Архив на: petrielab

Mond(e)ay: #TogetherStronger

Европа е футбол и ако не толерантност, то поне любопитството може да подтикне нетипичните любители на този спорт като мен да се настанят пред телевизора и с интерес да наблюдават оспорваните битки на тревната арена. Гледането на Евро 2016 несъмнено кара част от зрителките да проучат някои играчи в интернет и да стигнат до следните изводи:

  • повечето футболисти са на възраст 25-28 години и ръст 1.78 – 1.88, стават татковци между 23 и 25, някои повече от веднъж
  • вратарите почти винаги са най-високите в отбора – поне 190 см
  • немкините много-много не обичат да се сродяват със сънародници, а предпочитат най-вече испанци, ганайци и тунизийци, чиито отрочета формират сегашния отбор на Германия
  • Гарет Бейл прилича на главния герой от анимационното филмче „Как да си дресираш дракон“
  • Джанлуиджи е много хубаво име

И докато сериозната фенска маса знае кой футболист в кой клуб играе, за колко е продаден и помнят последния му вкаран гол там, хората като мен правят прогнози въз основа на това как им звучи името на страната или подкрепят тази, която са посещавали. Разбира се, няма как да не знаем, че Англия, Португалия, Испания и Германия са големите клечки в този спорт, но поради неинформираното ни безразличие към футбола по принцип въобще не се страхуваме да подкрепяме Исландия, Италия, Уелс и Хърватия – последната, защото е балканска; Исландия и Уелс – понеже са симпатични, слабо населени мъничета, които ни напомнят за уюта на родното градче; Италия – заради звучното име на Джакерини, сърцатия Антонио Конте и разбира се, Джанлуиджи Буфон – капитанът, който винаги се опитва да успокои противника с усмивка, и човекът, който няма как да не харесаш и дори заобичаш.

Казват, че ако много хора силно вярват в нещо, то се случва. Уелс и Исландия са примерите за това. Мъничетата, които за пръв път излизат на голямата сцена и по детински, не осъзнавайки мащабите на случващото се, без притеснение вървят напред, за да видят какво се крие зад следващото препятствие. Ала вярата в победата не винаги се увенчава с успех – Италия и Полша отпаднаха, а пък прогнозите през ден се редуваха с успешна и неуспешна. Исландският отбор накара новите си фенове още повече да го заобичат след триумфалното пляскане с ръце след мача с Англия, стара викингска традиция, която накара хиляди да се движат като един. В името на една цел. За1.

Уелс повтори ритуала след победата над Белгия, но не мислете, че страната на драконите няма свое собствено вдъхновение, което да сподели с Европа чрез забележителните си успехи. Gorau chwarae cyd chwarae e мотото на основания през 1896 година в Уелс футболен клуб Pontyclun, което през 1922 е припознато от футболната асоциация в страната (FAW). В буквален превод „Най-добрата игра – отборната игра“, днес уелските национали използват мотото като #TogetherStronger (заедно по-силни), което най-често може да се види под снимките им в Instagram.

Евро 2016 приключва в неделя и не ни остава нищо друго освен някакси да запазим вдъхновението от него. #TogetherStronger, което е изключително приложимо за футбола и всички останали отборни спортове, може да се приеме и като по-опростен, по-разбираем вариант на нашето „Съединението прави силата“. Заедно. заЕДНО. За1. Всеки със своите силни черти и неповторими цветове на характера си да се съедини с други. В името на една сърцата цел. В стремежа вярата заедно да е толкова силна, че да предизвика осъществяването на мечтата. При неуспех – някой да утеши другия, както Антонио Конте прегърна неуспелия да сдържи сълзите си Джанлуиджи Буфон. А след това заедно да се продължи към нова цел, защото всяка мъртва мечта има дъщеря, чрез която остава жива с единствената разлика, че обстоятелствата на пътя, който да бъде извървян заедно, са други.

#TogetherStronger, защото след всяка нощ идва изпълнено с нови надежди утро, на което хората заедно се радват, а вълците единаци гледат с празен поглед.

Gorau chwarae cyd chwarae!

