Архив по месеци: септември 2015

weDNESday: „Ромео и Жулиета от Дунево“

„Стрико Шекспир да на прощава.“

Смолян е разделен най-основно на три големи квартала – Смолян, Райково и Устово. Някъде по пътя за Устово, преминаващ през Райково, се вижда разклон наляво и табелата за Дунево. Никога не съм била там, но не се и налага след снощното представление в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.

Райковецът Крум Левов е написал версия на световноизвестната Шекспирова трагедия, пречупена през призмата на родопското. Спектакълът се играе на диалект. Режисьор е Петър Тодоров. Сценографията е дело на Ханна Шварц. Неповторимото видео е плод на работата на Владислав Илиев. В ролята на Ромео застава Румен Бечев, а Жулиета се играе от Десислава Минчева-Тодорова. Емилия Ованесян е майката на Ромео, а Искра Йосифова – на Жулиета. В ролята на Бенволио-Меркуцио е Никола Орешков, отец Лоренцо се играе от руския народен артист Григорий Болшаков, а в знаменитата дойка се превъплъщава Веселина Бабаджанкова. Участват и изпълнители от фолклорния ансамбъл „Родопа“.

За пръв път от доста време огромната зала на Родопския театър почти се напълни. Хора прииждаха с букети, настаняваха се, а Петър Тодоров трябваше два пъти да дърпа завесите пред вратата. Премиера, какво да се прави…Но вълнението беше голямо. Чувах как хората са дошли главно заради това, че всичко ще е на диалект. Други пък по същите съображения не си бяха направили труда да навестят театъра.

Още в началото се разплаках. А аз досега съм плакала май само на „Нирвана“. Тук чашата на чувствата преля, когато на фона на родопски гори писна гайда и започнаха да пеят песни от рода на „Пустоно лудо и младо“, „Рипни калинке“ и други, които и аз от време на време си припявам у дома, щом ме обхване патриотичното чувство.

Изтрих сълзите си в мрака и се присъединих към бурния смях, който почти не спираше през цялото време. Отначало мислех, че няма да се справя с разбирането на диалекта, но схванах по-голямата част от казаното, пък и не мисля, че за някой несмолянчанин също би било проблем. Наблюдавахме вихрената игра на въображението на Петър Тодоров – такава, каквато я видяхме и в „Чичовци“ – забавна, наситена с творчество и засягаща важни проблеми. Например за ежедневието на брат Лоренцо. Много ефектно бе и решението всеки от актьорите в определен момент да озвучава действията на друг свой колега. Поредният повод за смях беше рубриката „Дунювонюз“, а хората и народните песни, които спояваха отделните сцени с или без съпровод на гайда ме караха да настръхна и да се гордея.

Защото именно това прави „Ромео и Жулиета от Дунево“ по-добри от тези на Шекспир. Те дишат същия български въздух, закърмени са с песните и привързаността към майката, бялата крава и дуньовската ливада, проявяват неизменния стремеж да бъдат „ентелегенти“ и да заминат на гурбет в Канада, но по свой си невинен начин. „Стрико Шекспир да на прощава“, защото Ромео и Жулиета от Дунево определено са по-щастливи от английските си двойници. Затова огромен поклон пред паметта на Крум Левов, без чийто труд това представление никога не би било възможно.

Препоръчвам спектакъла на всички, които обичат да се смеят. Ако сте по-сериозни хора като мен, опитайте се да се настроите предварително на подходящата вълна. Освен това заведете със себе си приятели и българи, които смятат да емигрират. Кой знае – може и те да се разплачат и кожата на гайдата да събуди нещо у тях.

Представлението ще се играе на 23.12.2015 (сряда), от 19:00
в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян.
Отидете!
Почувствайте родопското!

