Архив на категория: Mond(e)ay

Mond(e)ay: #TogetherStronger

Европа е футбол и ако не толерантност, то поне любопитството може да подтикне нетипичните любители на този спорт като мен да се настанят пред телевизора и с интерес да наблюдават оспорваните битки на тревната арена. Гледането на Евро 2016 несъмнено кара част от зрителките да проучат някои играчи в интернет и да стигнат до следните изводи:

  • повечето футболисти са на възраст 25-28 години и ръст 1.78 – 1.88, стават татковци между 23 и 25, някои повече от веднъж
  • вратарите почти винаги са най-високите в отбора – поне 190 см
  • немкините много-много не обичат да се сродяват със сънародници, а предпочитат най-вече испанци, ганайци и тунизийци, чиито отрочета формират сегашния отбор на Германия
  • Гарет Бейл прилича на главния герой от анимационното филмче „Как да си дресираш дракон“
  • Джанлуиджи е много хубаво име

И докато сериозната фенска маса знае кой футболист в кой клуб играе, за колко е продаден и помнят последния му вкаран гол там, хората като мен правят прогнози въз основа на това как им звучи името на страната или подкрепят тази, която са посещавали. Разбира се, няма как да не знаем, че Англия, Португалия, Испания и Германия са големите клечки в този спорт, но поради неинформираното ни безразличие към футбола по принцип въобще не се страхуваме да подкрепяме Исландия, Италия, Уелс и Хърватия – последната, защото е балканска; Исландия и Уелс – понеже са симпатични, слабо населени мъничета, които ни напомнят за уюта на родното градче; Италия – заради звучното име на Джакерини, сърцатия Антонио Конте и разбира се, Джанлуиджи Буфон – капитанът, който винаги се опитва да успокои противника с усмивка, и човекът, който няма как да не харесаш и дори заобичаш.

Казват, че ако много хора силно вярват в нещо, то се случва. Уелс и Исландия са примерите за това. Мъничетата, които за пръв път излизат на голямата сцена и по детински, не осъзнавайки мащабите на случващото се, без притеснение вървят напред, за да видят какво се крие зад следващото препятствие. Ала вярата в победата не винаги се увенчава с успех – Италия и Полша отпаднаха, а пък прогнозите през ден се редуваха с успешна и неуспешна. Исландският отбор накара новите си фенове още повече да го заобичат след триумфалното пляскане с ръце след мача с Англия, стара викингска традиция, която накара хиляди да се движат като един. В името на една цел. За1.

Уелс повтори ритуала след победата над Белгия, но не мислете, че страната на драконите няма свое собствено вдъхновение, което да сподели с Европа чрез забележителните си успехи. Gorau chwarae cyd chwarae e мотото на основания през 1896 година в Уелс футболен клуб Pontyclun, което през 1922 е припознато от футболната асоциация в страната (FAW). В буквален превод „Най-добрата игра – отборната игра“, днес уелските национали използват мотото като #TogetherStronger (заедно по-силни), което най-често може да се види под снимките им в Instagram.

Евро 2016 приключва в неделя и не ни остава нищо друго освен някакси да запазим вдъхновението от него. #TogetherStronger, което е изключително приложимо за футбола и всички останали отборни спортове, може да се приеме и като по-опростен, по-разбираем вариант на нашето „Съединението прави силата“. Заедно. заЕДНО. За1. Всеки със своите силни черти и неповторими цветове на характера си да се съедини с други. В името на една сърцата цел. В стремежа вярата заедно да е толкова силна, че да предизвика осъществяването на мечтата. При неуспех – някой да утеши другия, както Антонио Конте прегърна неуспелия да сдържи сълзите си Джанлуиджи Буфон. А след това заедно да се продължи към нова цел, защото всяка мъртва мечта има дъщеря, чрез която остава жива с единствената разлика, че обстоятелствата на пътя, който да бъде извървян заедно, са други.

#TogetherStronger, защото след всяка нощ идва изпълнено с нови надежди утро, на което хората заедно се радват, а вълците единаци гледат с празен поглед.

Gorau chwarae cyd chwarae!