 

DSC01963

Advertisements

Mond(e)ay: На бебе от Facebook

На 22.06.2016 се навършиха точно девет месеца, откакто спрях да използвам най-известната социална мрежа. Ако някой от тук четящите познава мъниче, родено на тази дата, или се е сдобил с такова, ще се радвам да ми пише на pipi989@abv.bg. Изминалите месеци не бяха само време без Facebook, а също така и без Instagram, weheartit, twitter и 500px. Оставих само блога, YouTube, електронната поща и tumblr, където развивам профила си от февруари тази година. Казано накратко, имам място, на което да споделям мисли, видеа, снимки и да получавам кореспонденция. Напълно достатъчно. Facebook въобще не ми липсва и ето три причини защо…

Спрях да нося приходи на Марк Зукърбърг

В тази статия подробно е обяснено как Facebook печели по 5 долара на година от всеки потребител чрез рекламите, които поне преди девет месеца се появяваха като малки картинки вляво или в страницата „Новини“. Когато някой ви каже, че Марк Зукърбърг е едва ли не гений и затова милиардер – не му вярвайте. Просто Facebook някакси се превърна в тенденция, която така се наложи, че вече е необичайно някой да няма профил. Кой иска да изостава от модата? Цялото земно кълбо се нахвърли на формата за регистрация и лавинообразно увеличи приходите на Зукърбърг. Още си спомням как в шести клас, преди 6-7 години, не знаех що е това Facebook. После имах период на пристрастеност. Но стига вече, от мен Зукърбърг повече няма да види петдоларови банкноти. Факт е, че всички медии оправдават съществуването си чрез приходите от реклами, но поне с включването на телевизора или купуването на вестник сме подготвени за това какво ни очаква – например мача Италия-Испания от Европейското, новините за Брекзит. Има някакво ниво на осведоменост за това защо плащаме на рекламодателите чрез потребление. Във Facebook цари безцелност и именно затова човек често, щом влезе в профила си, забравя защо точно е там. Влизаш, за да оставиш съобщение на приятел, но неочаквано виждаш публикация за това какъв човек си според зодията си, а после попадаш на реклама за ръчно изработени бижута и решаваш да си поръчаш едно. Излишно е да казвам колко време се губи.

Върнах любознателността си в разумните граници

Именно гореспоменатата безцелност води и до следващата „болест“, причинявана от Facebook. Английската дума stalker, която буквално означава преследвач в престъпния, подлежащ на наказателния кодекс смисъл на думата, пречупена през Facebook идеологията означава човек, който следи всичко, което някой публикува. Така нареченото столкване понякога започва от случайно забелязване на снимка или статус на някой „приятел“, а накрая приключва с разглеждане на снимки отпреди две години, че и от по-отдавна. Това занимание е един вид отплесване като горе упоменатото изгубване сред рекламите, но в този случай освен че се губи време, се запомня несъзнателно и неприемливо голямо количество ненужна информация, запаметяват се снимки на въпросното лице, гледат се филми и се слушат песни, които то споменава в публикациите си. И от едно незначително попадане на нечий статус се стига до обсебване, което понякога въобще не е оправдано, при положение, че обектът и преследвачът не се познават лично. Това говори за уязвимостта на сигурността на личната информация, споделяна във Facebook, защото освен хората, които всеки се опитва да впечатли, много други „приятели“ също ще видят важни елементи от личния ни живот. Единственият лек за подобно състояние е преследвачът да спре да използва Facebook – когато се разглеждат личните профили на хора, без да си влязъл във Facebook, можеш да видиш единствено градовете, в които са родени и живеят и най-много предишните им снимки на профила и корицата.

Спрях да чакам отговори, сега ги получавам на момента

Колко често ви се е случвало да зададете въпрос към приятел в Messenger-a, да чакате за отговор, надявайки се, че до десетина минути човекът, който ви трябва, ще дойде на линия, но той не идва и не идва, а вие влизате поне още три пъти в профила си, защото въпросът ви спешно се нуждае от разрешаване? Е, добре дошли в XXI век, където е по-вероятно всеки да има мобилен телефон, отколкото да има профил във Facebook. Трябва ви нещо? Звъните, питате, научавате. Нито си губите времето да пишете, нито да проверявате по няколко пъти оня отсреща „писал“ ли ви е, или не…Та като стана дума, Facebook с Messenger-a си опорочи писането. Вече на въпроса „Той ли ти каза?“ се отговаря с „Ами писахме си.“ Пишем, пишем. Ама писма ли, планове ли, не знам какво. Допълнително преимущество на телефона пред Facebook съобщенията са онези моменти, в които просто искаш да споделиш моментното чувство. Случвало се е да ми се обадят след полунощ, за да ми разкажат за току-що гледано представление. Звъняли са ми след премиера на новия филм на Мариус Куркински – чух треперещия глас, усетих как изкуството беше успяло да докосне и раздвижи ежедневното светоусещане. Това във Facebook няма как да стане. Най-много съобщение от рода на „Гледах супер мега гига якото представление в Пловдив!!!“, това написано с доста емотикони отзад и изпратено в полунощ; отговор на другия ден: „Супер, радвам се.“ Да не говорим пък за споделянето на по-съкровени неща в Messenger-a на Facebook. То после се запаметява разговора на снимка, пък се праща на други, а те после ви го пращат на вас…Ходи тогава обяснявай какво точно е искал да каже авторът. Или пък ученическите Facebook разговори в процеса на ухажване… Има си специален етикет – да видиш съобщението, а да не отговориш нищо; умишлено да се забавяш с отговора и тем подобни. Време за губене да имаш до безкрая! Като искаш нещо да кажеш, звъниш. Ако нямаш номера на човека, значи не е необходимо. Да видим като се плащат минутите, как ще се ръсят празнословия със страници като във Facebook.