Плакат за постановката

Плакат за постановката

Реклами

Добромир Тонев

Литературните конкурси освен наградите имат още една хубава страна – подтикват те да научиш повече за човека в заглавието. Вчера тъкмо изпратих материали за конкурса „Добромир Тонев“, организиран от Община Пловдив. И въпреки че целта на подобни мероприятия е, както твърдят, да се открият и поощрят талантливи български творци, а не да се имитира нечий стил, все пак се порових малко в мрежата. Резултатът – запомнено четиристишие и една огромна усмивка, предшестваща думите ми след уклончивия отговор на въпроса: „Чел ли си нещо от Добромир Тонев?“

Силно ме впечатли произведението „Ако животът е един антракт…“, както и „Почти ода“, които, не знам защо, ми се струват добри кандидатстудентски материали за НАТФИЗ. Хора, човечета и живот. Изкуството взема предел в кратката, но въздействаща „Балада за разведения скулптор“, а „Веднъж ли сме умирали от жажда“ и „Природата намеква свойта женственост“ връщат в детството и препращат към нечий друг приказен период от живота. „Един към друг, един до друг, а сякаш…“ и „Глад“ вероятно ще Ви подтикнат към определени постъпки и тяхното оправдаване.

А ето го и запомненото четиристишие, стихотворението „Теза“:

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

За Добромир Тонев:

Роден е в Ямбол през 1955. Завършва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ в Пловдив и остава да твори там. Работи като редактор. Най-известните му стихосбирки са „Белег от подкова“, „Нежна машина“, „Свиждане със светлината“ и „Арго“.

 

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

Mond(e)ay: „Да четат нещо мое в „Пощенска кутия за приказки“

Лунните жители

В една вълшебна звездна нощ, когато луната ярко греела в мрака, едно малко момче спяло в стаята си. Лунната светлина влизала през отворения прозорец и образувала златисто петно на пода. В небето проблясвали многобройни звезди. Било лято и всичко навън изглеждало спокойно.

Изведнъж нещо вълшебно се случило. Луната започнала да се приближава и да става все по-голяма и по-голяма. След броени секунди, ако се погледнело през прозореца, можело да се види само една едра пясъчножълта сфера. Стаята се изпълнила с ярка светлина и вътре станало светло като ден.

Детската фигурка под завивките се размърдала и след момент се подала една рошава глава с чипо носле и големи очи с цвят на кестен. Малкото същество учудено обърнало съненото си лице към прозореца и за миг се изплашило от видяното. Помислило, че сънува, и ощипало ръката си. Детето не можело да осъзнае какво се случва.

Неочаквано жълтата сфера отвън започнала да се променя. Десет стълби, подобни на тези, които хората използват, за да боядисват тавана, се спуснали надолу към прозореца и всяка от тях опряла пода на стаята. Десет дребни фигури изникнали като че ли от нищото и започнали да слизат по стълбите. Фигурите почти се сливали с луната, единствената разлика била в това, че странните същества били посипани с блестящ златен прашец, който проблясвал на звездната светлина.

Очите на детето не показвали уплаха, а вълнение. Усещало се дори страх, че случващото се може да е нереално. Тъмнокосото момче винаги било вярвало, че съществуват приказни същества и всяка вечер гледало звездите и небето, чудейки се къде се крият те. Детето често се натъжавало, защото никой не му вярвал – родителите му били динамични хора, признаващи само реалността, а приятелите му не обръщали внимание на неговата фантазия.

Новодошлите вече били стигнали краищата на стълбите, някои стъпили на пода, а други скачали от последните стъпала и със звучен смях се приземявали върху детското легло. След като в стаята имало десет жълти същества, луната започнала да се отдалечава, а стълбите изчезнали. След минута златистата сфера заела обичайното си място.

Детето все още било в леглото си. До него седнали две човечета, покрити със златист прашец, които се усмихвали широко, откривайки два реда блестящи бели зъби. Косите на необикновените същества били златисторуси, очите им – оцветени в най-светлия нюанс на кафявото и в тях проблясвали радостни искри, а кожата им била жълта и покрита с блестящ прашец.

След няколко мига мълчание детето попитало кои са новодошлите и защо са тук. Едно от седящите на леглото същества казало, че те се наричали ,,лунни жители” и се грижели за доброто на планетата Земя в Космоса. Пазели Земята от жителите на други планети, които били враждебно настроени към земляните. Живеели на Луната и всеки ден се редували да наблюдават Земята. Най-детайлно можели да опознаят жителите на ,,синята” планета при пълнолуние, защото много хора отивали да гледат красивата луна.

