Архив за етикет: България

Mond(e)ay: „Да, този свят е сцена…“

„…където всички хора са актьори…“ и всеки има своите няколко мига в живота, когато ролята му става главна, прожекторите го окъпват в светлина и всички погледи са вперени най-вече в него.

Нашето представление не беше оригинално. Чувала съм, че го играят всяка година горе-долу по едно и също време. С различни актьори, по-други костюми и нови декори. Нашата многобройна трупа имаше възможност три години да наблюдава как каките и батковците изнасят представлението си. Как казват предварително заучени думи, как понякога направо изкарват самостоятелно подготвените си сценарии пред очите на публиката, как импровизират…Случваше се от специално място – доста напечен от слънцето балкон с ярко зелена ограда. Караха ни се, като гледахме оттам, казваха ни да идем при публиката, че не била достатъчно. А ние си траехме безразлично и гледахме, представяйки си нашето представление.

На четвъртата година бяхме зад кулисите, в сянката на сцената. Назначиха ни за сценични работници и то такива, дето толкова си обичат актьорите, че непременно им купуват подаръци. Май слънчогледчета бяха, много не помня. Тази възможност ни даде последен шанс да изучим отблизо сценичното поведение, което се очакваше от нас. После не ни остана друго освен да броим дните до съвместната ни изява, другата трупа вече се беше  пръснала в различни посоки. Нашият ред наближаваше.

Настъпи денят – петък 13-ти, който ни най-малко не повлия отрицателно на прекрасното ни настроение. Както всяка година, и ние щяхме да изведем на сцената четирима души от публиката – редовни зрители на представлението, а сега – участници. Гледахме хората навън, някои виждаха нас и очакваха…Звънецът издрънча, обълнаха пълното с вода менче и ние излязохме за нашия половин час слава.

Нашата четвърт от трупата беше тази, която се радваше на публиката. Играта за нас се свеждаше само до преживяването, спонтанно и естествено. А и как да не се радва човек, когато хора, които не е виждал от дете и вече почти не помни, по-рано са дошли в гримьорната да му дадат букет и най-прекрасната книжка, която може да се подари. Благодаря!

Излязох първа на сцената. Не бях го планирала. Но татко винаги ми е казвал, че на снимките е хубаво човек да бъде в средата. Е…

Свърши нашият миг. Приключи нашето представление. Сега остава само да си изживеем и банкета. После трупата се разделя.

Изпратиха ни.

DSC03990

 

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.

 

weDNESday: И САМО ТУЙ: ЛЮБОВ! – Шекспиров пир на младостта

Миналия петък в Смолян се игра представлението „И само туй: любов!“ на класа на Стефан Данаилов, в рамките на националното турне на Театралната академия – „С НАТФИЗ напред“, което пък е част от инициативата „Учи в България, завладей света“. Затова и в събота сутринта пак в камерната зала на Родопския драматичен театър се проведе среща между нас, тръпнещите в очакване на август и септември кандидат-студенти, и Росица Обрешкова, Сава Драгунчев, както и други преподаватели и четвъртокурсници от Академията. Срещата беше задушевна, като се вземе предвид фактът, че в началото имаше цели четирима заинтересовани от този вид обучение, като до края станахме девет. Без съмнение създадената атмосферата беше много приятна и бих била изключително щастлива, ако ежедневно срещам подобни хора, чиято водеща цел е изкуството. И то не кое да е, а театралното!

Но за представлението. Режисьори са споменатите вече Росица Обрешкова и Сава Драгунчев, които са асистенти на Стефан Данаилов в Академията. В няколко роли в рамките на два часа пък се превъплъти и всеки от студентите: Антъни Пенев, Павел Иванов, Евелин Костова, Рада Кайрякова, Бориса Сарафова, Георги Кацарски, Асен Данков, Даниела Манолова, Калоян Лулчев, Валери Белев, Севар Иванов, Божана Мановска, Теодор Христов, Марина Кискинова и Ивелина Иванова. Дело на режисьорите е и адаптацията на Шекспировите текстове: „Ромео и Жулиета“, „Хенри V“, „Хамлет“, „Мяра за мяра“, „Ричард III“, The Two Noble Kinsmen, „Дванайсета нощ“, „Венера и Адонис“, „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“, „Макбет“, „Перикъл“, „Зимна приказка“, „Троил и Кресида“, „Бурята“, както и някои сонети. Тези произведения се превръщат в „пътеводител в любовта за разюзданата младеж“ с големи червени корици, а отпред е приличащият на човечето на „Мишлен“ Уилям Шекспир.

Ако някой е седял във фоайето на втория етаж по време на представлението, много е вероятно да се е зачудил защо е толкова силен смехът, идващ от втора зала, и колко ли хора има в нея. За разлика от възможния за противоречиво тълкуване брой на присъстващите по време на срещата в събота, в петък вечер камерна зала „Любен Гройс“ беше пълна с хора от всякакви възрасти, но преобладаващо мои набори, на които скоро им предстои завършването на училище.

След петата, а може би и третата минута шепнех на приятелката, до която седях: „Аз искам да отида в НАТФИЗ“. Ако има нещо, с което „И само туй: любов!“ ще Ви порази, най-общо казано това е оригиналността на режисурата и освободеното мислене, което несъмнено стои зад нея. Така балконът на Жулиета се превръща в жива стена; Хермия от „Сън в лятна нощ“ се появява в една нова светлина, която наистина превръща пиесата в комедия; а за вещиците в „Макбет“ няма какво да говорим – просто отидете да ги видите в НАТФИЗ, защото тези хора през май завършват! Ще изживеете неспирен смях, последван от моменти на заслужена сериозност, възхищение от многофункционалната сценография и една искрена широка усмивка, докато петнайсет млади души се покланят насреща Ви с още по-широки усмивки. И ако дотогава сте мислили, че Шекспир е старомоден, и недоволно сте сбърчвали чело при новината за някоя премиера на негова пиеса, след „И само туй: любов!“ творчеството на английския драматург ще Ви се стори по-съвременно и от най-модерните театрални текстове.

Всичко, за което съм писала досега в страницата „ТЕАТЪР“, дори и „Нирвана“, всичко без изключение беше надминато от представлението „И само туй: любов!“. Поздравления за режисьорите! Поздравления за актьорите и целия екип на спектакъла! Поздравления и за НАТФИЗ, защото след видяното няма никакво съмнение, че там се прави ТЕАТЪР! ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ТЕАТЪР!

