Архив за етикет: Италия

Mond(e)ay: #TogetherStronger

Европа е футбол и ако не толерантност, то поне любопитството може да подтикне нетипичните любители на този спорт като мен да се настанят пред телевизора и с интерес да наблюдават оспорваните битки на тревната арена. Гледането на Евро 2016 несъмнено кара част от зрителките да проучат някои играчи в интернет и да стигнат до следните изводи:

  • повечето футболисти са на възраст 25-28 години и ръст 1.78 – 1.88, стават татковци между 23 и 25, някои повече от веднъж
  • вратарите почти винаги са най-високите в отбора – поне 190 см
  • немкините много-много не обичат да се сродяват със сънародници, а предпочитат най-вече испанци, ганайци и тунизийци, чиито отрочета формират сегашния отбор на Германия
  • Гарет Бейл прилича на главния герой от анимационното филмче „Как да си дресираш дракон“
  • Джанлуиджи е много хубаво име

И докато сериозната фенска маса знае кой футболист в кой клуб играе, за колко е продаден и помнят последния му вкаран гол там, хората като мен правят прогнози въз основа на това как им звучи името на страната или подкрепят тази, която са посещавали. Разбира се, няма как да не знаем, че Англия, Португалия, Испания и Германия са големите клечки в този спорт, но поради неинформираното ни безразличие към футбола по принцип въобще не се страхуваме да подкрепяме Исландия, Италия, Уелс и Хърватия – последната, защото е балканска; Исландия и Уелс – понеже са симпатични, слабо населени мъничета, които ни напомнят за уюта на родното градче; Италия – заради звучното име на Джакерини, сърцатия Антонио Конте и разбира се, Джанлуиджи Буфон – капитанът, който винаги се опитва да успокои противника с усмивка, и човекът, който няма как да не харесаш и дори заобичаш.

Казват, че ако много хора силно вярват в нещо, то се случва. Уелс и Исландия са примерите за това. Мъничетата, които за пръв път излизат на голямата сцена и по детински, не осъзнавайки мащабите на случващото се, без притеснение вървят напред, за да видят какво се крие зад следващото препятствие. Ала вярата в победата не винаги се увенчава с успех – Италия и Полша отпаднаха, а пък прогнозите през ден се редуваха с успешна и неуспешна. Исландският отбор накара новите си фенове още повече да го заобичат след триумфалното пляскане с ръце след мача с Англия, стара викингска традиция, която накара хиляди да се движат като един. В името на една цел. За1.

Уелс повтори ритуала след победата над Белгия, но не мислете, че страната на драконите няма свое собствено вдъхновение, което да сподели с Европа чрез забележителните си успехи. Gorau chwarae cyd chwarae e мотото на основания през 1896 година в Уелс футболен клуб Pontyclun, което през 1922 е припознато от футболната асоциация в страната (FAW). В буквален превод „Най-добрата игра – отборната игра“, днес уелските национали използват мотото като #TogetherStronger (заедно по-силни), което най-често може да се види под снимките им в Instagram.

Евро 2016 приключва в неделя и не ни остава нищо друго освен някакси да запазим вдъхновението от него. #TogetherStronger, което е изключително приложимо за футбола и всички останали отборни спортове, може да се приеме и като по-опростен, по-разбираем вариант на нашето „Съединението прави силата“. Заедно. заЕДНО. За1. Всеки със своите силни черти и неповторими цветове на характера си да се съедини с други. В името на една сърцата цел. В стремежа вярата заедно да е толкова силна, че да предизвика осъществяването на мечтата. При неуспех – някой да утеши другия, както Антонио Конте прегърна неуспелия да сдържи сълзите си Джанлуиджи Буфон. А след това заедно да се продължи към нова цел, защото всяка мъртва мечта има дъщеря, чрез която остава жива с единствената разлика, че обстоятелствата на пътя, който да бъде извървян заедно, са други.

#TogetherStronger, защото след всяка нощ идва изпълнено с нови надежди утро, на което хората заедно се радват, а вълците единаци гледат с празен поглед.

Gorau chwarae cyd chwarae!

 

DSC01963

Advertisements

Mond(e)ay: Живите кукли, в които се влюбваш

DSC08812КУКЛЕНО-ТЕАТРАЛНИЯТ ФЕСТИВАЛ

„ДВАМА СА МАЛКО, ТРИМА СА МНОГО“

приключи вчера. Успях да му се насладя само в последните два дни – пети и шести септември, но поради добрата организация и факта, че уличните изпълнения се състояха поне по два пъти на ден няколко дни подред, успях да си направя хубава програма, която ще остави хубави спомени задълго.

Семеен театър „Микроподиум“ бе първият повод за усмивки. Разположена пред банката до Градската художествена галерия, миниатюрната сцена извади акордеонист, русалка и две рибки, които по очарователно грациозен начин се гмуркаха и изплуваха от пловдивската жега. Неповторимостта в представлението на унгареца Андраш Ленарат се криеше в това, че няколко зрителски ръце се превърнаха в сцена за изящната балерина на конци.

