– Non, François, c’est ne pas possible! – младата журналистка Клер спореше разпалено по телефона с колегата си.
– Ако интервюто е утре, заглавието на статията ще е по-добро. Представи си: ,, Интервю с известната Лучия Агриоли в присъствието на един призрак“, няма ли да е интригуващо? – неуверено се засмя Франсоа.
– Ти изобщо нормален ли си?! Я чакай – Клер вече крещеше, – ти ми предлагаш да отидем да интервюираме жената на годишнината от смъртта на съпруга ѝ. Така ли, Франсоа?! Заглавието щяло да е хубаво. За какво ни е хубаво заглавие, като ще нараним една невинна жена, кажи ми умнико!
– Добре де, отиваме днес. Не се ядосвай толкова. Само ми дай един час да си взема душ и тръгвам. Къде ще ме чакаш? – Франсоа говореше толкова кротко, като дете, току-що нахокано от майка си.
– О, ама ти още не си се приготвил! – ядът на Клер клокочеше в гласа ѝ. – Според мен всичко е заради твоя мързел, а не за заглавието! Ще те чакам в десет пред вкъщи и не се мотай много, няма да безпокоим женатa точно на обяд.
– Слушам! – покорно отвърна Франсоа.
След час излезе от двуетажната къща на родителите си в Антиб и се отправи към Ница с червения си ,,Ситроен“. Трийсет минути по-късно колежката му вече бепри него и двамата потеглиха към италианската граница или по-скоро към табелата Welcome to Italy между двете Ривиери. В единайсет бяха в Пиня, но не тръгнаха към центъра, а свиха вдясно. Не след дълго стигнаха до голяма каменна къща с малко лозе отпред. Докато Франсоа паркираше, една жена с посивяла коса бавно запристъпва към тях от едно лозе.
– Хей – обърна се Клер към спътника си – остави интервюто на мен. Да не започнеш с глупавите въпроси, които ще ти направят статията по-хубава. И не забравяй фотоапарата, трябва да снимаме това прекрасно кътче – Клер излезе от колата и тръгна към Лучиа Агриоли.
– Buongiorno – провикна се засмяно французойката.
– Buongiorno, bella – възрастната дама вече бе стигнала до колата. Подържа ръцете на Клер в своите сякаш двете бяха стари познайници и добави – предпочитам да говорим на френски. Не искам да Ви напрягам излишно. А този млад господин е…
– Франсоа, госпожо. Днес съм в ролята на фотограф – пошегува се той.
– Чудесно, чудесно. Хайде да отидем в къщата.
Тримата тръгнаха по пътеката, от която Лучия бе дошла преди малко. От двете страни имаше лози с ярко зелени листа, на места увиснали от вързалия плод. Слънцето обгръщаше дебелите стъбла и покриваше сухата трева. Италианката каза, че това лозе било посадено от баща ѝ преди повече от осемдесет години. Сега тя се грижела за гроздето.
– Искате ли да Ви заведа направо в стаята с парфюмите? – попита Лучия, когато влязоха в приятно хладната къща.
– Би било чудесно. Тъкмо ще имаме необходимата атмосфера за интервюто – отговори приветливо Клер. – Хайде Франсоа!
Миг по-късно тримата седяха около стара дървена маса до прозореца, проблясваща от слънцето. На един от камъните на стената имаше бледа рисунка – малко момиченце с още трима души – явно с родителите и сестра си. Стената срещу масата пък бе закрита от дървени рафтове с множество разноцветни шишенца.
-Е, госпожо Агриоли… – подхвана Клер.
-Бисет – поправи я с усмивка възрастната дама.
– Простете. Госпожо Бисет, бихте ли ни разказали за живота си? Но не само от момента на срещата Ви с господин Пиер, а и как сте живеели преди това. Може ли?
– Разбира се, нали съм обещала. А и винаги обичам да говоря за това време. Смятам че съм имала прекрасно детство – госпожа Бисет се усмихна на Франсоа. – Моето семейство, фамилията Агриоли, както преди малко казахте, скъпа Клер, беше различна от останалите. В миналото повечето искаха да живеят в центъра, а ние си стояхме тук – извън града, но на спокойствие. Не че нямахме пари, просто родителите ни обичаха лозето, обожаваха мен и сестра ми и решиха да ни спестят суетнята, съпровождаща всяко местене.
Аз и сестра ми, Антонела, пораснахме. Тя се омъжи и замина да живее в Генуа, а аз продължавах да си стоя тук. Грижех се за лозето, понякога ходех до града, бях щастлива от живота си. Един ден из Пиня се разнесе вестта, че щели да идват хора от парфюмерийната фабрика в Грас, беше ми интересно тъй като никога не бях ходила във Франция.
В деня на идването на тези хора мама и татко не бяха вкъщи – заминаха да купят някакъв нов сорт грозде и аз останах сама. Къщата беше почистена, в случай че някой от посетителите пожелаеше да го нагостя с чаша лимонада. Към пладне дойде един мъж, от ей там, по пътечката, през която минахме преди малко с Вас – Лучия посочи през прозореца. – Беше висок, тъмнокос, тъмноок, симпатичен – жената се усмихна закачливо на Клер. – Идвал от Грас, за да търси завършващата нотка за най-новия си парфюм и ме помоли да му покажа лозето, цветята, всичко благоуханно в имота ни.
Пообиколихме…Пиер, така се казваше моят посетител, похвали лозето ни, хареса му малката градинка зад къщата, но нищо не впечатли обонянието му. Заобиколихме къщата и се върнахме пред вратата. Изведнъж той ахна и се втурна към няколко маргаритки, точно до прага. Не им бях обърнала внимание и не смятах, че ще го заинтересуват понеже бяха саморасли. Но се оказа, че това бил ароматът, който му липсвал, за да довърши парфюма си. Зарадвах се, откъснах всичките маргаритки и му ги дадох. После го поканих на по чаша лимонада, но той каза, че трябва да побърза да се прибере, за да не увяхнат цветата. Но… обеща ми да дойде някой път да пийнем лимонада при условие, че съм я правила аз – Лучия се усмихна носталгично.
– И какво, господин Бисет дойде ли? – попита пленената от разказа Клер.
– Да, върна се след около месец – очите на възрастната жена светнаха при спомена. – И донесе готовия парфюм, спомням си го като че беше вчера – малко бледожълто стъклено шишенце със златист надпис отпред, който гласеше ,.Лучия“. Пиер бе кръстил парфюма на мен!
– Вие зарадвахте ли се? – на свой ред попита Франсоа.
– Разбира се, направо щях да полетя от щастие. Родителите ми също бяха щастливи, но повече ги развълнува казаното от Пиер – той сподели, че освен ароматът на маргаритка добавил и други нотки в парфюма…Пак вдъхновени от мен. Представяте ли си, аз съм била неговата муза – Франсоа и Клер се усмихнаха. – А странникът, когото виждах едва за втори път, ми предложи да се оженя за него и да отидем да живеем в Грас – за да му помагам с парфюмите.
– Е, очевидно е че сте казали ,,да“, но как точно се решихте? – попита Клер.
– Преди любимият ми французин да дойде, аз бях щастлива, майка ми и баща ми също се радваха на живота си. Осъзнах обаче, че като се оженя за Пиер, ще направя още един човек щастлив, а и без това изгарях от желание да отида във Франция, да изпитам начин на живот, различен от този, който бях водила до тогава.
Казах ,,да“, заминахме за Грас, Пиер започна да прави най-благоуханните парфюми. Хората го уважаваха, особи от висшето общество ни канеха в домовете си, а за мен всичко това бе нещо различно, но и доста привлекателно. Опознах света на моя любим и го обикнах още повече.
Междувременно родителите ми починаха, а ние с Пиер бавно, но сигурно остарявахме. Деца нямахме, но двамата си бяхме напълно достатъчни. Един ден той предложи да се нанесем в родната ми къща, искаше спокойствие и тишина занапред. Дойдохме тук и донесохме всички парфюми, които той бе създал през живота си. Използвах ги, когато ходехме в центъра. Но това ставаше рядко, все пак и двамата обичахме уединението тук.
След пет години моят съпруг почина, оставяйки след себе си купища спомени и благоухания. Той бе човекът, заради когото станах такава, каквато съм сега. Между другото – Лучия погледна първо Клер, а после и Франсоа – тази стая е чудесна метафора за това. Предполагам видяхте рисунката на стената – тя докосна с пръст тебеширените фигури върху камъка – това го нарисувах аз, когато бях на шест, тук беше детската ни стая с Антонела. А рафтовете, драги мои, с всички произведения на благовонното изкуство, както го наричам аз, това е Пиер в моя живот. Нотка с мирис на щастие, усмивки и…маргаритка.
Лучия стана и отиде до рафтовете, протегна ръка към едно малко стъклено шишенце, после се върна до масата и го подаде на Клер. Младата французойка внимателно го взе и прочете леко олющения надпис. ,,Лучия“.
– Ето това е Пиер, в когото се влюбих. Този, който ме вдъхнови за живота – промълви Лучия и извърна глава към прозореца, за да не видят младежите търкулната се по бузата ѝ сълза.
– Страхотна история, не мислиш ли? – каза Клер, когато с колегата ѝ бяха вече в колата.
– Да, и беше права, че хубаво интервю може да се получи и без да нараняваш чувствата на събеседника – усмихна се Франсоа и включи двигателя.
Когато стигнаха до Ница, Клер се изненада. Спътникът ѝ не зави към нейния дом, а тръгна по пътя за Антиб.
-Хей, хей, къде си тръгнал, драги момко?
– Къде ли? Отиваме в Грас, за да ти купя един очарователен парфюм – засмя се мъжът.
КРАЙ