 

DSC01963

Mond(e)ay: На бебе от Facebook

На 22.06.2016 се навършиха точно девет месеца, откакто спрях да използвам най-известната социална мрежа. Ако някой от тук четящите познава мъниче, родено на тази дата, или се е сдобил с такова, ще се радвам да ми пише на pipi989@abv.bg. Изминалите месеци не бяха само време без Facebook, а също така и без Instagram, weheartit, twitter и 500px. Оставих само блога, YouTube, електронната поща и tumblr, където развивам профила си от февруари тази година. Казано накратко, имам място, на което да споделям мисли, видеа, снимки и да получавам кореспонденция. Напълно достатъчно. Facebook въобще не ми липсва и ето три причини защо…

Спрях да нося приходи на Марк Зукърбърг

В тази статия подробно е обяснено как Facebook печели по 5 долара на година от всеки потребител чрез рекламите, които поне преди девет месеца се появяваха като малки картинки вляво или в страницата „Новини“. Когато някой ви каже, че Марк Зукърбърг е едва ли не гений и затова милиардер – не му вярвайте. Просто Facebook някакси се превърна в тенденция, която така се наложи, че вече е необичайно някой да няма профил. Кой иска да изостава от модата? Цялото земно кълбо се нахвърли на формата за регистрация и лавинообразно увеличи приходите на Зукърбърг. Още си спомням как в шести клас, преди 6-7 години, не знаех що е това Facebook. После имах период на пристрастеност. Но стига вече, от мен Зукърбърг повече няма да види петдоларови банкноти. Факт е, че всички медии оправдават съществуването си чрез приходите от реклами, но поне с включването на телевизора или купуването на вестник сме подготвени за това какво ни очаква – например мача Италия-Испания от Европейското, новините за Брекзит. Има някакво ниво на осведоменост за това защо плащаме на рекламодателите чрез потребление. Във Facebook цари безцелност и именно затова човек често, щом влезе в профила си, забравя защо точно е там. Влизаш, за да оставиш съобщение на приятел, но неочаквано виждаш публикация за това какъв човек си според зодията си, а после попадаш на реклама за ръчно изработени бижута и решаваш да си поръчаш едно. Излишно е да казвам колко време се губи.

Върнах любознателността си в разумните граници

Именно гореспоменатата безцелност води и до следващата „болест“, причинявана от Facebook. Английската дума stalker, която буквално означава преследвач в престъпния, подлежащ на наказателния кодекс смисъл на думата, пречупена през Facebook идеологията означава човек, който следи всичко, което някой публикува. Така нареченото столкване понякога започва от случайно забелязване на снимка или статус на някой „приятел“, а накрая приключва с разглеждане на снимки отпреди две години, че и от по-отдавна. Това занимание е един вид отплесване като горе упоменатото изгубване сред рекламите, но в този случай освен че се губи време, се запомня несъзнателно и неприемливо голямо количество ненужна информация, запаметяват се снимки на въпросното лице, гледат се филми и се слушат песни, които то споменава в публикациите си. И от едно незначително попадане на нечий статус се стига до обсебване, което понякога въобще не е оправдано, при положение, че обектът и преследвачът не се познават лично. Това говори за уязвимостта на сигурността на личната информация, споделяна във Facebook, защото освен хората, които всеки се опитва да впечатли, много други „приятели“ също ще видят важни елементи от личния ни живот. Единственият лек за подобно състояние е преследвачът да спре да използва Facebook – когато се разглеждат личните профили на хора, без да си влязъл във Facebook, можеш да видиш единствено градовете, в които са родени и живеят и най-много предишните им снимки на профила и корицата.