Вярно е, че и без Facebook пак се губи време. Като реши човек, че няма да направи нещо, винаги ще си намери оправдание. Хубавото е, че дори и да не си в профила си, можеш да виждаш съдържанието на страници, например на театри и фестивали. Сега повече ценя разговорите си с приятели и вместо да следя изкъсо отделни личности обогатявам общата си култура. И така – живот без Facebook е мисията възможна. Пробвайте и вие!

DSC01107

 

Mond(e)ay: „Да, този свят е сцена…“

„…където всички хора са актьори…“ и всеки има своите няколко мига в живота, когато ролята му става главна, прожекторите го окъпват в светлина и всички погледи са вперени най-вече в него.

Нашето представление не беше оригинално. Чувала съм, че го играят всяка година горе-долу по едно и също време. С различни актьори, по-други костюми и нови декори. Нашата многобройна трупа имаше възможност три години да наблюдава как каките и батковците изнасят представлението си. Как казват предварително заучени думи, как понякога направо изкарват самостоятелно подготвените си сценарии пред очите на публиката, как импровизират…Случваше се от специално място – доста напечен от слънцето балкон с ярко зелена ограда. Караха ни се, като гледахме оттам, казваха ни да идем при публиката, че не била достатъчно. А ние си траехме безразлично и гледахме, представяйки си нашето представление.

На четвъртата година бяхме зад кулисите, в сянката на сцената. Назначиха ни за сценични работници и то такива, дето толкова си обичат актьорите, че непременно им купуват подаръци. Май слънчогледчета бяха, много не помня. Тази възможност ни даде последен шанс да изучим отблизо сценичното поведение, което се очакваше от нас. После не ни остана друго освен да броим дните до съвместната ни изява, другата трупа вече се беше  пръснала в различни посоки. Нашият ред наближаваше.

Настъпи денят – петък 13-ти, който ни най-малко не повлия отрицателно на прекрасното ни настроение. Както всяка година, и ние щяхме да изведем на сцената четирима души от публиката – редовни зрители на представлението, а сега – участници. Гледахме хората навън, някои виждаха нас и очакваха…Звънецът издрънча, обълнаха пълното с вода менче и ние излязохме за нашия половин час слава.

Нашата четвърт от трупата беше тази, която се радваше на публиката. Играта за нас се свеждаше само до преживяването, спонтанно и естествено. А и как да не се радва човек, когато хора, които не е виждал от дете и вече почти не помни, по-рано са дошли в гримьорната да му дадат букет и най-прекрасната книжка, която може да се подари. Благодаря!

Излязох първа на сцената. Не бях го планирала. Но татко винаги ми е казвал, че на снимките е хубаво човек да бъде в средата. Е…

Свърши нашият миг. Приключи нашето представление. Сега остава само да си изживеем и банкета. После трупата се разделя.

Изпратиха ни.

DSC03990

 

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.

 

Mond(e)ay: Последно ученическо

В петък по обяд ни изпращат от училище. Вече няма да сме ученици. Вероятно много по-малко хора все още ще ни възприемат като деца. Останалите пък сигурно няма да ни вземат на сериозно като възрастни. Няма да сме официално завършили, но пък ще сме най-тържествено изпратени.

И се връщаме пак в бездната на очакванията, която сме окупирали още преди около месец, когато спряхме да ходим на даскало просто защото вече нямаше за какво. А в тази бездна няма какво друго да се прави освен да гледаш поне по един филм на ден, да спиш много повече от необходимото и да изгледаш всички клипове на влогъра монтажист и да се смееш повторно на видеата на неговия съквартирант. Особено ако си момиче и още повече ако си се запътил към НАТФИЗ. Кой ти мисли за матури, нали от седми клас още ни ги раздаваха, за да се „пробваме“.

Стоим си безропотно в бездната на безделието, а единственият изход от нея е мостът на гласуваното доверие, че зрелостниците все пак някак ще се справят с прословутите изпити. Ще решат един тест за четири часа и така ще вземат зрелостта и живота си в ръце. И когато това стане, защото всеки ще намери някакъв начин да се справи, ще бъдем изпратени и чакащи дипломите си.

