Архив за етикет: изкуство

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.

 

Advertisements

3 филма, които да гледате през март 2016

Birdman or (The Unexpected Virtue of Ignorance)/Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството

Режисьор: Алехандро Гонзалес Иняриту

Година: 2014

Страна: САЩ

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

Преди „Завръщането“, което тази година донесе втори Оскар за режисура на мексиканеца, Алехандро Иняриту се прочу с „Бърдмен“. Противно на очакванията след трейлъра този филм не е екшън и малко са свръхестествените елементи в него. Действието се развива в частен театър на Бродуей, чийто екип трескаво се подготвя за предстояща премиера. Нищо чудно да се почувствате като един от актьорите, които постоянно се устремяват нанякъде по непрестанно изкачващите се и слизащи коридори на сградата. След края може би ще се почувствате объркани, но някъде там, дълбоко в душата ще стои убеждението, че историята на главния герой Ви е твърде позната.

A Little Chaos/Малки бъркотии

Режисьор: Алън Рикман

Година: 2014

Страна: Англия

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

 

Алън Рикман, който ни напусна през януари тази година, е нетърпеливият Луи XIV, който желае на всяка цена градините във Версай да бъдат неповторими. С изпълнението на тази задача се заемат кралският ландшафтен архитект, изигран от Матиас Шонартс, и новоизбраната му помощница, в ролята – Кейт Уинслет. Макар че филмът многократно е критикуван за неправдоподобната си интерпретация на историческата епоха, той си остава едно незабравимо преживяване, изпъстрено с размисли за живота, пречупени през призмата на градинарството.

De rouille et d’os/Rust and Bone/Ръжда и кости

Режисьор: Жак Одиар

Година: 2012

Страна: Франция, Белгия

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

Матиас Шонартс тук е коренно различен от ролята си в „Малки бъркотии“ и влиза в образа на баща под всякаква критика, който случайно среща героинята на Марион Котияр. Прибавяме красотата на Лазурния бряг и екзотичните косатки, също първичността на действието, толкова естествено, както факта, че хищните китове плуват във водата, изумително красивия резултат от работата на оператора…и получаваме разтърсваща многопластова драма с великолепна завършваща реплика. Шедьовър!

Трайно нанесеният от българи спомен за един грък

Най-хубавите неща стават случайно. Без да си се подготвял за тях предварително, без да си се интересувал кога най-накрая ще пристигнат тия билети, за да си купиш един за най-хубавото място – втори ред по средата, без да знаеш кой ще излезе на сцената. По гореописания крайно организиран начин бях отишла да купя два билета за гостуващото в Смолян представление „Балкански синдром“ на Малък градски театър „Зад канала“, когато жената на касата ме попита: „Ами ще ходите ли на балета, знаете ли колко е хубаво?“. Е, ще ходим ли?

Моите родители понякога ми разказват една история, почти легенда за самата мен. Преди петнайсетина години на Античния театър в Пловдив пак е имало балет. И нашите са отишли с мен и едно приятелско семейство, което също довело детето си. Завръзката се крие в празна бутилка от кола и предполагаемата липса на джентълменство у онова малко момче, което е отказало да ми я даде. Започнала съм да рева с глас – силно и продължително. Казват ми дори, че за момент изпълнителите трепнали на сцената, а баща ми се е опитал да ме изведе по възможно най-бързия начин. На другия ден в един от пловдивските университети преподавателите се възмущавали от детето, което прекъснало спектакъла предишната вечер. Баща ми споменал, че го познава, а след като обяснил откъде, мнозина му казали, че имам талант за оперна певица.

Ще ходим на балет, разбира се, дайте ни билети. По средата да са. 13-ти ред? Чудесно. Никога преди не съм седяла по-далеч от сцената. Но това не е важно. Целта ми е да се сдобря с балетното изкуство. Стъпка първа: опознай артистите, като отидеш да си вземеш кафе от машината в служебния вход на театъра, и ги виж как пушат.

„Зорба Гъркът“ всъщност се е появил като главен герой в книгата „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис, която между другото си купих, след като гледах балета. По-късно Микис Теодоракис, днес на 90 години, написва музика по нея. Хореографията и либретото са на Лорка Масине, а изпълнителите – ансамбълът на Софийската опера и балет.

Стъпка две: изживей антракт и разбери кому е нужен. До ден днешен не съм ходила на театрално представление с антракт, но пък много ми хареса тази 15-минутна пауза, в която можеш да обсъдиш впечатленията си от видяното до момента, докато балетните артисти изпушват по цигара или взимат глътка въздух преди следващия час, изпълнен с енергични стъпки.