P.S. А аз посвещавам април изцяло на Шекспир и се заравям в текстовете от представлението!

 

quot(u)esday: 43 цитата от „Железният светилник“ + ученически бележки

Пред Вас са най-забележителните цитати от „Железният светилник“,  началната книга на тетралогията, написана от Димитър Талев през втората половина на XX век. Можете да прочетете романа тук.

„Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.“

„Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.“

„Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неумолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?“

„Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот.“

„…колело, което се върти равномерно и безспирно, движи ли се, или стои все на едно място?“

„…човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си…Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.“

„…само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да се бранят с общи сили.“

„Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море…“

„Всеки народ е велик за себе си.“

„Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата.“

„Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра.“

„Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората…“

„Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.“

„Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго…“

„…народът е голяма сила, когато е задружен и сговорен.

„…общата полза е полза за всекиго поотделно.“

„Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади.“

„Младите сами нареждаха работите си, пък и работите им, от друга страна, сами се нареждаха.“

„Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина.“

„Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.“

„И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да влезем.“

„А който се отдели от народа, ще остане сам и никой нема да го слуша.“

„Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба.“

„И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат.“

„Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото може да живее.“

„…като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.“

„…а което е казано вчера – утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава.“

„…като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца.“

„Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.“

„Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.“

„…такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило.“

„На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого…“

„…нема по-голема сила от женската хубост.“

„…годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде.“

„Радостта крепи и лекува.“

„Човешкото сърце е винаги жадно за радост и веселби.“

„А народът – той е тук, на мястото си, и щом стане нужда…“

„Сичко лошо за човека иде от зли люде.“

„…то е човек да търси и да събира хубост, каквато нема нигде и никой не е виждал.“

„По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл и стръмен…“

„…не е опасно да се открие човек между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже – всичко може да се отрече.“

„Мъката разяжда човека…“

„Като върша грехове аз, вършат ги е други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва.“


 

Ученически бележки
(препоръчват се за всички дванайсетокласници, които не са чели или са позабравли романа и се страхуват, че може да им се падне на матурата, и въобще не се препоръчват за хора, които искат сами да развият нишката на действието)

Романът се развива в период от 31 години (1833-1864).

Герои:

Стоян Глаушев е герой, който присъства в действието от началото до края на романа. Стоян е от село Гранче, „силен като мечка“, двайсетгодишен в началото на творбата, той бяга в града, защото у дома си е непрестанно пренебрегван от цялото си семейство с изключение на майка си и сестра си Благуна. Стоян бяга от селото заедно с кучето си Шаро. По-късно се жени за гражданката Султана. С течение на действието Стоян се погражданява външно, става по-набожен, но остава добродушен и простосърдечен, какъвто е бил на младини.

Султана от град Преспа е известната Хаджи Серафимова внука. Останала сираче още като малка и отгледана от баба си и дядо си, Хаджи Серафим, тя е въплъщение на ограбената от съдбата чорбаджийска дъщеря, „самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии“, „най-хубавото чудо на нетостолюбивия и толкова хубав град!“. Пожарът в дюкяна на дядо й, подобен на пожара в дюкяна на Аврам Немтур, оставя нея и баба й сиромаси. Султана е по-възрастна от съпруга си Стоян с пет години и е властна (в отношението си към селското поведение на Стоян) , упорита (в искането си Лазар да се събере с Ния и желанието си Рафе да не идва в дома им) , грижовна (към цялото си семейство) и честолюбива (погубва живота на дъщеря си, за да скрие нейния грях и така да предотварти позора от него). Султана е „камшикът, остенът зад гърба на Стоян“, заради който Глаушев се издига в градското общество благодарение на своето трудолюбие.

Коста (Кочо) е второто дете на Стоян и Султана, но първото оцеляло. Носи същото име като майстора казанджия, който дава работа на Стоян в града. Коста Глаушев е тих, мълчалив, „редовен човек“. Той се жени за Раца и двамата имат три деца, най-голямото от които умира към края на романа.

Лазар Глаушев е втората оцеляла рожба на Стоян и Султана. Той е любимото дете на Султана, става най-ученият човек в Преспа и се обявява против гърцизирането на българите в града. Лазар е олицетворение на водача, който повлича тълпите след себе си с помощта на своите възвисени идеи. Истинската любов на Лазар е Ния, но той обича и Божана истински до последния й час.

Манда, Нона и Катерина са трите дъщери на Стоян и Султана. Докано Нона и Манда не са водещи фигури в романа, тъй като се омъжват и напускат бащиния дом, то образът на Катерина е обширно разгърнат. Тя е остроумна шегобийка, весела, закачлива, невъздържана в лудориите си. Отдава се на страстта си към Рафе Клинче и заплаща с живота си за това. За Катерина душевните качества на един другоселец са по-важни от хорското мнение в родния й град.

Климент Бенков е житар и съсед на Глаушеви. Той е член на църковната община в Преспа, по-млад е от останалите там, упорит, смел, буен, припрян, властен, умен, разумен, проницателен (усеща кога владишкият наместник го лъже), съвестен, родолюбец (той е изключително против гърцизирането на преспанци), ползотворен за общината, страда от тежки пристъпи на кашлица. Климент има син – Андрея, и дъщеря – Божана.

Божана Бенкова е дъщеря на Климент Бенков и сестра на Андрея. Тя е русокоса девойка с бяла, почти прозрачна кожа и сини очи. Божана е плаха и свенлива във всичко, дори и в любовта си към Лазар. Но освен това девойката е грижовна и самоотвержена, когато отлага годежа, за да не обремени любимия си Лазар с мъка по смъртта й.

Аврам Немтур също е член на преспанската църковна община и нравствен противник на Климент Бенков. Аврам е гърцизиран родоотстъпник, скъперник. Останал вдовец, той живее заедно със сестра си, която се грижи за единствената му дъщеря – Евгения, накратко Ния.

Евгения (Ния) Немтурова е дъщеря на Аврам и приятелка на Катерина, Божана и Стойна Нунева. Ния е красива, мургава, с черни очи и черна коса, горделива, загадъчна, вдъхва страхопочитание. Ния е страстно влюбена в Лазар, но идейните противоречия между него и баща й я хвърлят в постоянна вътрешна борба между копнежа за щастлив семеен живот и носещият нещастие дълг към най-близкия й жив роднина.

Стойна Нунева е приятелка на Ния, Божана и Катерина. Стойна е едра, тромава и недодялана и е третото момиче, търсещо близостта на Лазар. Получава я единствено, когато спасява Лазар, след като го прострелват.

