Ви кажа, че Министерството на културата жертва при всяка възможност Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян…Но той ще блее, ще блее, пък накрая овцата ще се преобрази в куче. В театъра и останалите изкуства всичко е възможно! Затова са ни нужни.
„Последният пастир“ можете да гледате на … от … часа в зала 1 на РДТ – Смолян.

DSC04818