Да Ви кажа ли какво научих като зрител на „Зорба Гъркът“? Аз обичам да гледам балет. Обожавам. Нямаше нещо, което да не ми привлече вниманието – като се започне от музиката, мине се през хореографията и се стигне до костюмите. Буквално бях зяпнала от приятно изумление и искрено се радвах на това, което се развиваше на сцената.

Стъпка три: научи се да пляскаш продължително. Последните акорди от записа на преобразеното за балет сиртаки приключиха. Започнаха поклоните. Пляскахме, пляскахме, пляскахме и никой от публиката нямаше намерение да спре. Музиката отново започна, последните стъпки бяха повторени. После потретени. Вероятно е имало и четвърти път. Спомням си само, че продължихме да пляскаме, докато на българските варианти на Зорба и Джон им пролича, че ако още един път излязат на бис, вероятно ще припаднат от изтощение.

„Зорба Гъркът“ – софиянци, гледайте го на всяка цена, а несофиянците веднага да си купуват билети, ако балетът гостува в техния град.

zg1

 

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

weDNESday: „Ромео и Жулиета от Дунево“

„Стрико Шекспир да на прощава.“

Смолян е разделен най-основно на три големи квартала – Смолян, Райково и Устово. Някъде по пътя за Устово, преминаващ през Райково, се вижда разклон наляво и табелата за Дунево. Никога не съм била там, но не се и налага след снощното представление в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.

Райковецът Крум Левов е написал версия на световноизвестната Шекспирова трагедия, пречупена през призмата на родопското. Спектакълът се играе на диалект. Режисьор е Петър Тодоров. Сценографията е дело на Ханна Шварц. Неповторимото видео е плод на работата на Владислав Илиев. В ролята на Ромео застава Румен Бечев, а Жулиета се играе от Десислава Минчева-Тодорова. Емилия Ованесян е майката на Ромео, а Искра Йосифова – на Жулиета. В ролята на Бенволио-Меркуцио е Никола Орешков, отец Лоренцо се играе от руския народен артист Григорий Болшаков, а в знаменитата дойка се превъплъщава Веселина Бабаджанкова. Участват и изпълнители от фолклорния ансамбъл „Родопа“.

За пръв път от доста време огромната зала на Родопския театър почти се напълни. Хора прииждаха с букети, настаняваха се, а Петър Тодоров трябваше два пъти да дърпа завесите пред вратата. Премиера, какво да се прави…Но вълнението беше голямо. Чувах как хората са дошли главно заради това, че всичко ще е на диалект. Други пък по същите съображения не си бяха направили труда да навестят театъра.

Още в началото се разплаках. А аз досега съм плакала май само на „Нирвана“. Тук чашата на чувствата преля, когато на фона на родопски гори писна гайда и започнаха да пеят песни от рода на „Пустоно лудо и младо“, „Рипни калинке“ и други, които и аз от време на време си припявам у дома, щом ме обхване патриотичното чувство.

Изтрих сълзите си в мрака и се присъединих към бурния смях, който почти не спираше през цялото време. Отначало мислех, че няма да се справя с разбирането на диалекта, но схванах по-голямата част от казаното, пък и не мисля, че за някой несмолянчанин също би било проблем. Наблюдавахме вихрената игра на въображението на Петър Тодоров – такава, каквато я видяхме и в „Чичовци“ – забавна, наситена с творчество и засягаща важни проблеми. Например за ежедневието на брат Лоренцо. Много ефектно бе и решението всеки от актьорите в определен момент да озвучава действията на друг свой колега. Поредният повод за смях беше рубриката „Дунювонюз“, а хората и народните песни, които спояваха отделните сцени с или без съпровод на гайда ме караха да настръхна и да се гордея.

Защото именно това прави „Ромео и Жулиета от Дунево“ по-добри от тези на Шекспир. Те дишат същия български въздух, закърмени са с песните и привързаността към майката, бялата крава и дуньовската ливада, проявяват неизменния стремеж да бъдат „ентелегенти“ и да заминат на гурбет в Канада, но по свой си невинен начин. „Стрико Шекспир да на прощава“, защото Ромео и Жулиета от Дунево определено са по-щастливи от английските си двойници. Затова огромен поклон пред паметта на Крум Левов, без чийто труд това представление никога не би било възможно.

Препоръчвам спектакъла на всички, които обичат да се смеят. Ако сте по-сериозни хора като мен, опитайте се да се настроите предварително на подходящата вълна. Освен това заведете със себе си приятели и българи, които смятат да емигрират. Кой знае – може и те да се разплачат и кожата на гайдата да събуди нещо у тях.

Представлението ще се играе на 23.12.2015 (сряда), от 19:00
в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян.
Отидете!
Почувствайте родопското!

Плакат за постановката

Плакат за постановката

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

Mond(e)ay: „Да четат нещо мое в „Пощенска кутия за приказки“

Лунните жители

В една вълшебна звездна нощ, когато луната ярко греела в мрака, едно малко момче спяло в стаята си. Лунната светлина влизала през отворения прозорец и образувала златисто петно на пода. В небето проблясвали многобройни звезди. Било лято и всичко навън изглеждало спокойно.