Рафаил (Рафе) Клинче е другоселец, майстор, художник и резбар, дошъл в Преспа да направи иконостас за новата църква. Той обиква Катерина, а тя разпалва в него огъня на любовта, който замества дневната дажба от две оки вино и дава вдъхновение за изкуството му.

Али и Нури са двама турци, които често се навъртат пред дома на Ния. След като Лазар отказва на Аврам Немтур да стане негов калфа, той ги прогонва, но Аврам по-късно се сближава с тях. Впоследствие Али е този, който срещу пари прострелва Лазар.

Резюме (глава по глава)

I част ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА

  1. Стоян Глаушев бяга от село Гранче в град Преспа, след като удушава хрътката на бея.
  2. Първият ден на Стоян в Преспа.
  3. Стоян понечва да се върне в село Гранче, но се отказва.
  4. Султана – Хаджи Серафимовата внука – приютява Стоян Глаушев в своя обор.
  5. Стоян постъпва в работилница на казанджии.
  6. Тасо, вуйчото на Султана, се противи срещу жителството на Стоян в обора, но Султана настоява селянинът да остане при тях.
  7. Историята на Хаджи Серафим и клюките за Стоян и Султана.
  8. Стоян и Султана се женят.
  9. Църковната община в Преспа мъмри Стоян за брака му със Султана.
  10. Става ясно, че бабата на Султана е починала скоро след сватбата. Стоян се погражданява, а първият майстор, при когото работи (Кочо), се съгласява да го учи на казанджийски занаят.
  11. Султана ражда момиче, което не след дълго умира.
  12. Второто дете на Стоян и Султана – Коста (Кочо), расте. Ражда се трето дете – Лазар. Стоян напредва в занаята, а Султана изчислява, че след няколко години съпругът й ще може да отвори собствен дюкян.
  13. Стоян отваря свой собствен дюкян. Междувременно Султана ражда още пет деца, от които три момичета – Манда, Нона и Катерина – оцеляват.

II част В ТЪМНИ ВРЕМЕНА

  1. По идея на Климент Бенков църковната община в Преспа решава да построи нова църква.
  2. Битолският владика сменя своя наместник в преспанската община с грък, който не говори български. Преди това наместникът е бил преспанец. Климент Бенков се гневи срещу промяната.
  3. Климент Бенков отива в Цариград и се връща с ферман за построяване на нова църква.
  4. Владишкият наместник посещава елинкото училище и това на даскал Божин, където най-напредналият ученик е Лазар Глаушев.
  5. Аврам и наместникът предлагат на Стоян и Султана да пратят Лазар в елинското училище, а по-късно може дори в Атина. Климент убеждава родителите да пратят Лазар заедно с Климентовия син, Андрея, да учат в Охрид.
  6. Общината се обединява срещу Климент. Немтур го обвинява в кражба. Климент умира от болестта си, свързана с кашлицата. Лазар и Андрея се връщат от Охрид.
  7. Започва строежът на църквата. Стоян решава да приюти в дома си един рилски монах.
  8. Монахът нощува у Глаушеви и оказва голямо идейно влияние върху Стоян, Лазар и Катерина. На другия ден владишкият наместник наклеветява монаха и последният бива прогонен от Преспа с бич. За пръв път се появява образът на железния светилник.
  9. Турските власти възпрепятстват освещаването на мястото за новата църква.
  10. Вечер в дома на Стоян Глаушев – всички са събрани около железния светилник, а Султана крои планове за задомяването на Кочо, Манда, Нона и Лазар.
  11. Лазар Глаушев произнася реч в старата църква. Народът дружно започва градежа на новия храм.

III част НАРОД СЕ ПРОБУЖДА

  1. Ния, Божана, Стойна и Катерина седят на черга край чешмата на Глаушеви. Идва изгорилият крака си с разтопен бакър Лазар. Кочо вече е женен и има дете. На Нона й предстои да мине под венчилото.
  2. Става ясно, че преди да си изгори крака, Лазар е написал 10 наредби за еснафите и заедно със своите привърженици е отворил Народно читалище „Просвета“. Докато Лазар е на легло, Стойна, Божана и Ния го посещават или му носят неща за ядене.
  3. Новата църква е готова и осветена с името на св. Георги. Майстор Рафаил (Рафе) Клинче пристига в Преспа да направи иконостас за храма. Лазар приютява Рафе у Глаушеви.
  4. Лазар е повикан в дома на Аврам Немтур – бащата на Ния предлага на Глаушевия син работа като негов калфа. Лазар отказва, защото предложението е отправено на гръцки, а на излизане случайно среща Ния и прогонва двама турци, Али и Нури, които я причакват пред дома й. После младежът изрича в читалището казна срещу гърцизирането и накрая отива с Андрея в дома на Бенкови. Там двамата решават да станат ортаци (съдружници) в занаята, оставен на Андрея от баща му (житарство). Сърцето на Лазар вече клони повече към женитба с Божана, отколкото с Ния.
  5. Лазар по заръка на майка си отива да предупреди Рафе да си потърси друго място за живеене и се досеща за взаимоотношенията му с Катерина. Става ясно, че Манда вече е омъжена и не живее в дома на Глаушеви. Лазар казва на родителите си за съдружието с Андрея, а Султана и срещата с Ния по-рано през деня отново усилват невъзможния му копнеж по нея.
  6. Владишкият наместник отива в читалището при Лазар, двамата спорят. Лазар и Андрея започват ортаклъка (съдружието) си. Рафе Клинче вече се е изнесъл от дома на Глаушеви, но още има възможни намерения към Катерина.
  7. Лазар прави събрание в читалището и скоро се стига до промяна в членовете на общината. По-късно, покрай спорове между българи, власи и владишкия наместник дали да се пее на гръцки или на славянски в новата църква, Лазар е арестуван, но не след дълго е освободен.

IV част КОРЕНИ И ГРАНКИ

  1. На сватбата на Нона Божана припада, защото се предполага, че страда от болестта, която е поразила баща й, Климент. Лазар й обещава, че като оздравее, ще се ожени за нея. Катерина признава на Лазар, че е била при Рафе.
  2. Ния и Лазар се срещат отново, когато младоженецът идва да прибере Нона. Катерина казва на брат си, че Ния е готова да избяга от дома си заради него, ала той припомня, че е дал обещание на Божана.
  3. Султана решава на всяка цена да откаже Лазар от Божана и да го събере с Ния.
  4. Султана отива при Ния и й доказва, че Лазар я обича и че за тях двамата нищо не е изгубено.
  5. На Божик (Коледа) Лазар и Божана отлагат годежа си с една година. Аврам Немтур праща възрастен човек от общината (хаджи Захари Мирчев) да иска Лазар за зет. Той отказва. Аврам отвежда дъщеря си Ния в Битоля.
  6. Народни вълнения срещу фанариотите. Разгласяване на слухове за предложението на Аврам което Лазар не е приел. Божана отново се разболява.
  7. Рафе иска от Лазар съзействие, за да се ожени за Катерина. А и тя вече е бременна от него.
  8. След като Лазар казва на майка си за бременността на Катерина, Султана обещава на дъщеря си, че ще я омъжи за Рафе, но при условие, че тя пие билки, за да пометне. Божана умира.
  9. Катерина изпива билките за помятане и умира.
  10. След организирания от Лазар народен бунт срещу черковното пение на гръцки Аврам Немтур и владишкият наместник решават да платят на турчина Али да убие Лазар.
  11. Преспанци начело с Андрея Бенков гонят владишкия наместник от града.
  12. Кочовица ражда трети син, Лазар заръчва да го кръстят Кирил. След дванайсетдневна борба с раната от изстрела Лазар започва да оздравява.
  13. Турчинът Али подпалва дюкяна на Аврам. Старецът получава три удара. Ния се връща в Преспа. След третия удар баща й умира. Подготвя се сватбата на Лазар и Ния. Рафе завършва иконостаса за новата църква.
  14. Сватбата на Ния и Лазар. Рафе показва на Стойна Нунева, че е скрил своя образ и този на Катерина в завършения иконостас.

Забележка: Главите в резюмете са подредени последователно, въпреки че в електронната версия на романа някои от тях са обединени и се губи номерацията. Резюмето е въз основа на оригиналните и обединените глави от това издание.

Ключови моменти:

  • Във II част, гл. 2 се поставя началото на един от водещите конфликти в романа, българи-гърци. Новият владишки наместник се съюзява с власите, турските власти, както и с някои родоотстъпници като Аврам Немтур и спъва всички опити на българите да изградят нова църква и да наложат славянския език в духовенството и просветата.
  • Във II част, гл. 6 е показана чувствителността на бореца за народното дело. След като се завръща с фермана (указа) за новата църква след цели 4 месеца, прекарани в Цариград, за да спести пари от рушвети, Климент Бенков е обвинен от Аврам Немтур, че е откраднал остатъка от осемте хиляди гроша, дадени му в началото. Тази долна клевета унизява Климент и, може да се каже, отключва болестта му, която се оказва пагубна за видния преспански общественик.
  • II част, гл. 8 се оказва ключова за по-нататъшното развитие на набожността у Стоян, загрижеността за обществените дела у Лазар и засиленото внимание у Ния към душевността на хората. Рилският монах, който оставя щампата на Иван Рилски в светилника, обединяващ елемент за семейство Глаушеви, е мъченикът, който донася духовността в дома на Стоян Глаушев.
  • II част, гл. 11 е началото на обществената дейност на Лазар Глаушев. За пръв път той се осмелява да се изправи пред преспанския народ и да изложи идеите си.
  • III част, гл. 1 и 2 показват чувствата на всяка една от трите девойки – Ния, Божана и Стойна, към обекта на тяхната любов – Лазар.
  • В III част, гл. 3 започва близостта на Катерина и Рафе, която довежда до трагичния край на най-малката Глаушева дъщеря. По-късно Лазар обвинява себе си, че е довел майстора у дома.
  • III част, гл.4 е ключова за по-нататъшното развитие на Лазар в романа. Отправената на гръцки молба към него е олицетворение на голямата идейна бездна, разделяща Глаушевия син и Аврам Немтур, и това се оказва пречка за щастието на Лазар и Ния. Прогонването на двамата турци от портата на Ния пък става причина по-късно Али на драго сърце да се съгласи да стори зло на Лазар. От деня на отказа на Лазар у Аврам Немтур се засилва омразата към младежа, който буни народа в Преспа, а Ния се отдалечава от Катерина и дома на Глаушеви, защото е засегната горделивостта й. От друга страна, уговореното съдружие между Андрея и Лазар тласка последния към другата крайност – свенливата Божана.

quot(u)esday: 56 цитата от „Тютюн“ + ученически бележки

Представям Ви най-впечатляващите цитати от оригиналното издание от 1951 на романа „Тютюн“ от Димитър Димов, което можете да прочетете тук.

„Един германец не можеше да прояви никога духовната сила на славяните – да се смее на себе си.“

„Тия хорица всъщност не обичаха бурните събития, а само разговорите за тях.“

„Добре е да тръгнете по-скоро. След малко ще водим сражение.“

„…всеки оставаше на онова място, което способностите и характерът определяха заедно.“

„Пропастта между господарите и работника не можеше да се запълни с нищо.“

„…грозно нещо беше липсата на образование…“

„…философската страст го докара отново до нивото на тенекеджиите.“

„Ще се занимавам безопасно с маркс-ленинизъм за собствено удоволствие.“

„Човек никога не можеше да разбере какво точно жените търсят, предпочитат или обичат у мъжа.“

„Аз съм малко по-друга, отколкото мислиш.“

„…да мамиш съпруга си беше обяснимо, но да изневеряваш на любовника си граничеше с безобразие.“

„Вие живеете като свръхчовек, а разсъждавате като мравка.“

„…любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава.“

„Изтървеш ли веднъж жените, върви ги гони да ги умириш отново.“

„Вкусът е относителна работа…“

„Значи, вие умеете и да се карате!“

„При семейните скандали спокойствието на единия от съпрузите обикновено засилва гнева на другия.“

„…това бе неумолимото развитие на живота…паразитното съществуване на един не можеше да не предизвика гневния бунт на други.“

„…леността, както и всички други пороци, се отпечатва върху лицето.“

„…човек може да изисква пълни удобства само в собствената си къща.“

„За милионерите се грижат навсякъде добре.“

„Кога сте видели немци да услужват?“

„А грубостта се дължи на много неща, които не познаваш.“

„Не всички хора са без достойнство, не всички се свиват от страх, не всички мислят само за удоволствия и се стремят само към пари…“

„…смелите играчи печелят на покер винаги.“

„…когато мъжете започнат да стареят, стават във всяко отношение досадни и предпазливи.“