Веднага след това до Джумая джамия се събра горе-долу същата тълпа в очакване на италианския маг Фофичино. Два сандъка с пиратски черепи отпред очакваха магията. Няколко фокуса и след това започна производството на сапунени балони-мутанти, някои толкова големи, че дори децата влязоха в тях.

В 19:00 часа пък Държавният куклен театър в Пловдив съвсем помръкна, за да създаде подходяща атмосфера за „Аз, Сизиф“. Повече за спектакъла очаквайте в познатата ви рубрика weDNESday тази сряда.

Малко време за осмисляне на представлението, храна, колкото да не припаднеш и хайде бързо на площад „Стефан Стамболов“ пред Общината за огненото шоу на „Fireter“. Допълнено със светлините на фонтана, то се превърна в красиво нощно вълнение за стотици.

Шести септември освен под знака на Съединението мина и под знака на едни невероятни кукли. Ей тези, които са в заглавието. Куклите, които мигат, ходят, кихат и имаш чувството, че дори кукловодът да отсъства и ги заговориш, те ще ти отвърнат. Теодор Борисов пренесе точно до Художествената галерия огромната магия, която създава – толкова голяма, че от България е стигнала  до Италия и отново се връща от време на време за някой фестивал като „Двама са малко, трима са много“.

Имаше още едно събитие, на което присъствах, но за него очаквайте скоро, пък и да не разваляме хубавия финал с „Чудни истории“ на българина с донжуански облик.DSC09544

DSC09196

DSC09123

Тя – вдъхновената

– Non, François, c’est ne pas possible! – младата журналистка Клер спореше разпалено по телефона с колегата си.
– Ако интервюто е утре, заглавието на статията ще е по-добро. Представи си: ,, Интервю с известната Лучия Агриоли в присъствието на един призрак“, няма ли да е интригуващо? – неуверено се засмя Франсоа.
– Ти изобщо нормален ли си?! Я чакай – Клер вече крещеше, – ти ми предлагаш да отидем да интервюираме жената на годишнината от смъртта на съпруга ѝ. Така ли, Франсоа?! Заглавието щяло да е хубаво. За какво ни е хубаво заглавие, като ще нараним една невинна жена, кажи ми умнико!
– Добре де, отиваме днес. Не се ядосвай толкова. Само ми дай един час да си взема душ и тръгвам. Къде ще ме чакаш? – Франсоа говореше толкова кротко, като дете, току-що нахокано от майка си.
– О, ама ти още не си се приготвил! – ядът на Клер клокочеше в гласа ѝ. – Според мен всичко е заради твоя мързел, а не за заглавието! Ще те чакам в десет пред вкъщи и не се мотай много, няма да безпокоим женатa точно на обяд.
– Слушам! – покорно отвърна Франсоа.
След час излезе от двуетажната къща на родителите си в Антиб и  се отправи към Ница с червения си ,,Ситроен“. Трийсет минути по-късно колежката му вече бепри него и двамата потеглиха към италианската граница или по-скоро към табелата Welcome to Italy между двете Ривиери. В единайсет бяха в Пиня, но не тръгнаха към центъра, а свиха вдясно. Не след дълго стигнаха до голяма каменна къща с малко лозе отпред. Докато Франсоа паркираше, една жена с посивяла коса бавно запристъпва към тях от едно лозе.
– Хей – обърна се Клер към спътника си – остави интервюто на мен. Да не започнеш с глупавите въпроси, които ще ти направят статията по-хубава. И не забравяй фотоапарата, трябва да снимаме това прекрасно кътче – Клер излезе от колата и тръгна към Лучиа Агриоли.
– Buongiorno – провикна се засмяно французойката.
– Buongiorno, bella – възрастната дама вече бе стигнала до колата. Подържа ръцете на Клер в своите сякаш двете бяха стари познайници и добави – предпочитам да говорим на френски. Не искам да Ви напрягам излишно. А този млад господин е…
– Франсоа, госпожо. Днес съм в ролята на фотограф – пошегува се той.
– Чудесно, чудесно. Хайде да отидем в къщата.
Тримата тръгнаха по пътеката, от която Лучия бе дошла преди малко. От двете страни имаше лози с ярко зелени листа, на места увиснали от вързалия плод. Слънцето обгръщаше дебелите стъбла и покриваше сухата трева. Италианката каза, че това лозе било посадено от баща ѝ преди повече от осемдесет години. Сега тя се грижела за гроздето.
– Искате ли да Ви заведа направо в стаята с парфюмите? – попита Лучия, когато влязоха в приятно хладната къща.
– Би било чудесно. Тъкмо ще имаме необходимата атмосфера за интервюто – отговори приветливо Клер. – Хайде Франсоа!
Миг по-късно тримата седяха около стара дървена маса до прозореца, проблясваща от слънцето. На един от камъните на стената имаше бледа рисунка – малко момиченце с още трима души – явно с родителите и сестра си. Стената срещу масата пък бе закрита от дървени рафтове с множество разноцветни шишенца.
-Е, госпожо Агриоли… – подхвана Клер.
-Бисет – поправи я с усмивка възрастната дама.
– Простете. Госпожо Бисет, бихте ли ни разказали за живота си? Но не само от  момента на срещата Ви с господин Пиер, а и как сте живеели преди това. