Архив на категория: weDNESday

weDNESday: И САМО ТУЙ: ЛЮБОВ! – Шекспиров пир на младостта

Миналия петък в Смолян се игра представлението „И само туй: любов!“ на класа на Стефан Данаилов, в рамките на националното турне на Театралната академия – „С НАТФИЗ напред“, което пък е част от инициативата „Учи в България, завладей света“. Затова и в събота сутринта пак в камерната зала на Родопския драматичен театър се проведе среща между нас, тръпнещите в очакване на август и септември кандидат-студенти, и Росица Обрешкова, Сава Драгунчев, както и други преподаватели и четвъртокурсници от Академията. Срещата беше задушевна, като се вземе предвид фактът, че в началото имаше цели четирима заинтересовани от този вид обучение, като до края станахме девет. Без съмнение създадената атмосферата беше много приятна и бих била изключително щастлива, ако ежедневно срещам подобни хора, чиято водеща цел е изкуството. И то не кое да е, а театралното!

Но за представлението. Режисьори са споменатите вече Росица Обрешкова и Сава Драгунчев, които са асистенти на Стефан Данаилов в Академията. В няколко роли в рамките на два часа пък се превъплъти и всеки от студентите: Антъни Пенев, Павел Иванов, Евелин Костова, Рада Кайрякова, Бориса Сарафова, Георги Кацарски, Асен Данков, Даниела Манолова, Калоян Лулчев, Валери Белев, Севар Иванов, Божана Мановска, Теодор Христов, Марина Кискинова и Ивелина Иванова. Дело на режисьорите е и адаптацията на Шекспировите текстове: „Ромео и Жулиета“, „Хенри V“, „Хамлет“, „Мяра за мяра“, „Ричард III“, The Two Noble Kinsmen, „Дванайсета нощ“, „Венера и Адонис“, „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“, „Макбет“, „Перикъл“, „Зимна приказка“, „Троил и Кресида“, „Бурята“, както и някои сонети. Тези произведения се превръщат в „пътеводител в любовта за разюзданата младеж“ с големи червени корици, а отпред е приличащият на човечето на „Мишлен“ Уилям Шекспир.

Ако някой е седял във фоайето на втория етаж по време на представлението, много е вероятно да се е зачудил защо е толкова силен смехът, идващ от втора зала, и колко ли хора има в нея. За разлика от възможния за противоречиво тълкуване брой на присъстващите по време на срещата в събота, в петък вечер камерна зала „Любен Гройс“ беше пълна с хора от всякакви възрасти, но преобладаващо мои набори, на които скоро им предстои завършването на училище.

След петата, а може би и третата минута шепнех на приятелката, до която седях: „Аз искам да отида в НАТФИЗ“. Ако има нещо, с което „И само туй: любов!“ ще Ви порази, най-общо казано това е оригиналността на режисурата и освободеното мислене, което несъмнено стои зад нея. Така балконът на Жулиета се превръща в жива стена; Хермия от „Сън в лятна нощ“ се появява в една нова светлина, която наистина превръща пиесата в комедия; а за вещиците в „Макбет“ няма какво да говорим – просто отидете да ги видите в НАТФИЗ, защото тези хора през май завършват! Ще изживеете неспирен смях, последван от моменти на заслужена сериозност, възхищение от многофункционалната сценография и една искрена широка усмивка, докато петнайсет млади души се покланят насреща Ви с още по-широки усмивки. И ако дотогава сте мислили, че Шекспир е старомоден, и недоволно сте сбърчвали чело при новината за някоя премиера на негова пиеса, след „И само туй: любов!“ творчеството на английския драматург ще Ви се стори по-съвременно и от най-модерните театрални текстове.

Всичко, за което съм писала досега в страницата „ТЕАТЪР“, дори и „Нирвана“, всичко без изключение беше надминато от представлението „И само туй: любов!“. Поздравления за режисьорите! Поздравления за актьорите и целия екип на спектакъла! Поздравления и за НАТФИЗ, защото след видяното няма никакво съмнение, че там се прави ТЕАТЪР! ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ТЕАТЪР!

P.S. А аз посвещавам април изцяло на Шекспир и се заравям в текстовете от представлението!

 

Реклами

weDNESday: Заралийската „Албена“

Албена…Езикът се гали от сонорните съгласни, препъва се от едно „б“ за устойчивост, продължава през „е“-то и се връща към загадъчността на свободното „а“. Спорен драматичен женски образ – така я определя едноименният конкурс за художествена проза. „Грешна беше тая жена, ама беше хубава!“ остава да възкликва Йовков и до днес чрез зрителите на превърнатия в пиеса разказ.

Лято е. Смрачава се. Железните врати с табелката „Забранено влизането на външни лица“ още стоят затворени. Отражението на развълнуваните, обхванати от сценична треска, пробягващи през сцената актьори се изкривява в огледалните прозорци на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Малко по-късно се отправям към първи ред и с почуда откривам, че има хора зад декора. Сцената е покрито с черно пространство на нивото на зрителите на предните места. Няколко чувала са струпани вляво, нещо голямо е затворено в центъра. „В Лапидариума няма да могат да направят дървото“ – предупреди ме Диана Кирилова, към която отново изказвам благодарност за поканата и гостоприемството.

Театърът е старозагорският драматичен „Гео Милев“. Режисьор е Ивалин Димитров. В ролята на Албена бе Светла Рангелова. В други случаи се изпълнява от Тихомира Темелкова, известна вам от „Без докачение, моля…“, но никога и от двете, както погрешно мислех в началото. Куцар оживява чрез Ивелин Керанов, а господарят му, Нягул, се играе от отлично познатия Ви Делян Илиев. Димитър Митев преследва Албена в ролята на Сенебирски. Поради наскоро оздравял счупен крак кметът, Георги Райчев, бе с кецове. Нягулица е Мария Пенчева, баба Мита – Елена Азалова, дядо Власю – Димитър Карамалаков, хаджи Андрея – Стефан Делев, Гаврил – Жоро Райчев, Гаврилица – Миленка Сотирова, заекващият даскал Тодор – Цветомир Черкезов, а нетърпеливият да си смели Гунчо Митин – Илчо Димитров. Другоселците са представени от Стефан Борисов и Тодор Тодоров, а Мариница – от Мария Енева или Светла Тодорова в зависимост от обстоятелствата.

Коминът на Нягуловата мелница започва да пуши, а чорбаджията ходи наляво-надясно и постоянно търка ръцете си с кърпа. Междувременно кметът се напива в компанията на Сенебирски, а Нягулица и Албена се редуват да носят на любимия си гърненца с топли гозби. Режисурата набира скорост, за да се разгърне изцяло в действията на Куцар и…после трите върха на любовния триъгълник попадат в една равнина. На зрителя остава само да се отдаде на чувствата или ако е на първи ред, да се остави да бъде погълнат от погледа на разкъсвания от терзания Нягул. Музиката на „Исихия“ допълва случващото се с фолклорни напевни ритми, задълбаващи в кладенеца на загадката.

Най-добре е изобщо да не четете разказа или пиесата, преди да сте си тръгнали от залата или Лапидариума. Достатъчно Ви е да знаете единствено, че в основата на действието стои същото нещо, което присъства и в „Око под наем“, но тук то е проблем, пречупен през шаблона на патриархалната общност, въпрос, който залага на карта честта и честността. Разбира се, двата спектакъла се различават по жанр, но съм убедена, че Албена ще остане дълбоко врязана във Вашите спомени.

„Албена“ ще се играе в зала 1 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян на 16.10.2015 (петък) от 19 часа. Отидете!

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

 

weDNESday: „Ромео и Жулиета от Дунево“

„Стрико Шекспир да на прощава.“

Смолян е разделен най-основно на три големи квартала – Смолян, Райково и Устово. Някъде по пътя за Устово, преминаващ през Райково, се вижда разклон наляво и табелата за Дунево. Никога не съм била там, но не се и налага след снощното представление в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.

Райковецът Крум Левов е написал версия на световноизвестната Шекспирова трагедия, пречупена през призмата на родопското. Спектакълът се играе на диалект. Режисьор е Петър Тодоров. Сценографията е дело на Ханна Шварц. Неповторимото видео е плод на работата на Владислав Илиев. В ролята на Ромео застава Румен Бечев, а Жулиета се играе от Десислава Минчева-Тодорова. Емилия Ованесян е майката на Ромео, а Искра Йосифова – на Жулиета. В ролята на Бенволио-Меркуцио е Никола Орешков, отец Лоренцо се играе от руския народен артист Григорий Болшаков, а в знаменитата дойка се превъплъщава Веселина Бабаджанкова. Участват и изпълнители от фолклорния ансамбъл „Родопа“.

За пръв път от доста време огромната зала на Родопския театър почти се напълни. Хора прииждаха с букети, настаняваха се, а Петър Тодоров трябваше два пъти да дърпа завесите пред вратата. Премиера, какво да се прави…Но вълнението беше голямо. Чувах как хората са дошли главно заради това, че всичко ще е на диалект. Други пък по същите съображения не си бяха направили труда да навестят театъра.

Още в началото се разплаках. А аз досега съм плакала май само на „Нирвана“. Тук чашата на чувствата преля, когато на фона на родопски гори писна гайда и започнаха да пеят песни от рода на „Пустоно лудо и младо“, „Рипни калинке“ и други, които и аз от време на време си припявам у дома, щом ме обхване патриотичното чувство.

Изтрих сълзите си в мрака и се присъединих към бурния смях, който почти не спираше през цялото време. Отначало мислех, че няма да се справя с разбирането на диалекта, но схванах по-голямата част от казаното, пък и не мисля, че за някой несмолянчанин също би било проблем. Наблюдавахме вихрената игра на въображението на Петър Тодоров – такава, каквато я видяхме и в „Чичовци“ – забавна, наситена с творчество и засягаща важни проблеми. Например за ежедневието на брат Лоренцо. Много ефектно бе и решението всеки от актьорите в определен момент да озвучава действията на друг свой колега. Поредният повод за смях беше рубриката „Дунювонюз“, а хората и народните песни, които спояваха отделните сцени с или без съпровод на гайда ме караха да настръхна и да се гордея.

Защото именно това прави „Ромео и Жулиета от Дунево“ по-добри от тези на Шекспир. Те дишат същия български въздух, закърмени са с песните и привързаността към майката, бялата крава и дуньовската ливада, проявяват неизменния стремеж да бъдат „ентелегенти“ и да заминат на гурбет в Канада, но по свой си невинен начин. „Стрико Шекспир да на прощава“, защото Ромео и Жулиета от Дунево определено са по-щастливи от английските си двойници. Затова огромен поклон пред паметта на Крум Левов, без чийто труд това представление никога не би било възможно.

Препоръчвам спектакъла на всички, които обичат да се смеят. Ако сте по-сериозни хора като мен, опитайте се да се настроите предварително на подходящата вълна. Освен това заведете със себе си приятели и българи, които смятат да емигрират. Кой знае – може и те да се разплачат и кожата на гайдата да събуди нещо у тях.

Представлението ще се играе на 23.12.2015 (сряда), от 19:00
в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян.
Отидете!
Почувствайте родопското!

Плакат за постановката

Плакат за постановката

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

weDNESday: „Око под наем“ нам не е нужно!

Оставаха може би повече от две седмици до представлението, когато се появиха плакатите. Ама не красиви плакати като на „Нирвана“, които всеки естетичен човек с радост би си отлепил от някой зид на връщане от театъра, за да си ги окачи вкъщи – не, тук става дума за огромни афиши в бял и червен цвят, на които най-отгоре с грамадни букви пише „Асен Блатечки“ и чак някъде долу заглавието на представлението, „Око под наем“. Много хора май не се сетиха как се казва пиесата, дори една жена на касата в театъра поиска „един билет за Асен Блатечки“! Как само звучи…

Любопитно ми беше. Въпросния актьор съм го гледала в множество сериали и игрални филми – все в образа на лошото момче с онзи диво-закачлив поглед. Как ли щеше да изглежда на сцена? Купих си билет за любимото място на втори ред по средата и с някакво очакване започнах да отброявам дните до десети юни.

Дойде денят. Пред театъра – навалица, предимно от създания от женски пол. Имаше възрастни жени, млади хора, ученички – толкова много, че дори десетките пейки отвън не бяха достатъчни. Цареше голямо и рядко срещано оживление. Една моя приятелка, която живее в селце на десетина километра от Смолян, специално дойде с майка си за точно това представление. Какво да се прави, почитателките са си почитателки, Асене! Заради друга приятелка, с която отидохме заедно до театъра и по-късно дори щяхме да седим на един ред (но през десет места, защото, видите ли, за два дни бяха почти разпродали зрителните оазиси по средата) специално отидохме да си вземем кафе от машината, до която се стига през служебния вход от задната страна на сградата. Нали Блатечки много пуши…А пък обикновено дръзките зрители ходят там да пият кафе само поради две причини – искат да се потопят в света на театъра възможно най-много (ей така, да се порадваш на пода, на масичката със столчетата, на портиера дори) или ако са убедени, че ще срещнат някого по пътя си. Сещайте се, значи, ние за какво бяхме отишли.

По-пълен театърът вероятно е бил само при идването на Камен Донев, което умишлено пропуснах, защото предишния ден здравата ме ядосаха от Сатиричния театър, и именно когато районът се пръска по шевовете, ще решат, че „няма още да ви пускаме, защото ни казаха да изчакаме до 18:50; и в салона горе не може да стоите, как ще ви проверим билетчето иначе!“ Така било, а! А като се игра „Балкански синдром“ можехте още докато си седях на удобното кресло в същия този салон да ми скъсате билетчето, че даже и любезно, а сега – в никакъв случай! Ядосах се и на инат, като останаха десетина минути и тълпата от вън започна да се точи вътре, отидох си в обичния салон да пия сайдер. Ама изобщо не ме интересува, че ще трябва да вдигна половината ред после! Бунт ще има!

Като се добрах до моето местенце и се настроих вече, така да кажа, зрителски, започнах да разглеждам декора. Някакви секции с книги, по-точно огромни, изкарани на картон, снимки на секции с книги. Остави това, ами и останалата мебел бе такава, двуизмерна. Някакъв кош, който като го гледаш, все едно рисунка, масата и тя такава. Изобщо скъперничество отвсякъде откъм сценографията.

От мое ляво имаше една по-възрастна от мен жена, а вдясно – две млади момичета, горе-долу моя възраст. Откакто почна това ми ти представление, едва ли е имало минута или десет последователни секунди, в които те да не се смеят. И аз се усмихнах един-два пъти, защото, оказа се, че тия нескопосани мебели са сложени за някаква заигравка с режисурата. Излезе Асенчо, подмята там някакви ядки в едно найлонче, оглежда се в някаква лупа, пък после като се почна…Усетих, че съм една от малкото, които обръщат повече внимание на другия мъж на сцената, а след петнайсетина минути се хванах, че най-интересно от всичко, което се случва пред мен е самата сцена – оня вече изтъркан под от боядисани в черно дъски, които блестяха под прожекторите. Не направих опит да слушам героите, думите им минаваха покрай мен, а аз влюбено си гледах сцената и мислех как ли може да се постави пиесата, по която бях работила преди няколко дни. Така и продължих, докато тълпата не се заблъска екзалтирано към изхода, а две момичета вървяха в обратната посока – към сцената, за да вземат автограф.

И като за край все пак ще Ви кажа малко подробности. „Око под наем“ е произведение на театрална къща VIVA ARTE (въпреки че според мен в същата онази вечер те измъчиха изкуството; но да не кажете, че сега зле ви влияя). Режисьор е Борислав Чакринов. Участва, разбира се, Асен Блатечки, Стефан Иванов, в неизбежната роля на „втория мъж“, а жената между двамата е Ива Папазова.

В заключение ще цитирам двама души от, както го наричам „нашия“, Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“. Първо, „Око под наем“ наистина е едно представление, в което играят „мечки“, както казва Крум Филипов в отвореното си писмо. Второ, Делян Илиев има едно много хубаво изказване в това интервю„Който смята, че театърът трябва да забавлява, има една майна от мен“.