„За него президентът на България си оставаше това, което беше за всички останали: един глупав и мързелив държавен чиновник, когото трябваше да сриташ, ако спи.“

„Но министър-председателят, уморен от държавните работи, бе отишъл някъде да почива, а може би и обратното: уморен от почивката, се беше заловил по изключение с държавна работа.“

„Нима сте виждали любезен немец?“

„…такава бе съдбата на немския народ – да загине или да владее света.“

„Едно момиче не можеше да разбере нищо от възможностите, които обещаваше тютюнът.“

„…това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.“

„…реалният свят беше много по-широк и богат от мечтите.“

„…да си страхлив е недостатък, но да се изсилваш прибързано – глупост!“

„…където разумът и предвиждането управляваха всичко, (…) не оставаше място за фанатизъм и заслепение.“

„Не липсват трагедии и във висшето общество.“

„Човек позира понякога, за да спаси достойнството си.“

„Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам.“

„Нямаше по-тъжно усещане от това да се спасяваш от скуката, като жертвуваш достойнството си.“

„Всичкото е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая.“

„Има да видим още много неща…“

„Тя бе неуловима и сега принадлежеше само на себе си.“

„…няма положение, с което един умен човек да не може да се справи.“

„Старанието е едно, а резултатите друго.“

„Досадата и времето – молци, които изгризваха всяко чувство…“

„…пред нас стоят само работа и отговорности, а зад нас винаги крачи смъртта и затова сме намръщени…“

„Нравствената стойност на една постъпка се определя не от мотивите й, а от съзнанието за последиците й.“

„Не залягай без нужда!“

„Нека ми тегли куршума, пък ти стой до мене колкото искаш.“

„Не мислите ли за родината си? – Все тъй мрачно попита той.
-Не – отговори тя. -Отвикнах да мисля за нея.“

„Колко трудно беше да се хвърлиш в пропастта и да направиш с тялото си мост, по който да минат другите!“

„Като излезе един, тръгват много…“

„За да дойдат велики дни, трябва да подготвим велики събития.“

„А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.“

„Животът и хората са безкрайно сложни.“

„-Мръсно нещо е животът, Виктор Ефимич!…
-Така изглежда винаги след полунощ – сполучливо забеляза руснакът.“

„Ще се върнеш ли, питам…Някога?“


Ученически бележки
(препоръчват се за всички дванайсетокласници, които не са чели или са позабравли романа и се страхуват, че може да им се падне на матурата, и въобще не се препоръчват за хора, които искат сами да развият нишката на действието)

Герои:

Борис Морев е част от интелигентните безработни и е вторият от синовете на учителя по латински – Редингота. Двамата братя на Борис са комунисти: по-малкият, Стефан, по инициатива на баща си е изключен от училище заради идеалите си и работи в „Никотиана“, а по-големият – Павел, в началото на романа е в Аржентина.

Макс Ешкенази е червенокос евреин, комунист, работник в „Никотиана“ и приятел на Стефан.

Ирина е чернокоса и с външен вид, от който лъха здраве. Поне това се подчертава през цялото действие. Тя е дъщеря на стражаря Чакъра. Заминава за София да учи медицина и става лекарка, а по-късно „буржоазна усойница“. „Тя винаги пропущаше или опорочаваше нещо от живота си, а това й бе попречило да изпита простата и естествена радост на младостта.“

Бимби и Чингис са състуденти на Ирина. Чингис е комунист, по-късно – военен лекар, а Бимби прави опити да я въведе във висшето софийско общество. Точно когато Ирина и Бимби са на вечеря, Ирина среща Борис за пръв път, откакто се е издигнал в обществото. По-късно Чингис пък лекува Ирина.

Динко е братовчед на Ирина, комунист, безнадеждно влюбен е в нея. По-нататък той се мести в село Средорек, а след избухването на войната става част от партизански отряд. Като командир на отряда Динко веднъж прави опит да убие Борис, но не успява и губи трима другари. Загубата се превръща в негова нравствена криза.

Пиер Спиридонов е главният директор на тютюневия гигант „Никотиана“.

Мария е пепеляворусата дъщеря на татко Пиер, която страда от неизлечима болест и постоянна меланхолия.

Зара е приятелка на Мария и любовница на татко Пиер. Впоследствие тя се превръща в шпионин за страните, които са й угодни, а всичко това постига с чара и бедуинската си красота.

Костов е главен експерт на „Никотиана“ още от времето на Спиридонов. Отвратен от неизбежните и мръсни действия на Борис в търговията, Костов е на ръба да напусне, но мисълта, че ако остане, често ще вижда Ирина, го спира. Костов е елегантен и уважаван от обществото стар ерген, чийто порок е прекалената суета, Димов го нарича „молец на модата“. Болен е от гръдна жаба. Към края на романа става ясно, че първото му име е Стефан. Според Кристало „не му се живее“.

Кристало е бивша уличница, в чийто дом отсядат Костов, Ирина и фон Гайер, докато са на остров Тасос. Давайки хинин на малката Аликс, Кристало неволно става причина за усложнението на маларията й. Кристало остава при Аликс до смъртта й, а преди това оплаква мъртвия Борис.

Фон Гайер (бивш военен летец, обсебен от войната и идеята за немския дух), Прайбиш (от просто потекло, баща на три деца) и барон Лихтенфелд (благородник и сладострастен, но подъл бохем) са представителите на Немския папиросен концерн в България.

Спасуна, Симеон, Лукан, Блаже и Шишко са комунисти и работници в „Никотиана“. Спасуна е вдовица с две деца, Симеон е баща на едно, Шишко е сляп с едното око, Блаже е част от работническата делегация, посетила Борис, а Лукан е смазан от бой в деня преди стачката.

Джони е кръчмар от село Средорек.

Стоичко Данкин е жител на село Средорек, приятел на Джони от войната. Стоичко има син, който е комунист, но служи във войската, а по-късно отива в партизанския отряд на Шишко и Динко.

Виктор Ефимич е руснак, слуга на Костов.