Да, вече няма да ни се налага прилежно да участваме във второто действие на живота си, както го описва Шекспир в „Както ви харесва“. Няма да сме „момченцата и момиченцата сутрин с лъщящи бузки, с чантата на гръб, които неохотно, като охлюв отиват на училище.“ Няма да сме една голяма мрънкаща маса, която още щом прекрачи прага на „институцията“, започва да се вайка как няма да издържи до следобед. Ще мрънкаме поотделно. Тежко им на близките ни. Ще можем да си отсъстваме, колкото искаме, и да нагрубяваме, когото решим. Права безброй с безкрайни последствия. Но все пак права.

Вчера гледах „Каръци“. Смях се много, от сърце. Все едно гледах себе си в постъпките на героите. Убедена съм, че след пет години този филм няма да ми е толкова близък и това, което вчера ме караше да се смея, тогава вероятно ще ме довежда единствено до тъп поглед. Глупостите ни вероятно ще станат по-малко, защото рано или късно студената логика започва да се промъква тихо в живота на всеки, няма да сме толкова безразсъдни, няма да сме толкова решителни. По-усилено ще търсим причини „против“, отколкото „за“.

Ще си вземем матурите. Ще излезем от пропастта по мостчето и ще навлезем в късния предиобед на живота си. Ще започнем начисто, с един-двама стари приятели. Пак ще трябва да се доказваме, пак ще трябва да се трудим до късно, да ставаме рано, да се надяваме по-малко и да сме повече уверени. Начало. Край. И пак начало. И една дисциплина, която след упорито почукване на вратата все пак ще трябва да приютим, защото тя е задължителен гост в характера на някои пораснали хора. Успелите пораснали.

Като се замисля, преди година бях много по-различна. Така да се каже, демонстративно тъжна и непрестанно търсеща причини да се оплаква. Сега броя дните до петък, когато ще се видя с две прекрасни приятелки. Тогава мечтаех, а сега идеите идват заедно с въпросите: „Ами как? Нужно е време, пари…“ И мечтата…аха да си тръгне.

Вчера гледах „Каръци“. Но за това повече в четвъртък. На нас все още ни е рано да сме каръци. Нека първо да ни изпратят.

weDNESday: И САМО ТУЙ: ЛЮБОВ! – Шекспиров пир на младостта

Миналия петък в Смолян се игра представлението „И само туй: любов!“ на класа на Стефан Данаилов, в рамките на националното турне на Театралната академия – „С НАТФИЗ напред“, което пък е част от инициативата „Учи в България, завладей света“. Затова и в събота сутринта пак в камерната зала на Родопския драматичен театър се проведе среща между нас, тръпнещите в очакване на август и септември кандидат-студенти, и Росица Обрешкова, Сава Драгунчев, както и други преподаватели и четвъртокурсници от Академията. Срещата беше задушевна, като се вземе предвид фактът, че в началото имаше цели четирима заинтересовани от този вид обучение, като до края станахме девет. Без съмнение създадената атмосферата беше много приятна и бих била изключително щастлива, ако ежедневно срещам подобни хора, чиято водеща цел е изкуството. И то не кое да е, а театралното!

Но за представлението. Режисьори са споменатите вече Росица Обрешкова и Сава Драгунчев, които са асистенти на Стефан Данаилов в Академията. В няколко роли в рамките на два часа пък се превъплъти и всеки от студентите: Антъни Пенев, Павел Иванов, Евелин Костова, Рада Кайрякова, Бориса Сарафова, Георги Кацарски, Асен Данков, Даниела Манолова, Калоян Лулчев, Валери Белев, Севар Иванов, Божана Мановска, Теодор Христов, Марина Кискинова и Ивелина Иванова. Дело на режисьорите е и адаптацията на Шекспировите текстове: „Ромео и Жулиета“, „Хенри V“, „Хамлет“, „Мяра за мяра“, „Ричард III“, The Two Noble Kinsmen, „Дванайсета нощ“, „Венера и Адонис“, „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“, „Макбет“, „Перикъл“, „Зимна приказка“, „Троил и Кресида“, „Бурята“, както и някои сонети. Тези произведения се превръщат в „пътеводител в любовта за разюзданата младеж“ с големи червени корици, а отпред е приличащият на човечето на „Мишлен“ Уилям Шекспир.

Ако някой е седял във фоайето на втория етаж по време на представлението, много е вероятно да се е зачудил защо е толкова силен смехът, идващ от втора зала, и колко ли хора има в нея. За разлика от възможния за противоречиво тълкуване брой на присъстващите по време на срещата в събота, в петък вечер камерна зала „Любен Гройс“ беше пълна с хора от всякакви възрасти, но преобладаващо мои набори, на които скоро им предстои завършването на училище.

След петата, а може би и третата минута шепнех на приятелката, до която седях: „Аз искам да отида в НАТФИЗ“. Ако има нещо, с което „И само туй: любов!“ ще Ви порази, най-общо казано това е оригиналността на режисурата и освободеното мислене, което несъмнено стои зад нея. Така балконът на Жулиета се превръща в жива стена; Хермия от „Сън в лятна нощ“ се появява в една нова светлина, която наистина превръща пиесата в комедия; а за вещиците в „Макбет“ няма какво да говорим – просто отидете да ги видите в НАТФИЗ, защото тези хора през май завършват! Ще изживеете неспирен смях, последван от моменти на заслужена сериозност, възхищение от многофункционалната сценография и една искрена широка усмивка, докато петнайсет млади души се покланят насреща Ви с още по-широки усмивки. И ако дотогава сте мислили, че Шекспир е старомоден, и недоволно сте сбърчвали чело при новината за някоя премиера на негова пиеса, след „И само туй: любов!“ творчеството на английския драматург ще Ви се стори по-съвременно и от най-модерните театрални текстове.

Всичко, за което съм писала досега в страницата „ТЕАТЪР“, дори и „Нирвана“, всичко без изключение беше надминато от представлението „И само туй: любов!“. Поздравления за режисьорите! Поздравления за актьорите и целия екип на спектакъла! Поздравления и за НАТФИЗ, защото след видяното няма никакво съмнение, че там се прави ТЕАТЪР! ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ТЕАТЪР!

P.S. А аз посвещавам април изцяло на Шекспир и се заравям в текстовете от представлението!

 

quot(u)esday: 43 цитата от „Железният светилник“ + ученически бележки

Пред Вас са най-забележителните цитати от „Железният светилник“,  началната книга на тетралогията, написана от Димитър Талев през втората половина на XX век. Можете да прочетете романа тук.

„Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.“

„Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.“

„Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неумолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?“

„Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот.“

„…колело, което се върти равномерно и безспирно, движи ли се, или стои все на едно място?“

„…човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си…Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.“

„…само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да се бранят с общи сили.“

„Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море…“

„Всеки народ е велик за себе си.“

„Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата.“

„Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра.“

„Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората…“

„Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.“

„Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго…“

„…народът е голяма сила, когато е задружен и сговорен.

„…общата полза е полза за всекиго поотделно.“

„Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади.“

„Младите сами нареждаха работите си, пък и работите им, от друга страна, сами се нареждаха.“

„Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина.“

„Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.“

„И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да влезем.“

„А който се отдели от народа, ще остане сам и никой нема да го слуша.“

„Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба.“

„И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат.“

„Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото може да живее.“

„…като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.“

„…а което е казано вчера – утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава.“

„…като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца.“

„Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.“

„Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.“

„…такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило.“

„На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого…“

„…нема по-голема сила от женската хубост.“

„…годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде.“

„Радостта крепи и лекува.“

„Човешкото сърце е винаги жадно за радост и веселби.“

„А народът – той е тук, на мястото си, и щом стане нужда…“

„Сичко лошо за човека иде от зли люде.“

„…то е човек да търси и да събира хубост, каквато нема нигде и никой не е виждал.“

„По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл и стръмен…“

„…не е опасно да се открие човек между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже – всичко може да се отрече.“

„Мъката разяжда човека…“

„Като върша грехове аз, вършат ги е други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва.“


 

Ученически бележки
(препоръчват се за всички дванайсетокласници, които не са чели или са позабравли романа и се страхуват, че може да им се падне на матурата, и въобще не се препоръчват за хора, които искат сами да развият нишката на действието)

Романът се развива в период от 31 години (1833-1864).

Герои:

Стоян Глаушев е герой, който присъства в действието от началото до края на романа. Стоян е от село Гранче, „силен като мечка“, двайсетгодишен в началото на творбата, той бяга в града, защото у дома си е непрестанно пренебрегван от цялото си семейство с изключение на майка си и сестра си Благуна. Стоян бяга от селото заедно с кучето си Шаро. По-късно се жени за гражданката Султана. С течение на действието Стоян се погражданява външно, става по-набожен, но остава добродушен и простосърдечен, какъвто е бил на младини.

Султана от град Преспа е известната Хаджи Серафимова внука. Останала сираче още като малка и отгледана от баба си и дядо си, Хаджи Серафим, тя е въплъщение на ограбената от съдбата чорбаджийска дъщеря, „самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии“, „най-хубавото чудо на нетостолюбивия и толкова хубав град!“. Пожарът в дюкяна на дядо й, подобен на пожара в дюкяна на Аврам Немтур, оставя нея и баба й сиромаси. Султана е по-възрастна от съпруга си Стоян с пет години и е властна (в отношението си към селското поведение на Стоян) , упорита (в искането си Лазар да се събере с Ния и желанието си Рафе да не идва в дома им) , грижовна (към цялото си семейство) и честолюбива (погубва живота на дъщеря си, за да скрие нейния грях и така да предотварти позора от него). Султана е „камшикът, остенът зад гърба на Стоян“, заради който Глаушев се издига в градското общество благодарение на своето трудолюбие.

Коста (Кочо) е второто дете на Стоян и Султана, но първото оцеляло. Носи същото име като майстора казанджия, който дава работа на Стоян в града. Коста Глаушев е тих, мълчалив, „редовен човек“. Той се жени за Раца и двамата имат три деца, най-голямото от които умира към края на романа.

Лазар Глаушев е втората оцеляла рожба на Стоян и Султана. Той е любимото дете на Султана, става най-ученият човек в Преспа и се обявява против гърцизирането на българите в града. Лазар е олицетворение на водача, който повлича тълпите след себе си с помощта на своите възвисени идеи. Истинската любов на Лазар е Ния, но той обича и Божана истински до последния й час.

Манда, Нона и Катерина са трите дъщери на Стоян и Султана. Докано Нона и Манда не са водещи фигури в романа, тъй като се омъжват и напускат бащиния дом, то образът на Катерина е обширно разгърнат. Тя е остроумна шегобийка, весела, закачлива, невъздържана в лудориите си. Отдава се на страстта си към Рафе Клинче и заплаща с живота си за това. За Катерина душевните качества на един другоселец са по-важни от хорското мнение в родния й град.

Климент Бенков е житар и съсед на Глаушеви. Той е член на църковната община в Преспа, по-млад е от останалите там, упорит, смел, буен, припрян, властен, умен, разумен, проницателен (усеща кога владишкият наместник го лъже), съвестен, родолюбец (той е изключително против гърцизирането на преспанци), ползотворен за общината, страда от тежки пристъпи на кашлица. Климент има син – Андрея, и дъщеря – Божана.

Божана Бенкова е дъщеря на Климент Бенков и сестра на Андрея. Тя е русокоса девойка с бяла, почти прозрачна кожа и сини очи. Божана е плаха и свенлива във всичко, дори и в любовта си към Лазар. Но освен това девойката е грижовна и самоотвержена, когато отлага годежа, за да не обремени любимия си Лазар с мъка по смъртта й.

Аврам Немтур също е член на преспанската църковна община и нравствен противник на Климент Бенков. Аврам е гърцизиран родоотстъпник, скъперник. Останал вдовец, той живее заедно със сестра си, която се грижи за единствената му дъщеря – Евгения, накратко Ния.

Евгения (Ния) Немтурова е дъщеря на Аврам и приятелка на Катерина, Божана и Стойна Нунева. Ния е красива, мургава, с черни очи и черна коса, горделива, загадъчна, вдъхва страхопочитание. Ния е страстно влюбена в Лазар, но идейните противоречия между него и баща й я хвърлят в постоянна вътрешна борба между копнежа за щастлив семеен живот и носещият нещастие дълг към най-близкия й жив роднина.

Стойна Нунева е приятелка на Ния, Божана и Катерина. Стойна е едра, тромава и недодялана и е третото момиче, търсещо близостта на Лазар. Получава я единствено, когато спасява Лазар, след като го прострелват.

Рафаил (Рафе) Клинче е другоселец, майстор, художник и резбар, дошъл в Преспа да направи иконостас за новата църква. Той обиква Катерина, а тя разпалва в него огъня на любовта, който замества дневната дажба от две оки вино и дава вдъхновение за изкуството му.

Али и Нури са двама турци, които често се навъртат пред дома на Ния. След като Лазар отказва на Аврам Немтур да стане негов калфа, той ги прогонва, но Аврам по-късно се сближава с тях. Впоследствие Али е този, който срещу пари прострелва Лазар.

Резюме (глава по глава)

I част ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА

  1. Стоян Глаушев бяга от село Гранче в град Преспа, след като удушава хрътката на бея.
  2. Първият ден на Стоян в Преспа.
  3. Стоян понечва да се върне в село Гранче, но се отказва.
  4. Султана – Хаджи Серафимовата внука – приютява Стоян Глаушев в своя обор.
  5. Стоян постъпва в работилница на казанджии.
  6. Тасо, вуйчото на Султана, се противи срещу жителството на Стоян в обора, но Султана настоява селянинът да остане при тях.
  7. Историята на Хаджи Серафим и клюките за Стоян и Султана.
  8. Стоян и Султана се женят.
  9. Църковната община в Преспа мъмри Стоян за брака му със Султана.
  10. Става ясно, че бабата на Султана е починала скоро след сватбата. Стоян се погражданява, а първият майстор, при когото работи (Кочо), се съгласява да го учи на казанджийски занаят.
  11. Султана ражда момиче, което не след дълго умира.
  12. Второто дете на Стоян и Султана – Коста (Кочо), расте. Ражда се трето дете – Лазар. Стоян напредва в занаята, а Султана изчислява, че след няколко години съпругът й ще може да отвори собствен дюкян.
  13. Стоян отваря свой собствен дюкян. Междувременно Султана ражда още пет деца, от които три момичета – Манда, Нона и Катерина – оцеляват.