Изведнъж нещо вълшебно се случило. Луната започнала да се приближава и да става все по-голяма и по-голяма. След броени секунди, ако се погледнело през прозореца, можело да се види само една едра пясъчножълта сфера. Стаята се изпълнила с ярка светлина и вътре станало светло като ден.

Детската фигурка под завивките се размърдала и след момент се подала една рошава глава с чипо носле и големи очи с цвят на кестен. Малкото същество учудено обърнало съненото си лице към прозореца и за миг се изплашило от видяното. Помислило, че сънува, и ощипало ръката си. Детето не можело да осъзнае какво се случва.

Неочаквано жълтата сфера отвън започнала да се променя. Десет стълби, подобни на тези, които хората използват, за да боядисват тавана, се спуснали надолу към прозореца и всяка от тях опряла пода на стаята. Десет дребни фигури изникнали като че ли от нищото и започнали да слизат по стълбите. Фигурите почти се сливали с луната, единствената разлика била в това, че странните същества били посипани с блестящ златен прашец, който проблясвал на звездната светлина.

Очите на детето не показвали уплаха, а вълнение. Усещало се дори страх, че случващото се може да е нереално. Тъмнокосото момче винаги било вярвало, че съществуват приказни същества и всяка вечер гледало звездите и небето, чудейки се къде се крият те. Детето често се натъжавало, защото никой не му вярвал – родителите му били динамични хора, признаващи само реалността, а приятелите му не обръщали внимание на неговата фантазия.

Новодошлите вече били стигнали краищата на стълбите, някои стъпили на пода, а други скачали от последните стъпала и със звучен смях се приземявали върху детското легло. След като в стаята имало десет жълти същества, луната започнала да се отдалечава, а стълбите изчезнали. След минута златистата сфера заела обичайното си място.

Детето все още било в леглото си. До него седнали две човечета, покрити със златист прашец, които се усмихвали широко, откривайки два реда блестящи бели зъби. Косите на необикновените същества били златисторуси, очите им – оцветени в най-светлия нюанс на кафявото и в тях проблясвали радостни искри, а кожата им била жълта и покрита с блестящ прашец.

След няколко мига мълчание детето попитало кои са новодошлите и защо са тук. Едно от седящите на леглото същества казало, че те се наричали ,,лунни жители” и се грижели за доброто на планетата Земя в Космоса. Пазели Земята от жителите на други планети, които били враждебно настроени към земляните. Живеели на Луната и всеки ден се редували да наблюдават Земята. Най-детайлно можели да опознаят жителите на ,,синята” планета при пълнолуние, защото много хора отивали да гледат красивата луна.

Лунните жители решили да посетят момчето, защото били видели, че то често, дори и през деня, извръщало поглед към мястото, където заставала луната. Били се досетили, че детето вярвало в необикновеността на небесното жълто кълбо и в съществуването на вълшебни същества като тях, и разбрали, че то е нещастно, защото никой не го разбира. Решили да го навестят, за да му покажат, че е право, и да му кажат, че е единственият човек, който вярва в тях.

Чувайки тези думи, момчето се усмихнало широко и разказало на лунните жители всичко за хората. Помолило те също да му разкажат повече за луната. Дългите разкази за планетите били последвани от кратка игра – жълтите същества показали на детето различни звезди и му казали как се казват.

Когато започнало да се зазорява, лунните жители рекли на земния си домакин, че е време да си вървят. Луната се върнала, стълбите отново се появили и блестящите фигури започнали да се катерят по тях. На сбогуване лунните жители казали на момчето, че всяка вечер ще му пожелават лека нощ – когато луната примигнела, това значело, че лунните обитатели пожелават лека нощ на своя приятел от Земята. След това детето махнало за сбогом, а жълтото кълбо отново се върнало на мястото си.

От тази нощ детето винаги, преди да заспи, гледало с трепет примигването на луната в мрака и се усмихвало.


 

k

 

 


Eто този отговор получих, след като изпратих приказката по-горе. Бях си направила списък с десет мечти на двайсети август и още на шестнайсети септември един от копнежите се сбъдна. А именно това, което е цитирано в заглавието. Истината е, че тази приказка я написах преди три години по друг повод, след това така си остана и „Пощенска кутия“ ми припомни, че имам подходящ материал. Случайно попаднах на темата точно в деня на крайния срок, изпратих я и ето – от първия път се получи! Както и преди съм Ви казвала – ходете на събитията на „Пощенска кутия за приказки“, вкарайте въображението в работа и пишете!

А ето го и видеото с прекрасната Биляна Запрянова и нейните синове!