Резюме (глава по глава)

ПЪРВА ЧАСТ

  1. Ирина среща Борис Морев.
  2. След една година двамата се разделят.
  3. След уреденото от Мария посещение на Борис при Спиридонов, където е и Зара, Борис се издига от уволнен служител на „Никотиана“ до помощник на главния експерт на фирмата, Костов.
  4. Борис се запознава с Костов.
  5. Борис и Ирина се срещат случайно в един бар , докато Ирина е на вечеря с Бимби. Борис вече е женен за Мария.
  6. След смъртта на Спиридонов Борис става главен директор на „Никотиана“.
  7. Борис сключва сделка със Зара – тя да прелъсти Кршиванек, Мария реагира остро на морала на Борис.
  8. Зара изпълнява обещанието си към Борис и прелъстявайки австриеца Кршиванек, осуетява устроения от него шантаж (компрометиращи снимки с жени) срещу германеца Прайбиш. Фон Гайер и Лихтенфелд, които заедно с Прайбиш живеят тайно в Бояна, й помагат.
  9. Макс и Стефан тръгват от Средорек, селото на Динко, да подготвят комунистическа стачка в „Никотиана“. Динко им помага, но по пътя Макс и Стефан научават, че човекът, който пътува с тях – Фитилчето, ги е предал, и го убиват погрешка, докато се бранят от вълци.
  10. Борис и Ирина решават да станат любовници.
  11. Борис отива в родния си град (Х.) да се срещне с майка си, с него са Костов и тримата германци. Контраст между богатите (Борис и Костов), които глезят германците (Фон Гайер, Лихтенфелд и Прайбиш), за да им приемат последните тютюна, и бедните гладни безработни, с които се среща Борис.
  12. Комунистите в Х. подготвят стачка. Стоичко Данкин и Джони виждат Макс. Джони уведомява полицията, че Макс е убил Фитилчето. Макс убива един полицай и бива обсаден в квартирата си.
  13. Става ясно, че Макс се е самоубил. Започва стачката на работниците. Присъединява се и Стефан. Изпращат Чакъра да потуши бунта, той разбира, че целият държавен апарат е безмилостно средство в ръцете на тютюневата мафия.
  14. Погребват убитите в стачката Чакъра и Спасуна. Симеон е изчезнал. Ирина разговаря с Динко, който се опитва да й внуши прозрението си за жестокостта на Борис. Ирина разговаря с пияния Борис и го обвинява за смъртта на баща си и това, че постоянно пие алкохол.
  15. Става ясно, че като наказание за стачката властта е пребила до смърт Симеон, осъдила е на 7 години затвор Лукан, Блаже и Шишко, а Стефан – на една и половина. Малкият брат на Борис е болен и моли надзирателя си да напише писмо на Костов с молба последният да го освободи. Костов отива във Варна, за да помогне на Стефан.
  16. Става ясно, че Стефан е умрял в затвора, Шишко е освободен, Лукан е избягал, а Блаже още е там. Очакване и избухване на Втората световна война. Фон Гайер, Прайбиш, Лихтенфелд, Зара, Костов, Борис и Ирина са във Варна. Борис и Ирина са на прага на раздяла, от която Ирина се отказва, за да запази общественото и материалното си положение. „Светът на тютюна беше превърнал Ирина в Зара.“

ВТОРА ЧАСТ

  1. Ирина вече е любовница на фон Гайер и го мами с поручик Ценкер. „Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик.“ Честността, от която не може да се отърве, я подтиква към самопризнание пред фон Гайер. Бомбардировки в София.
  2. В Средорек Динко получава повиквателно за войната и решава, че ще отиде в партизанския отряд.
  3. Мария умира. Павел се прокрадва тайно с пистолет при Ирина във вилата в Чамкория (дн. Боровец). „И тогава й се стори, че ако беше срещнала този мъж преди десет години, нямаше да съществуват нито Борис, нито „Никотиана“, нито фон Гайер, нито всички други епизоди, страсти, наслади и покварени удоволствия, които бяха опустошили живота й досега.“ Ирина разказва на Павел, че Борис, като не е помогнал за освобождаването на Стефан и дори е способствал за тикването му в затвора, е косвено виновен за неговата смърт. „Аз няма да развалям заради Стефан партидите си с боклуци.“(Борис)  Павел тръгва да се присъедини към партизаните.
  4. Павел е посрещнат от отряда на Динко, Шишко, Лукан и Блаже. Готвят се за сражение.
  5. Сега [Ирина] съзна изведнъж, че вече приличаше напълно на него[Борис].“ „Но ако не бях аз, щеше да бъдеш нищо и никаква лекарка…и да преглеждаш сополанчетата за въшки в някое селско училище.“(Борис) Борис и Ирина, вече негова законна съпруга, отиват при Костов в Кавала, за да сключат с един грък вероятно последната сделка на „Никотиана“ преди окончателния военен погром за българите.
  6. Прайбиш, Лихтенфелд и фон Гайер са в Кавала. Лихтенфелд получава повиквателно за войната. Ирина заплашва Борис с развод, ако не й позволи да отиде с фон Гайер на остров Тасос. Борис я пуска в името на любовта си към нея.
  7. Ирина отива с Костов и фон Гайер на Тасос. Костов среща болно от малария момиченце – Аликс, което иска да осинови. Здравето на Аликс се влошава и Костов и Ирина отиват да търсят помощ при военния лекар. Оказва се, че това е Бимби.
  8. Костов откупва Аликс от настойника й и се връща в Кавала с Ирина, фон Гайер и Кристало. Фон Гайер научава, че макар да е отменил повиквателното на Прайбиш, той отива на война вместо Лихтенфелд, защото последният се е сгодил за жената, която може да отменя повиквателните.
  9. Става ясно, че Борис е тежко болен от малария, когато той и Костов отиват в Солун да сключат сделката с гърка Кондоянис. Немски шпиони залавят гърка, а Борис изпада в кратка кома, после бълнува – сделката не се сключва. Костов вижда в „Никотиана“ възможност за доброто материално бъдеще на Аликс и с Борис изчакват в Солун какво ще се случи. „Колко мръсно бе започнала историята на „Никотиана“!… Проектът за нея се роди всред тютюнев дим, изпарения на шампанско и оргия с пияни жени.“ „Тази „Никотиана“ сега можеше да извърши единственото нравствено дело в съществуването си – да осигури бъдещето на Аликс, да превърне едно болно дете на невежеството и бедността в културен човек.“ Ирина решава да отиде при тях въпреки опасността от партизански нападения по пътя.
  10. Отрядът на Шишко и Динко се готви да нападне гарата и бензиновия склад, който германците използват. Част от отряда вече е и синът на Стоичко Данкин. Победата е близо.
  11. Сражението с немците започва. Част от отряда спира колата, в която са Ирина, Костов, фон Гайер и мъртвият Борис. Динко е смъртно ранен, Ирина остава при него до смъртта му. Битката се ожесточава – на път е немско подкрепление.
  12. Фон Гайер е застрелян от партизаните. Ирина, Костов и трупът на Борис напускат полесражението. Немското подкрепление пристига, Шишко рискува живота си, за да спаси своите другари.
  13. Погребват Борис в Кавала. Партизаните слизат в града. Аликс умира. Ирина, Костов и Виктор Ефимич се връщат в България.
  14. Ирина отива от Чамкория в къщата в София, където е и Павел – вече генерал-майор във Военното министерство. Там Ирина среща Чингис и Данкин. Костов се самоубива с пистолет. Става ясно, че Шишко е загинал, Блаже също е мъртъв. Павел и Ирина отпътуват за родния си град, примирени с мисълта, че любовният им трепет от първата им среща в Чамкория е недостижим.
  15. Павел посреща края на войната в Словакия. Става ясно, че Ирина се е самоубила с лекарства.