Лунните жители решили да посетят момчето, защото били видели, че то често, дори и през деня, извръщало поглед към мястото, където заставала луната. Били се досетили, че детето вярвало в необикновеността на небесното жълто кълбо и в съществуването на вълшебни същества като тях, и разбрали, че то е нещастно, защото никой не го разбира. Решили да го навестят, за да му покажат, че е право, и да му кажат, че е единственият човек, който вярва в тях.

Чувайки тези думи, момчето се усмихнало широко и разказало на лунните жители всичко за хората. Помолило те също да му разкажат повече за луната. Дългите разкази за планетите били последвани от кратка игра – жълтите същества показали на детето различни звезди и му казали как се казват.

Когато започнало да се зазорява, лунните жители рекли на земния си домакин, че е време да си вървят. Луната се върнала, стълбите отново се появили и блестящите фигури започнали да се катерят по тях. На сбогуване лунните жители казали на момчето, че всяка вечер ще му пожелават лека нощ – когато луната примигнела, това значело, че лунните обитатели пожелават лека нощ на своя приятел от Земята. След това детето махнало за сбогом, а жълтото кълбо отново се върнало на мястото си.

От тази нощ детето винаги, преди да заспи, гледало с трепет примигването на луната в мрака и се усмихвало.


 

k

 

 


Eто този отговор получих, след като изпратих приказката по-горе. Бях си направила списък с десет мечти на двайсети август и още на шестнайсети септември един от копнежите се сбъдна. А именно това, което е цитирано в заглавието. Истината е, че тази приказка я написах преди три години по друг повод, след това така си остана и „Пощенска кутия“ ми припомни, че имам подходящ материал. Случайно попаднах на темата точно в деня на крайния срок, изпратих я и ето – от първия път се получи! Както и преди съм Ви казвала – ходете на събитията на „Пощенска кутия за приказки“, вкарайте въображението в работа и пишете!

А ето го и видеото с прекрасната Биляна Запрянова и нейните синове!

 

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Mond(e)ay: Да дишаме един и същи въздух

DSC09637

На откриване като на откриване

DSC09794

За Камерна зала лете само къси ръкави!

Мили хора,
(да знаете само как обичам тази фраза вместо „скъпи читатели“, защото преди читатели Вие сте все пак хора)
Искрено, дори сърдечно (както се научих да казвам по примера на директора на Родопския театър) моля да ме извините, че обещаните публикации за „Аз, Сизиф“, както и впечатленията от постановките в списъка ми за настоящия сезон не се появяват непосредствено на следващата сряда. Истината е, че, както е тръгнало, септември е месец, в който оценявам истинските неща в живота. Посрещнах месеца в едно спешно отделение, което ми доказа колко се подценява свободата в най-простия си смисъл – да можеш да ходиш където и когато си искаш, да си свободен да прегръщаш любимите си хора, без да провираш ръце през решетки. След скорошното ми (Слава Богу!) изписване, се заредих с толкова много приятни и незабравими преживявания, че с радост бих Ви разказвала за тях през следващите седмици и месеци, без да Ви обещавам кога точно. Щом дойде времето, ще си напиша впечатлението. Нали така, мили хора?

Първо се случи TheatAir, на който направих много снимки, а „Аз, Сизиф“ и „Чудни истории“ искрено ме зарадваха. Изминалата седмица пък остана в историята с откриването на „Сцена на кръстопът“ на 10-ти септември. Още на път за Дома на културата видях Явор Гърдев на Главната, Пловдив, от която всички се тагват. (Без мен де, защото не използвам Facebook.) Пред мястото на събитието се бе събрал театралният елит – хора като Владимир Люцканов и Петко Танчев, който има личен принос в представлението „Сестри Палавееви“ с работата по видео дизайна, главният виновник – авторът Алек Попов и драматурга на театъра – известният Александър Секулов. Настаних се на 12-тото място на 12-ти ред, точно до пътеката, и, представете си, от другата страна – Иво Аръков. Цветя от актьорите за публиката, аплодисменти на крака и едно красиво откриване на първия международен театрален фестивал, на който присъствам.