Спрях да чакам отговори, сега ги получавам на момента

Колко често ви се е случвало да зададете въпрос към приятел в Messenger-a, да чакате за отговор, надявайки се, че до десетина минути човекът, който ви трябва, ще дойде на линия, но той не идва и не идва, а вие влизате поне още три пъти в профила си, защото въпросът ви спешно се нуждае от разрешаване? Е, добре дошли в XXI век, където е по-вероятно всеки да има мобилен телефон, отколкото да има профил във Facebook. Трябва ви нещо? Звъните, питате, научавате. Нито си губите времето да пишете, нито да проверявате по няколко пъти оня отсреща „писал“ ли ви е, или не…Та като стана дума, Facebook с Messenger-a си опорочи писането. Вече на въпроса „Той ли ти каза?“ се отговаря с „Ами писахме си.“ Пишем, пишем. Ама писма ли, планове ли, не знам какво. Допълнително преимущество на телефона пред Facebook съобщенията са онези моменти, в които просто искаш да споделиш моментното чувство. Случвало се е да ми се обадят след полунощ, за да ми разкажат за току-що гледано представление. Звъняли са ми след премиера на новия филм на Мариус Куркински – чух треперещия глас, усетих как изкуството беше успяло да докосне и раздвижи ежедневното светоусещане. Това във Facebook няма как да стане. Най-много съобщение от рода на „Гледах супер мега гига якото представление в Пловдив!!!“, това написано с доста емотикони отзад и изпратено в полунощ; отговор на другия ден: „Супер, радвам се.“ Да не говорим пък за споделянето на по-съкровени неща в Messenger-a на Facebook. То после се запаметява разговора на снимка, пък се праща на други, а те после ви го пращат на вас…Ходи тогава обяснявай какво точно е искал да каже авторът. Или пък ученическите Facebook разговори в процеса на ухажване… Има си специален етикет – да видиш съобщението, а да не отговориш нищо; умишлено да се забавяш с отговора и тем подобни. Време за губене да имаш до безкрая! Като искаш нещо да кажеш, звъниш. Ако нямаш номера на човека, значи не е необходимо. Да видим като се плащат минутите, как ще се ръсят празнословия със страници като във Facebook.


Вярно е, че и без Facebook пак се губи време. Като реши човек, че няма да направи нещо, винаги ще си намери оправдание. Хубавото е, че дори и да не си в профила си, можеш да виждаш съдържанието на страници, например на театри и фестивали. Сега повече ценя разговорите си с приятели и вместо да следя изкъсо отделни личности обогатявам общата си култура. И така – живот без Facebook е мисията възможна. Пробвайте и вие!

DSC01107

 

Mond(e)ay: „Да, този свят е сцена…“

„…където всички хора са актьори…“ и всеки има своите няколко мига в живота, когато ролята му става главна, прожекторите го окъпват в светлина и всички погледи са вперени най-вече в него.

Нашето представление не беше оригинално. Чувала съм, че го играят всяка година горе-долу по едно и също време. С различни актьори, по-други костюми и нови декори. Нашата многобройна трупа имаше възможност три години да наблюдава как каките и батковците изнасят представлението си. Как казват предварително заучени думи, как понякога направо изкарват самостоятелно подготвените си сценарии пред очите на публиката, как импровизират…Случваше се от специално място – доста напечен от слънцето балкон с ярко зелена ограда. Караха ни се, като гледахме оттам, казваха ни да идем при публиката, че не била достатъчно. А ние си траехме безразлично и гледахме, представяйки си нашето представление.

На четвъртата година бяхме зад кулисите, в сянката на сцената. Назначиха ни за сценични работници и то такива, дето толкова си обичат актьорите, че непременно им купуват подаръци. Май слънчогледчета бяха, много не помня. Тази възможност ни даде последен шанс да изучим отблизо сценичното поведение, което се очакваше от нас. После не ни остана друго освен да броим дните до съвместната ни изява, другата трупа вече се беше  пръснала в различни посоки. Нашият ред наближаваше.

Настъпи денят – петък 13-ти, който ни най-малко не повлия отрицателно на прекрасното ни настроение. Както всяка година, и ние щяхме да изведем на сцената четирима души от публиката – редовни зрители на представлението, а сега – участници. Гледахме хората навън, някои виждаха нас и очакваха…Звънецът издрънча, обълнаха пълното с вода менче и ние излязохме за нашия половин час слава.

Нашата четвърт от трупата беше тази, която се радваше на публиката. Играта за нас се свеждаше само до преживяването, спонтанно и естествено. А и как да не се радва човек, когато хора, които не е виждал от дете и вече почти не помни, по-рано са дошли в гримьорната да му дадат букет и най-прекрасната книжка, която може да се подари. Благодаря!

Излязох първа на сцената. Не бях го планирала. Но татко винаги ми е казвал, че на снимките е хубаво човек да бъде в средата. Е…

Свърши нашият миг. Приключи нашето представление. Сега остава само да си изживеем и банкета. После трупата се разделя.

Изпратиха ни.

DSC03990

 

Mond(e)ay: Последно ученическо

В петък по обяд ни изпращат от училище. Вече няма да сме ученици. Вероятно много по-малко хора все още ще ни възприемат като деца. Останалите пък сигурно няма да ни вземат на сериозно като възрастни. Няма да сме официално завършили, но пък ще сме най-тържествено изпратени.

И се връщаме пак в бездната на очакванията, която сме окупирали още преди около месец, когато спряхме да ходим на даскало просто защото вече нямаше за какво. А в тази бездна няма какво друго да се прави освен да гледаш поне по един филм на ден, да спиш много повече от необходимото и да изгледаш всички клипове на влогъра монтажист и да се смееш повторно на видеата на неговия съквартирант. Особено ако си момиче и още повече ако си се запътил към НАТФИЗ. Кой ти мисли за матури, нали от седми клас още ни ги раздаваха, за да се „пробваме“.

Стоим си безропотно в бездната на безделието, а единственият изход от нея е мостът на гласуваното доверие, че зрелостниците все пак някак ще се справят с прословутите изпити. Ще решат един тест за четири часа и така ще вземат зрелостта и живота си в ръце. И когато това стане, защото всеки ще намери някакъв начин да се справи, ще бъдем изпратени и чакащи дипломите си.

Да, вече няма да ни се налага прилежно да участваме във второто действие на живота си, както го описва Шекспир в „Както ви харесва“. Няма да сме „момченцата и момиченцата сутрин с лъщящи бузки, с чантата на гръб, които неохотно, като охлюв отиват на училище.“ Няма да сме една голяма мрънкаща маса, която още щом прекрачи прага на „институцията“, започва да се вайка как няма да издържи до следобед. Ще мрънкаме поотделно. Тежко им на близките ни. Ще можем да си отсъстваме, колкото искаме, и да нагрубяваме, когото решим. Права безброй с безкрайни последствия. Но все пак права.

Вчера гледах „Каръци“. Смях се много, от сърце. Все едно гледах себе си в постъпките на героите. Убедена съм, че след пет години този филм няма да ми е толкова близък и това, което вчера ме караше да се смея, тогава вероятно ще ме довежда единствено до тъп поглед. Глупостите ни вероятно ще станат по-малко, защото рано или късно студената логика започва да се промъква тихо в живота на всеки, няма да сме толкова безразсъдни, няма да сме толкова решителни. По-усилено ще търсим причини „против“, отколкото „за“.

Ще си вземем матурите. Ще излезем от пропастта по мостчето и ще навлезем в късния предиобед на живота си. Ще започнем начисто, с един-двама стари приятели. Пак ще трябва да се доказваме, пак ще трябва да се трудим до късно, да ставаме рано, да се надяваме по-малко и да сме повече уверени. Начало. Край. И пак начало. И една дисциплина, която след упорито почукване на вратата все пак ще трябва да приютим, защото тя е задължителен гост в характера на някои пораснали хора. Успелите пораснали.

Като се замисля, преди година бях много по-различна. Така да се каже, демонстративно тъжна и непрестанно търсеща причини да се оплаква. Сега броя дните до петък, когато ще се видя с две прекрасни приятелки. Тогава мечтаех, а сега идеите идват заедно с въпросите: „Ами как? Нужно е време, пари…“ И мечтата…аха да си тръгне.

Вчера гледах „Каръци“. Но за това повече в четвъртък. На нас все още ни е рано да сме каръци. Нека първо да ни изпратят.

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

Mond(e)ay: „Прекрасно: но – що е отечество?“

Много от публицистичните текстове на Гео Милев звучат сякаш са написани вчера. Отново е днес, онова – ,,Днес изкуство и култура са самата борба за възможността да съществува изкуство и култура.“ ,,Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.“  „Българският народ днес“ не се различава особено от преди деветдесет години. Очевадната разлика е може би само една  – Гео Милев вече е череп №17.