Няколко думи за Борис и неговия свят:

Светът на Борис е „нищо освен върховен цинизъм и нравствена тъпота!“, свят, „изграден върху кръв, насилие и грабителство.“ Свят „на върховната власт, лукса и удоволствията“. „Имаше някаква страхотна безсмислица във всичко това.“

„Бих желал да заприличаш на мене, да станеш силна, да се отървеш най-сетне от тази смешна чувствителност…“ (Борис към Ирина)

Борис:

  • „изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола“
  • „само едно морално нищожество, безплодна и дребна душа, оскъден интелект, способен само към безскрупулни търговски операции“
  • „Всичко, каквото беше постигнал, можеше да се извърши от всеки аморален хитрец, ако разполагаше със средствата, които му беше дала Мария. В душата му липсваше колорит. Тя беше лишена дори от дилетантските наклонности и снобизма, на които се отдаваха длугите тютюневи господари.“
  • „само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню“
  • „да трупа пари, които у него събуждаха само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта“
  • „нищожество, издигнато случайно от жена“
  • „не приличаше поне на корав разбойник, а само на слаб, жесток и малодушен джебчия“
  • „все по-кален, все по-невзрачен и жалък ставаше той“
  • „оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство“
  • „един нищожен търгаш, един изрод, един луд“
  • „сводник, който търсеше жени за германците“
  • „ограничен и замръзнал филистер, който се интересуваше само от „Никотиана“, който не прочиташе книга, не ходеше на концерти, не стъпваше в театър или изложба.“
  • „еснаф, обхванат от безумието да завладее света“
  • „Главната му страст е да трупа пари и опропастява достойнството на хората.“
  • „братоубиец“
  • „престъпник“
  • „Аз станах шампион…Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач.“
  • „напълно разстроен човек“
  • „Четиринадесет години напрегнат живот, хроничното безсъние и хиляди чаши алкохол бяха превърнали стройния някога младеж в преждевременно състарен мъж, лишен от здравословните навици на обикновените хора. Той бе леко прегърбен, сякаш под тежестта на милионите килограми закупен и продаден тютюн…от цялата му фигура лъхаше впечатление за развалина, която заплашваше да рухне…Самите очи…гледаха някак страхливо, може би под влияние на призраците, които виждаше нощем – изиграната и мъртва жена, умрелия брат, убити с тояги полицаи, изтезавани стачници, простреляни саботьори, които искаха да запалят складовете му, чиновници с потъпкано достойнство и хиляди пожълтели от никотин и туберкулоза лица…“
  • „той се увличаше много“
  • „приличаше на самотен и грохнал звяр , алчността му щеше да притисне чувството към единствената жена, която бе обичал в живота си“
  • „душата му беше разкъсвана от страхове“
  • „потискаше кошмара от престъпленията си с алкохол“
  • „предусещаше гибелта си и имаше нужда от близко същество“
  • „беше стигнал до дъното на пропастта, в която го бе завлекла „Никотиана“, бе се опомнил, бе съзнал ужасната си самотност в света, който се управляваше само от закона за печалбата. Той нямаше ни семейство, ни близки. Ледената му душа, отровена от тютюна, бе недостъпна за чувствата на обикновените хора.“
  • „Всички му се подчиняваха, но никой не го обичаше. И ето че сега проядените основи на света, който го бе издигнал, започнаха да скърцат.“
  • „Цялата „Никотиана“ и всичко, което бе постигнал досега, не струваше повече от Ирина.“
  • „Дори поривът на любовта му, така мрачен и закъснял, бе покварен от егоизма – основното чувство, което управляваше живота му.“
  • „Ти напускаш живота озлобен и безпомощен като звяр, попаднал в капан. Капанът бе твоята алчност, а мъката, която изпитваш сега, е страшното отмъщение на живота, задето изтръгна от себе си всичко човешко. Ти се превърна в безумна машина за печелене на пари, отмина любовта, не позна дори насладите, които можеше да ти създаде твоето огромно богатство…А заедно със себе си ти увлече и други хора. Ти ги подлуди със своята жажда за печелене на пари, опропасти достойнството им, замеси ги в своите престъпления…Те също пропуснаха живота си като тебе.“
  • „Водеше нездрав и безсмислен живот.“
  • „безличен, забравен човек, чиято смърт не вълнуваше никого и сега, в разрухата на света, щеше да мине незабелязано като смъртта на кое да е куче.“
  • „Дори след своята смърт генералният директор на „Никотиана“ продължаваше да трови въздуха на живите.“
  • „страхотно самотен“
  • „грабител и авантюрист“
  • БОРИС МОРЕВ
    1908-1944

Ключови моменти:

  • В Първа част, гл. 14 след разговора с Динко Ирина успява да разбере истината – Борис е косвеният убиец на баща й, той е човекът в началото на веригата, който е дал заповедта да не се вдигат надниците на работниците и да се потуши бунтът. От този момент нататък Ирина започва да изпитва отвращение към Борис. Споменатата сцена има още един ефект – когато Ирина отива при Борис в склада, там има застрелян стачник, който е искал да подпали сградата с туба бензин. Миризмата на разлятото гориво остава завинаги в спомените на Ирина, а единствената грижа на Борис е трупът да се махне по-скоро.
  • Гл. 15 в Първа част и гл. 7 във Втора част са знакови за Костов. В гл. 15 Костов най-накрая решава да разпечата писмото, което от петнайсет дни стои на нощното му шкафче, и да узнае молбата на Стефан. Поради разликата във възрастта Костов може да бъде баща на Стефан и нищо чудно, че отегченият от живота главен експерт прекарва целия си следващ предиобед в обикаляне по институциите, докато издейства заповедта за освобождаване. Всичко е готово, но…Стефан е вече мъртъв. Гл. 7 във Втора част може да се определи като втората възможност на Костов да прояви бащинския си инстинкт и най-после да отхвърли бремето на старостта, която го е заварила сам-самичък. Компанията на Виктор Ефимич не може да се счита за значима опора, като се вземе предвид, че руснакът има голям проблем с алкохола. Костов се привързва към Аликс, обикаля напред-назад в търсене на кукла за малкото момиченце с ръждивочервена коса, което би изглеждало прекрасно като млада дама в светложълта рокля. Но някой напомня на експерта, че Аликс не е единственото бедно и бито дете, което има нужда от спасение, и това пречупва мечтата му „Никотиана“ да се превърне в благодетел за нуждаещите се. Хиляди деца на работници имат съдбата на Аликс заради Костов и хората от неговото обкръжение. Аликс се превръща в една набързо изветряла мечта – Костов се разбира с Ирина, че ще напуснат Гърция след погребението на Борис. А тогава Аликс е все още жива…
  • Гл. 16 на Първа част бележи промяната в Ирина, която ще се разгръща все повече и повече в цялата Втора част. Борис моли Ирина да остане във Варна и да прави компания на фон Гайер, за да не намали германецът контингентите на „Никотиана“. Ирина приема исканото от нея като душевен еквивалент на това, което Зара постига с тялото си, но поставена на кръстопътя между обикновената нищета и силно вълнуващото я богатство, Ирина избира второто и омърсява душата си. Тази постъпка слага началото на периода на върховно безразличие към всичко в живота й, на постоянната, установена по навик жажда за сладострастие, което утолява безочливо и безскрупулно, като прибягва до фон Гайер, докато е съпруга на Борис, и до Ценкер и Бимби, когато е любовница на фон Гайер. Единственият лъч светлина пробягва с кратката поява на Павел, в когото тя се влюбва и именно заради искреността на това чувство изпитва срам, когато в гл. 14 на Втора част разбира, че Павел е прочел любовните й писма, намерени след разбиването на касата в къщата на Борис.
  • Гл. 11 и гл. 13 от Втора част колоритно обрисуват завършения резултат в морален аспект от действието на „Никотиана“ върху Борис след всички тези години, прекарани в нейна служба. Трупът на Борис се вози като пакет на задната седалка в автомобила. Когато тялото най-сетне пристига в Кавала пък всички усещат само неприятната миризма, у никой не се проявява скръб по мъртвия, не изникват спомени. Кристало оплаква тялото на Борис, но го прави по-скоро за собствено облекчение от натрупаната през годините мъка, като се вземе предвид, че в текста дори не е описана пряка среща между нея и мъртвия. Впоследствие главният директор е опят от „поп, озлобен от глада и невярващ в нищо“ и една абсурдно малочислена процесия от две момчета, един файтонджия, Виктор Ефимич, Костов и Мария. Бляскавият живот на целеустремения Борис завършва безславно.

 

 

 

 

 

Трайно нанесеният от българи спомен за един грък

Най-хубавите неща стават случайно. Без да си се подготвял за тях предварително, без да си се интересувал кога най-накрая ще пристигнат тия билети, за да си купиш един за най-хубавото място – втори ред по средата, без да знаеш кой ще излезе на сцената. По гореописания крайно организиран начин бях отишла да купя два билета за гостуващото в Смолян представление „Балкански синдром“ на Малък градски театър „Зад канала“, когато жената на касата ме попита: „Ами ще ходите ли на балета, знаете ли колко е хубаво?“. Е, ще ходим ли?

Моите родители понякога ми разказват една история, почти легенда за самата мен. Преди петнайсетина години на Античния театър в Пловдив пак е имало балет. И нашите са отишли с мен и едно приятелско семейство, което също довело детето си. Завръзката се крие в празна бутилка от кола и предполагаемата липса на джентълменство у онова малко момче, което е отказало да ми я даде. Започнала съм да рева с глас – силно и продължително. Казват ми дори, че за момент изпълнителите трепнали на сцената, а баща ми се е опитал да ме изведе по възможно най-бързия начин. На другия ден в един от пловдивските университети преподавателите се възмущавали от детето, което прекъснало спектакъла предишната вечер. Баща ми споменал, че го познава, а след като обяснил откъде, мнозина му казали, че имам талант за оперна певица.

Ще ходим на балет, разбира се, дайте ни билети. По средата да са. 13-ти ред? Чудесно. Никога преди не съм седяла по-далеч от сцената. Но това не е важно. Целта ми е да се сдобря с балетното изкуство. Стъпка първа: опознай артистите, като отидеш да си вземеш кафе от машината в служебния вход на театъра, и ги виж как пушат.

„Зорба Гъркът“ всъщност се е появил като главен герой в книгата „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис, която между другото си купих, след като гледах балета. По-късно Микис Теодоракис, днес на 90 години, написва музика по нея. Хореографията и либретото са на Лорка Масине, а изпълнителите – ансамбълът на Софийската опера и балет.

Стъпка две: изживей антракт и разбери кому е нужен. До ден днешен не съм ходила на театрално представление с антракт, но пък много ми хареса тази 15-минутна пауза, в която можеш да обсъдиш впечатленията си от видяното до момента, докато балетните артисти изпушват по цигара или взимат глътка въздух преди следващия час, изпълнен с енергични стъпки.

Да Ви кажа ли какво научих като зрител на „Зорба Гъркът“? Аз обичам да гледам балет. Обожавам. Нямаше нещо, което да не ми привлече вниманието – като се започне от музиката, мине се през хореографията и се стигне до костюмите. Буквално бях зяпнала от приятно изумление и искрено се радвах на това, което се развиваше на сцената.

Стъпка три: научи се да пляскаш продължително. Последните акорди от записа на преобразеното за балет сиртаки приключиха. Започнаха поклоните. Пляскахме, пляскахме, пляскахме и никой от публиката нямаше намерение да спре. Музиката отново започна, последните стъпки бяха повторени. После потретени. Вероятно е имало и четвърти път. Спомням си само, че продължихме да пляскаме, докато на българските варианти на Зорба и Джон им пролича, че ако още един път излязат на бис, вероятно ще припаднат от изтощение.

„Зорба Гъркът“ – софиянци, гледайте го на всяка цена, а несофиянците веднага да си купуват билети, ако балетът гостува в техния град.

zg1

 

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.