Изводът: Ако свободното Ви време, съвпада с представлението „Око под наем“, отидете където и да е, но не и в театъра, в който се играе то.

опнннен

weDNESday: В Стара Загора „Без докачение, моля…“

Много е тъжно, когато в края на юни величествените културни институти, наречени театри, започнат да излизат в честно заслужена отпуска. Театралният зрител остава с отворена уста и очи, пълни със сълзи. Чувството е подобно на това все едно си пушач, а всички цигари са изчерпани в продължение на три месеца и ти трябва да се лишиш от страстта си. Тъжно е.

За щастие обаче има театри, които решават, че вероятно ще тъгуват за публиката си. Как може един актьор да издържи два месеца и  половина, без да му се ръкопляска нито веднъж – немислимо е! Та една от тези благородни институции, които мислят за чувствата на зрителите си, е и Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Не стига това, ами юлската им програма е с още нещо привлекателна – представленията се играят на сцена „Лапидариум“, което ще рече амфитеатралния заден двор на Регионалния исторически музей.

Не обмислях дълго, ами си купих билет за влака и на втори юли малко преди девет вечерта бях пред портите на Лапидариума. Добре, че имах, така да се каже, местен екскурзовод (благодарностите тук са за Диана Кирилова), защото иначе едва ли щях да се сетя откъде да мина. Единственото, което подсказваше, че нещо предстои, бе малка тълпа пред обикновените бели железни врати с надпис „Служебен вход“ и един плакат, залепен под него, който трудно можеше да се прочете в настъпващата нощ.

Влизаш вече зад оградата и се взираш любопитно в тъмните прозорци на музея, където актьорите, кои облечени, кои не, оглеждат новодошлите или просто си зяпат навън поради липсата на нещо по-интересно за правене. Не е напълно тъмно, а една жена от съседния блок е застанала на балкона в очакване на спектакъла. Сцената, съвсем на едно ниво с публиката на първия ред, още е празна. Излизат светулките. Явно това е знакът за начало.

„Без докачение, моля…“ е пиеса по различни текстове на остроумния писател от село Турия – Чудомир, който незнайно защо все още не се изучава в училище. Смехотворен е фактът, че именно в Стара Загора се играят неща на човека, който в текста си „И като рекли…(Стара Загора)“ изтъква многобройните достойнства на казанлъчани пред старозагорци. Но нищо. Ето, там излизат актьори – да, да! А виж – ей онзи как минава зад паравана и се прибира вътре, явно ролята му засега е поприключила.

Хубаво е да видиш вълнението в очите на Павли и Тотка в самото начало – сцена по разказа „Де оня глас…“ После пък започва пазарлъкът за едно куче, а от квартала в същия момент се чува силен, неконтролируем лай. Все предимства на театралната игра на открито. Отново благодарение на Диана Кирилова имахме хубави места на трети ред и по едно време заприпка цялата ми ти трупа точно пред нас. Преживяване отвсякъде! Освен това смехът е гарантиран във всеки един миг, благодарение на великолепната актьорска игра и старите градски песни за „Гошко хебавеца“ и „целувки сладки“, които „даваме ги днес по две за лев“.

Режисьор на прекрасната българска народна постановка е Ивалин Димитров. В ролята на Павли и Търговеца се превъплащава добре познатият Ви от „Нирвана“ Делян Илиев, Тотка и машинописката е красивата Тихомира Темелкова. Онзи с „кафе каймаклия, дето и леля ти с налъмите може да ходи по него и пак няма да потъне“ е сегашният директор на театъра – Ивелин Керанов. Димитър Митев е човекът с големи планове за мината, а всички останали ще видите на брошурката долу.

„Без докачение, моля…“ е една чудесна пиеса, за която не се говори. Тя трябва да се преживее, да се расмее човек до болка и да си помисли как е било тогава и различно ли е сега. Препоръчвам я с цялото си сърце на всички старозагорци, останалите също да не се чудят, ами да хващат влака. А дотогава – четете Чудомир! Четете и се смейте!

И още нещо – специално за дамите – седнете на първия ред, някъде по средата и може да си спомняте представлението на „Лапидариума“ за доста дълго и то с усмивка!

DSC06163