Архив по дни: 05.08.2015

weDNESday: „Око под наем“ нам не е нужно!

Оставаха може би повече от две седмици до представлението, когато се появиха плакатите. Ама не красиви плакати като на „Нирвана“, които всеки естетичен човек с радост би си отлепил от някой зид на връщане от театъра, за да си ги окачи вкъщи – не, тук става дума за огромни афиши в бял и червен цвят, на които най-отгоре с грамадни букви пише „Асен Блатечки“ и чак някъде долу заглавието на представлението, „Око под наем“. Много хора май не се сетиха как се казва пиесата, дори една жена на касата в театъра поиска „един билет за Асен Блатечки“! Как само звучи…

Любопитно ми беше. Въпросния актьор съм го гледала в множество сериали и игрални филми – все в образа на лошото момче с онзи диво-закачлив поглед. Как ли щеше да изглежда на сцена? Купих си билет за любимото място на втори ред по средата и с някакво очакване започнах да отброявам дните до десети юни.

Дойде денят. Пред театъра – навалица, предимно от създания от женски пол. Имаше възрастни жени, млади хора, ученички – толкова много, че дори десетките пейки отвън не бяха достатъчни. Цареше голямо и рядко срещано оживление. Една моя приятелка, която живее в селце на десетина километра от Смолян, специално дойде с майка си за точно това представление. Какво да се прави, почитателките са си почитателки, Асене! Заради друга приятелка, с която отидохме заедно до театъра и по-късно дори щяхме да седим на един ред (но през десет места, защото, видите ли, за два дни бяха почти разпродали зрителните оазиси по средата) специално отидохме да си вземем кафе от машината, до която се стига през служебния вход от задната страна на сградата. Нали Блатечки много пуши…А пък обикновено дръзките зрители ходят там да пият кафе само поради две причини – искат да се потопят в света на театъра възможно най-много (ей така, да се порадваш на пода, на масичката със столчетата, на портиера дори) или ако са убедени, че ще срещнат някого по пътя си. Сещайте се, значи, ние за какво бяхме отишли.

По-пълен театърът вероятно е бил само при идването на Камен Донев, което умишлено пропуснах, защото предишния ден здравата ме ядосаха от Сатиричния театър, и именно когато районът се пръска по шевовете, ще решат, че „няма още да ви пускаме, защото ни казаха да изчакаме до 18:50; и в салона горе не може да стоите, как ще ви проверим билетчето иначе!“ Така било, а! А като се игра „Балкански синдром“ можехте още докато си седях на удобното кресло в същия този салон да ми скъсате билетчето, че даже и любезно, а сега – в никакъв случай! Ядосах се и на инат, като останаха десетина минути и тълпата от вън започна да се точи вътре, отидох си в обичния салон да пия сайдер. Ама изобщо не ме интересува, че ще трябва да вдигна половината ред после! Бунт ще има!

Като се добрах до моето местенце и се настроих вече, така да кажа, зрителски, започнах да разглеждам декора. Някакви секции с книги, по-точно огромни, изкарани на картон, снимки на секции с книги. Остави това, ами и останалата мебел бе такава, двуизмерна. Някакъв кош, който като го гледаш, все едно рисунка, масата и тя такава. Изобщо скъперничество отвсякъде откъм сценографията.

От мое ляво имаше една по-възрастна от мен жена, а вдясно – две млади момичета, горе-долу моя възраст. Откакто почна това ми ти представление, едва ли е имало минута или десет последователни секунди, в които те да не се смеят. И аз се усмихнах един-два пъти, защото, оказа се, че тия нескопосани мебели са сложени за някаква заигравка с режисурата. Излезе Асенчо, подмята там някакви ядки в едно найлонче, оглежда се в някаква лупа, пък после като се почна…Усетих, че съм една от малкото, които обръщат повече внимание на другия мъж на сцената, а след петнайсетина минути се хванах, че най-интересно от всичко, което се случва пред мен е самата сцена – оня вече изтъркан под от боядисани в черно дъски, които блестяха под прожекторите. Не направих опит да слушам героите, думите им минаваха покрай мен, а аз влюбено си гледах сцената и мислех как ли може да се постави пиесата, по която бях работила преди няколко дни. Така и продължих, докато тълпата не се заблъска екзалтирано към изхода, а две момичета вървяха в обратната посока – към сцената, за да вземат автограф.

И като за край все пак ще Ви кажа малко подробности. „Око под наем“ е произведение на театрална къща VIVA ARTE (въпреки че според мен в същата онази вечер те измъчиха изкуството; но да не кажете, че сега зле ви влияя). Режисьор е Борислав Чакринов. Участва, разбира се, Асен Блатечки, Стефан Иванов, в неизбежната роля на „втория мъж“, а жената между двамата е Ива Папазова.

В заключение ще цитирам двама души от, както го наричам „нашия“, Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“. Първо, „Око под наем“ наистина е едно представление, в което играят „мечки“, както казва Крум Филипов в отвореното си писмо. Второ, Делян Илиев има едно много хубаво изказване в това интервю„Който смята, че театърът трябва да забавлява, има една майна от мен“.

Изводът: Ако свободното Ви време, съвпада с представлението „Око под наем“, отидете където и да е, но не и в театъра, в който се играе то.

опнннен

Реклами