Mond(e)ay: „Прекрасно: но – що е отечество?“


Много от публицистичните текстове на Гео Милев звучат сякаш са написани вчера. Отново е днес, онова – ,,Днес изкуство и култура са самата борба за възможността да съществува изкуство и култура.“ ,,Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.“  „Българският народ днес“ не се различава особено от преди деветдесет години. Очевадната разлика е може би само една  – Гео Милев вече е череп №17.

Да се бориш за родината, да отидеш на фронта и ако имаш късмета – да дадеш живота си в битка в замяна на победата. Ето ги идеалите на Ботев и копнежите на Яворов – мерило за мъжество и родолюбие, което неминуемо е оставяло отпечатък у младежите, родени между XIX и XX век. В „На прощаване“ има два възможни изхода от боя – ,,паднал съм с куршум пронизан“ или  „жив и здрав стигна до село“. Уви, няма заръка за този, който ще се окаже в една междинна ситуация, сдобил се с недъг, подобен на този на Яворов, но изправен пред нещо по-страшно – колебанията не на обществото, а своите собствени. Неслучайно Гео Милев има толкова общо с двамата поети и ненапразно е определян като „трета еманация на българския расов гений“ след тях.

Гениална във всяка своя строфа е и поемата ,,Септември“. Нощта е толкова жадна за зрелище, че ,,ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба“, за да подготви необходимата обстановка. ,,Нощта се разсипа във блясъци по върховете“ и върна на народа собствения му заряд. Но преди кулминацията пак тя – нощта ,,падна тъй ниско“, неспособна да гледа ужаса, за чието сътворение е помогнала. Мракът бива прогонен от клади и кървави вади – вулканът на народното недоволство е изригнал, запращайки в небесата сияещото кълбо на своята душевност. Ала то не пребъдва. Тътенът е по-мощен и заедно с нощта изнася последните акорди на смазаната, пребитата до смърт надежда. Вулканът изчезва и остава онова „там горе“ – само, извисено Отечество.

Но защо в този ураган на ужаса се появява въпросът: ,,Прекрасно: но – що е отечество?“ Дали е същата сила, която подкопава устоите на идеята и накара Вазов да възкликне: ,,Бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?“ Болката от покосената ,,воля за светъл живот“ и нейното преобразяване в  ,,ужас без слава“ ли е подтикнало Гео Милев да изрече този въпрос, който глухо ни следва десетилетия след смъртта му? Едва ли. Не славата е важна тук, а идеалът; още повече отговорът на въпроса ,,Струва ли си този идеал?“

Както тогава, така и сега в подножието на върха, наречен Отечество, има ,,хиляди-маса-НАРОД“, които се нуждаят от помощ, защото са духовно и физически нападани от властта. Ако си ,,родолюбец“, както пише Гео в една от статиите си, ти ще стоиш при народа. Колко типично за една личност с чувствутелна натура, в която състрадателността преобладава над егоизма. За да може човек да стигне ,,там горе“, при отечеството, той или трябва да бъде като героя на Смирненски от ,,Приказка за стълбата“ или всичко в подножието да бъде наред. Направил своя избор, лирическият герой в ,,Септември“ отправя въпроса си като резултат от едно любопитство, което той самият се е отказал да преследва. Въпросът остава без отговор, но други ще имат възможността да отправят решителен взор към висините.

Днес  не Смъртта ,,улавя и стиска / зад всяка стена / по едно ужасено сърце“. Огромното разочарование от действителността умишлено убива надеждата и слага в ръцете на държавниците безчувствени сърца, с които те хранят собствените си амбиции. Единствено единици от време на време се сещат за отечеството.

Отечество – това е: тихата среднощна нега в морето от кошмарите на дейвтвителността; непоклатимата фигура, която винаги предлага безрезервна подкрепа; понятието, което устоява на преходността на времето; мълчаливият наблюдател на своите стотици хиляди деца, повечето от които тръгнали по кривия път. Държавата е невъзможна без хора, тя е нетрайно, зависимо от много хора понятие. С Отечеството не е така – то винаги ще остава, просъществувайки на земята или в духовете на небето. Отечеството е най-силният признак за самоличност, човек без отечество не е човек, а отрицателна свръхестествена форма, непознала най-първичната, най-святата обич. Защото има сираци, има деца без родители, но те имат нещо, което нито някой себеподобен, нито Смъртта може да им отнеме – Отечеството.

Можеше този въпрос въобще да го няма, да остане само истината ,,Отечеството е в опасност!“ Именно тази заплаха подклажда борбата независимо дали през септември, в Първата световна или в Балканската война. Това е идеализмът – дори да не мoже да се обясни ,,Прекрасно: но – що е отечество?“, важното е съзнанието, че си струва защитата на върховната ценност. Ами какъв е народът, желан от всяко отечество? Хора със сърца, които си помагат взаимно и заедно работят за едно по-светло бъдеще, за да  може поне някой след нас да даде точното определение.

Не че отечеството трябва да се обяснява. То тупти във вените, изговаря се в родната реч, вижда се в собственото знаме, отразено в насълзени очи. И е истинско единствено когато се възприема колективно и чистосърдечно, като по детински!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s