Петък нетърпеливо настъпи, а с него и безточието за представлението „Няма ток за електрическия стол“ в Камерна зала на Драматичния театър в Пловдив. Човекът до мен (7-ми ред, 16-то място??) бе един от най-забавните, които някога съм срещала. Още цветя и първа част на Нощ на музеите и галериите. Заваля такъв дъжд, че близо два часа се крихме в едно място с фурна за готвене, която ни поизсуши подгизналите дрехи, а щом пороят утихна, пак си нахлупих найлоновата торбичка на изправената новобоядисана коса и цоп-цоп към дома. Втората част на нощта, 12-ти септември, прекарахме много приятно и бездъждовно в Театър „Хенд“, където прословутият клоун Кени ръководи открита репетиция или трето четене и разиграване на част от сценария за новото им представление – „Крал Юбю“.

Днес пък предстои друго таено зрелище – „Каквато ти ме искаш“, режисирано от Теди Москов. В 19:00 на мястото на Иво Аръков и очаквайте по някое време отзиви.

Искам сърдечно да благодаря на родителите си, които освен че купиха билетите ми за всички представления, споменати тук, ме придружаваха донякъде и къде с интерес, къде с почуда, търпеливо изслушваха пресните впечатления на прага на театрите.

Също така едно огромно „Благодаря“ за Вас, мили хора, които случайно или умишлено сте попаднали на този блог. Без вярата, че някой би се интересувал от написаното и то може да му помогне, не бих посещавала храмовете на Мелпомена със същата охота и трепет, после да Ви разказвам.

Благодаря!

Mond(e)ay: Живите кукли, в които се влюбваш

DSC08812КУКЛЕНО-ТЕАТРАЛНИЯТ ФЕСТИВАЛ

„ДВАМА СА МАЛКО, ТРИМА СА МНОГО“

приключи вчера. Успях да му се насладя само в последните два дни – пети и шести септември, но поради добрата организация и факта, че уличните изпълнения се състояха поне по два пъти на ден няколко дни подред, успях да си направя хубава програма, която ще остави хубави спомени задълго.

Семеен театър „Микроподиум“ бе първият повод за усмивки. Разположена пред банката до Градската художествена галерия, миниатюрната сцена извади акордеонист, русалка и две рибки, които по очарователно грациозен начин се гмуркаха и изплуваха от пловдивската жега. Неповторимостта в представлението на унгареца Андраш Ленарат се криеше в това, че няколко зрителски ръце се превърнаха в сцена за изящната балерина на конци.

Веднага след това до Джумая джамия се събра горе-долу същата тълпа в очакване на италианския маг Фофичино. Два сандъка с пиратски черепи отпред очакваха магията. Няколко фокуса и след това започна производството на сапунени балони-мутанти, някои толкова големи, че дори децата влязоха в тях.

В 19:00 часа пък Държавният куклен театър в Пловдив съвсем помръкна, за да създаде подходяща атмосфера за „Аз, Сизиф“. Повече за спектакъла очаквайте в познатата ви рубрика weDNESday тази сряда.

Малко време за осмисляне на представлението, храна, колкото да не припаднеш и хайде бързо на площад „Стефан Стамболов“ пред Общината за огненото шоу на „Fireter“. Допълнено със светлините на фонтана, то се превърна в красиво нощно вълнение за стотици.

Шести септември освен под знака на Съединението мина и под знака на едни невероятни кукли. Ей тези, които са в заглавието. Куклите, които мигат, ходят, кихат и имаш чувството, че дори кукловодът да отсъства и ги заговориш, те ще ти отвърнат. Теодор Борисов пренесе точно до Художествената галерия огромната магия, която създава – толкова голяма, че от България е стигнала  до Италия и отново се връща от време на време за някой фестивал като „Двама са малко, трима са много“.

Имаше още едно събитие, на което присъствах, но за него очаквайте скоро, пък и да не разваляме хубавия финал с „Чудни истории“ на българина с донжуански облик.DSC09544

DSC09196

DSC09123