II част В ТЪМНИ ВРЕМЕНА

  1. По идея на Климент Бенков църковната община в Преспа решава да построи нова църква.
  2. Битолският владика сменя своя наместник в преспанската община с грък, който не говори български. Преди това наместникът е бил преспанец. Климент Бенков се гневи срещу промяната.
  3. Климент Бенков отива в Цариград и се връща с ферман за построяване на нова църква.
  4. Владишкият наместник посещава елинкото училище и това на даскал Божин, където най-напредналият ученик е Лазар Глаушев.
  5. Аврам и наместникът предлагат на Стоян и Султана да пратят Лазар в елинското училище, а по-късно може дори в Атина. Климент убеждава родителите да пратят Лазар заедно с Климентовия син, Андрея, да учат в Охрид.
  6. Общината се обединява срещу Климент. Немтур го обвинява в кражба. Климент умира от болестта си, свързана с кашлицата. Лазар и Андрея се връщат от Охрид.
  7. Започва строежът на църквата. Стоян решава да приюти в дома си един рилски монах.
  8. Монахът нощува у Глаушеви и оказва голямо идейно влияние върху Стоян, Лазар и Катерина. На другия ден владишкият наместник наклеветява монаха и последният бива прогонен от Преспа с бич. За пръв път се появява образът на железния светилник.
  9. Турските власти възпрепятстват освещаването на мястото за новата църква.
  10. Вечер в дома на Стоян Глаушев – всички са събрани около железния светилник, а Султана крои планове за задомяването на Кочо, Манда, Нона и Лазар.
  11. Лазар Глаушев произнася реч в старата църква. Народът дружно започва градежа на новия храм.

III част НАРОД СЕ ПРОБУЖДА

  1. Ния, Божана, Стойна и Катерина седят на черга край чешмата на Глаушеви. Идва изгорилият крака си с разтопен бакър Лазар. Кочо вече е женен и има дете. На Нона й предстои да мине под венчилото.
  2. Става ясно, че преди да си изгори крака, Лазар е написал 10 наредби за еснафите и заедно със своите привърженици е отворил Народно читалище „Просвета“. Докато Лазар е на легло, Стойна, Божана и Ния го посещават или му носят неща за ядене.
  3. Новата църква е готова и осветена с името на св. Георги. Майстор Рафаил (Рафе) Клинче пристига в Преспа да направи иконостас за храма. Лазар приютява Рафе у Глаушеви.
  4. Лазар е повикан в дома на Аврам Немтур – бащата на Ния предлага на Глаушевия син работа като негов калфа. Лазар отказва, защото предложението е отправено на гръцки, а на излизане случайно среща Ния и прогонва двама турци, Али и Нури, които я причакват пред дома й. После младежът изрича в читалището казна срещу гърцизирането и накрая отива с Андрея в дома на Бенкови. Там двамата решават да станат ортаци (съдружници) в занаята, оставен на Андрея от баща му (житарство). Сърцето на Лазар вече клони повече към женитба с Божана, отколкото с Ния.
  5. Лазар по заръка на майка си отива да предупреди Рафе да си потърси друго място за живеене и се досеща за взаимоотношенията му с Катерина. Става ясно, че Манда вече е омъжена и не живее в дома на Глаушеви. Лазар казва на родителите си за съдружието с Андрея, а Султана и срещата с Ния по-рано през деня отново усилват невъзможния му копнеж по нея.
  6. Владишкият наместник отива в читалището при Лазар, двамата спорят. Лазар и Андрея започват ортаклъка (съдружието) си. Рафе Клинче вече се е изнесъл от дома на Глаушеви, но още има възможни намерения към Катерина.
  7. Лазар прави събрание в читалището и скоро се стига до промяна в членовете на общината. По-късно, покрай спорове между българи, власи и владишкия наместник дали да се пее на гръцки или на славянски в новата църква, Лазар е арестуван, но не след дълго е освободен.