Да се бориш за родината, да отидеш на фронта и ако имаш късмета – да дадеш живота си в битка в замяна на победата. Ето ги идеалите на Ботев и копнежите на Яворов – мерило за мъжество и родолюбие, което неминуемо е оставяло отпечатък у младежите, родени между XIX и XX век. В „На прощаване“ има два възможни изхода от боя – ,,паднал съм с куршум пронизан“ или  „жив и здрав стигна до село“. Уви, няма заръка за този, който ще се окаже в една междинна ситуация, сдобил се с недъг, подобен на този на Яворов, но изправен пред нещо по-страшно – колебанията не на обществото, а своите собствени. Неслучайно Гео Милев има толкова общо с двамата поети и ненапразно е определян като „трета еманация на българския расов гений“ след тях.

Гениална във всяка своя строфа е и поемата ,,Септември“. Нощта е толкова жадна за зрелище, че ,,ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба“, за да подготви необходимата обстановка. ,,Нощта се разсипа във блясъци по върховете“ и върна на народа собствения му заряд. Но преди кулминацията пак тя – нощта ,,падна тъй ниско“, неспособна да гледа ужаса, за чието сътворение е помогнала. Мракът бива прогонен от клади и кървави вади – вулканът на народното недоволство е изригнал, запращайки в небесата сияещото кълбо на своята душевност. Ала то не пребъдва. Тътенът е по-мощен и заедно с нощта изнася последните акорди на смазаната, пребитата до смърт надежда. Вулканът изчезва и остава онова „там горе“ – само, извисено Отечество.

Но защо в този ураган на ужаса се появява въпросът: ,,Прекрасно: но – що е отечество?“ Дали е същата сила, която подкопава устоите на идеята и накара Вазов да възкликне: ,,Бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?“ Болката от покосената ,,воля за светъл живот“ и нейното преобразяване в  ,,ужас без слава“ ли е подтикнало Гео Милев да изрече този въпрос, който глухо ни следва десетилетия след смъртта му? Едва ли. Не славата е важна тук, а идеалът; още повече отговорът на въпроса ,,Струва ли си този идеал?“

Както тогава, така и сега в подножието на върха, наречен Отечество, има ,,хиляди-маса-НАРОД“, които се нуждаят от помощ, защото са духовно и физически нападани от властта. Ако си ,,родолюбец“, както пише Гео в една от статиите си, ти ще стоиш при народа. Колко типично за една личност с чувствутелна натура, в която състрадателността преобладава над егоизма. За да може човек да стигне ,,там горе“, при отечеството, той или трябва да бъде като героя на Смирненски от ,,Приказка за стълбата“ или всичко в подножието да бъде наред. Направил своя избор, лирическият герой в ,,Септември“ отправя въпроса си като резултат от едно любопитство, което той самият се е отказал да преследва. Въпросът остава без отговор, но други ще имат възможността да отправят решителен взор към висините.

Днес  не Смъртта ,,улавя и стиска / зад всяка стена / по едно ужасено сърце“. Огромното разочарование от действителността умишлено убива надеждата и слага в ръцете на държавниците безчувствени сърца, с които те хранят собствените си амбиции. Единствено единици от време на време се сещат за отечеството.

Отечество – това е: тихата среднощна нега в морето от кошмарите на дейвтвителността; непоклатимата фигура, която винаги предлага безрезервна подкрепа; понятието, което устоява на преходността на времето; мълчаливият наблюдател на своите стотици хиляди деца, повечето от които тръгнали по кривия път. Държавата е невъзможна без хора, тя е нетрайно, зависимо от много хора понятие. С Отечеството не е така – то винаги ще остава, просъществувайки на земята или в духовете на небето. Отечеството е най-силният признак за самоличност, човек без отечество не е човек, а отрицателна свръхестествена форма, непознала най-първичната, най-святата обич. Защото има сираци, има деца без родители, но те имат нещо, което нито някой себеподобен, нито Смъртта може да им отнеме – Отечеството.

Можеше този въпрос въобще да го няма, да остане само истината ,,Отечеството е в опасност!“ Именно тази заплаха подклажда борбата независимо дали през септември, в Първата световна или в Балканската война. Това е идеализмът – дори да не мoже да се обясни ,,Прекрасно: но – що е отечество?“, важното е съзнанието, че си струва защитата на върховната ценност. Ами какъв е народът, желан от всяко отечество? Хора със сърца, които си помагат взаимно и заедно работят за едно по-светло бъдеще, за да  може поне някой след нас да даде точното определение.

