Mond(e)ay: Последно ученическо


В петък по обяд ни изпращат от училище. Вече няма да сме ученици. Вероятно много по-малко хора все още ще ни възприемат като деца. Останалите пък сигурно няма да ни вземат на сериозно като възрастни. Няма да сме официално завършили, но пък ще сме най-тържествено изпратени.

И се връщаме пак в бездната на очакванията, която сме окупирали още преди около месец, когато спряхме да ходим на даскало просто защото вече нямаше за какво. А в тази бездна няма какво друго да се прави освен да гледаш поне по един филм на ден, да спиш много повече от необходимото и да изгледаш всички клипове на влогъра монтажист и да се смееш повторно на видеата на неговия съквартирант. Особено ако си момиче и още повече ако си се запътил към НАТФИЗ. Кой ти мисли за матури, нали от седми клас още ни ги раздаваха, за да се „пробваме“.

Стоим си безропотно в бездната на безделието, а единственият изход от нея е мостът на гласуваното доверие, че зрелостниците все пак някак ще се справят с прословутите изпити. Ще решат един тест за четири часа и така ще вземат зрелостта и живота си в ръце. И когато това стане, защото всеки ще намери някакъв начин да се справи, ще бъдем изпратени и чакащи дипломите си.

Да, вече няма да ни се налага прилежно да участваме във второто действие на живота си, както го описва Шекспир в „Както ви харесва“. Няма да сме „момченцата и момиченцата сутрин с лъщящи бузки, с чантата на гръб, които неохотно, като охлюв отиват на училище.“ Няма да сме една голяма мрънкаща маса, която още щом прекрачи прага на „институцията“, започва да се вайка как няма да издържи до следобед. Ще мрънкаме поотделно. Тежко им на близките ни. Ще можем да си отсъстваме, колкото искаме, и да нагрубяваме, когото решим. Права безброй с безкрайни последствия. Но все пак права.

Вчера гледах „Каръци“. Смях се много, от сърце. Все едно гледах себе си в постъпките на героите. Убедена съм, че след пет години този филм няма да ми е толкова близък и това, което вчера ме караше да се смея, тогава вероятно ще ме довежда единствено до тъп поглед. Глупостите ни вероятно ще станат по-малко, защото рано или късно студената логика започва да се промъква тихо в живота на всеки, няма да сме толкова безразсъдни, няма да сме толкова решителни. По-усилено ще търсим причини „против“, отколкото „за“.

Ще си вземем матурите. Ще излезем от пропастта по мостчето и ще навлезем в късния предиобед на живота си. Ще започнем начисто, с един-двама стари приятели. Пак ще трябва да се доказваме, пак ще трябва да се трудим до късно, да ставаме рано, да се надяваме по-малко и да сме повече уверени. Начало. Край. И пак начало. И една дисциплина, която след упорито почукване на вратата все пак ще трябва да приютим, защото тя е задължителен гост в характера на някои пораснали хора. Успелите пораснали.

Като се замисля, преди година бях много по-различна. Така да се каже, демонстративно тъжна и непрестанно търсеща причини да се оплаква. Сега броя дните до петък, когато ще се видя с две прекрасни приятелки. Тогава мечтаех, а сега идеите идват заедно с въпросите: „Ами как? Нужно е време, пари…“ И мечтата…аха да си тръгне.

Вчера гледах „Каръци“. Но за това повече в четвъртък. На нас все още ни е рано да сме каръци. Нека първо да ни изпратят.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s