IV част КОРЕНИ И ГРАНКИ

  1. На сватбата на Нона Божана припада, защото се предполага, че страда от болестта, която е поразила баща й, Климент. Лазар й обещава, че като оздравее, ще се ожени за нея. Катерина признава на Лазар, че е била при Рафе.
  2. Ния и Лазар се срещат отново, когато младоженецът идва да прибере Нона. Катерина казва на брат си, че Ния е готова да избяга от дома си заради него, ала той припомня, че е дал обещание на Божана.
  3. Султана решава на всяка цена да откаже Лазар от Божана и да го събере с Ния.
  4. Султана отива при Ния и й доказва, че Лазар я обича и че за тях двамата нищо не е изгубено.
  5. На Божик (Коледа) Лазар и Божана отлагат годежа си с една година. Аврам Немтур праща възрастен човек от общината (хаджи Захари Мирчев) да иска Лазар за зет. Той отказва. Аврам отвежда дъщеря си Ния в Битоля.
  6. Народни вълнения срещу фанариотите. Разгласяване на слухове за предложението на Аврам което Лазар не е приел. Божана отново се разболява.
  7. Рафе иска от Лазар съзействие, за да се ожени за Катерина. А и тя вече е бременна от него.
  8. След като Лазар казва на майка си за бременността на Катерина, Султана обещава на дъщеря си, че ще я омъжи за Рафе, но при условие, че тя пие билки, за да пометне. Божана умира.
  9. Катерина изпива билките за помятане и умира.
  10. След организирания от Лазар народен бунт срещу черковното пение на гръцки Аврам Немтур и владишкият наместник решават да платят на турчина Али да убие Лазар.
  11. Преспанци начело с Андрея Бенков гонят владишкия наместник от града.
  12. Кочовица ражда трети син, Лазар заръчва да го кръстят Кирил. След дванайсетдневна борба с раната от изстрела Лазар започва да оздравява.
  13. Турчинът Али подпалва дюкяна на Аврам. Старецът получава три удара. Ния се връща в Преспа. След третия удар баща й умира. Подготвя се сватбата на Лазар и Ния. Рафе завършва иконостаса за новата църква.
  14. Сватбата на Ния и Лазар. Рафе показва на Стойна Нунева, че е скрил своя образ и този на Катерина в завършения иконостас.

Забележка: Главите в резюмете са подредени последователно, въпреки че в електронната версия на романа някои от тях са обединени и се губи номерацията. Резюмето е въз основа на оригиналните и обединените глави от това издание.

Ключови моменти:

  • Във II част, гл. 2 се поставя началото на един от водещите конфликти в романа, българи-гърци. Новият владишки наместник се съюзява с власите, турските власти, както и с някои родоотстъпници като Аврам Немтур и спъва всички опити на българите да изградят нова църква и да наложат славянския език в духовенството и просветата.
  • Във II част, гл. 6 е показана чувствителността на бореца за народното дело. След като се завръща с фермана (указа) за новата църква след цели 4 месеца, прекарани в Цариград, за да спести пари от рушвети, Климент Бенков е обвинен от Аврам Немтур, че е откраднал остатъка от осемте хиляди гроша, дадени му в началото. Тази долна клевета унизява Климент и, може да се каже, отключва болестта му, която се оказва пагубна за видния преспански общественик.
  • II част, гл. 8 се оказва ключова за по-нататъшното развитие на набожността у Стоян, загрижеността за обществените дела у Лазар и засиленото внимание у Ния към душевността на хората. Рилският монах, който оставя щампата на Иван Рилски в светилника, обединяващ елемент за семейство Глаушеви, е мъченикът, който донася духовността в дома на Стоян Глаушев.
  • II част, гл. 11 е началото на обществената дейност на Лазар Глаушев. За пръв път той се осмелява да се изправи пред преспанския народ и да изложи идеите си.
  • III част, гл. 1 и 2 показват чувствата на всяка една от трите девойки – Ния, Божана и Стойна, към обекта на тяхната любов – Лазар.
  • В III част, гл. 3 започва близостта на Катерина и Рафе, която довежда до трагичния край на най-малката Глаушева дъщеря. По-късно Лазар обвинява себе си, че е довел майстора у дома.
  • III част, гл.4 е ключова за по-нататъшното развитие на Лазар в романа. Отправената на гръцки молба към него е олицетворение на голямата идейна бездна, разделяща Глаушевия син и Аврам Немтур, и това се оказва пречка за щастието на Лазар и Ния. Прогонването на двамата турци от портата на Ния пък става причина по-късно Али на драго сърце да се съгласи да стори зло на Лазар. От деня на отказа на Лазар у Аврам Немтур се засилва омразата към младежа, който буни народа в Преспа, а Ния се отдалечава от Катерина и дома на Глаушеви, защото е засегната горделивостта й. От друга страна, уговореното съдружие между Андрея и Лазар тласка последния към другата крайност – свенливата Божана.