Не че отечеството трябва да се обяснява. То тупти във вените, изговаря се в родната реч, вижда се в собственото знаме, отразено в насълзени очи. И е истинско единствено когато се възприема колективно и чистосърдечно, като по детински!

Mond(e)ay: Хубаво ли е да си различен?

Изкуството заема много по-важно място в живота на хората, отколкото те самите мислят. В дни, в които Ислямска държава напада музеи и разрушава тяхното съдържимо, добре би било да се замислим, че немалка част от експонатите са там именно поради вдъхновението, упоритостта и умението на някой човек, посветил живота си на изкуството. Някой като например Владимир Димитров-Майстора, без когото едва ли някога ежедневието на българския земеделец би било представено с тази могъща опоетизирана красота, или пък като създателя на маската на Терес. Нито самочувствието на нацията, нито на световната цивилизация би било толкова високо без хората на изкуството, защото е много трудно въображението и изобретателността да бъдат примамени извън ума. Нужна е отдаденост и постоянство, за чиято проява се изисква смелост и търпение, които не всеки притежава. А изключенията, които като че от нищото са се сдобили с тези качества, биват бързо забравяни след смъртта си по простата причина, че това е била и тяхната цел – да вложат всичко, което имат, в своето произведение – било то време, душа, чувства, за да остане накрая от живота им удебелената, написана с главни букви, дума ИЗКУСТВО без помен от сянка зад себе си.

Но нека проследим тези личности далеч преди смъртта, по време на прехода им от „човек“ към „човек на изкуството“. В началото все още неоткрилите себе си творци са като всички останали, но в един момент обстоятелствата и натрупаното познание се срещат така, че се случва нещо подобно на резултата от пускането на запалена кибритена клечка във варел, пълен с бензин. Разликата при това вътрешно горене е, че то продължава до последния удар на сърцето и съответства на определението „смисъл на живота“, макар някои хора на изкуството все още да не са го признали, бидейки верни на максимата „Вода газим и стоим жадни“ от пиесата „Нирвана“ на Константин Илиев. Признали или не, вътрешно горящите не могат да бъдат различени в началото – те нямат видими особености като човекът амфибия на Беляев, имат същия цвят на кожата, същата сексуална ориентация, същата народност като обкръжаващото ги мнозинство. Горенето е вътрешно – скрито, но осезаемо. Не се отделя въглероден оксид и топлина, а само енергия – заряд, ако щете.

Хората на изкуството могат да се усетят от негорящите незабавно. Има разлика в излъчването, в идеалите, в мисленето. За тези хора дори най-малкият жест може да се превърне в основата на здрав принцип, те живеят, за да творят, и са в непрестанно търсене на отговори и вдъхновение. Неуморността им ги прави привлекателни за околните и по този начин хората на изкуството събират огромна публика за идеите, в които вярват – желаещи да получат искрица от творческия огън. Има обаче и други, които странят от пламъка и дори поставят похлупак отгоре му в отчаяни опити да сложат край на неповторимостта. Много често те са и създателите на прибързани правила, чието заобикаляне или неспазване единствено би отместило пречката за пълноценен огън. Разбира се, в подобни ситуации хората са принудени да се изправят срещу парадоксалния избор – Аз или обществото, призванието или репутацията? Нагледно противниците им са две силни ръце, здраво стискащи душата, маскирана като бял гълъб. Изскубне ли се птичката, и перата посивяват – красотата се губи, но огънят вътре продължава. Ала колко е труден изборът само. Като се прибави и задължително свръхчувствителната природа на всеки посветил себе си на изкуството…Ето я другата страна на монетата на това различие, засягащо духовната половина на човек. Всъщност решението, което би превърнало недостатъка в предимство, е да се установи каквато и да е, дори най-малката хармония между творческия Аз и обществените правила, една необходима адаптация, която не би повлияла истинската професия на хората на изкуството – да живеят, да чувстват и да пресъздават избрани момент в стремеж към реакция.

Хубаво е да си различен, когато това се касае до необичайна сфера на интереси и развитие, а още по-хубаво е околните да се отнасят с проявяваното от отсрещния творец уважение, защото тогава изкуството постига истинската си цел – да бъде посланик на „горящите“ с останалите!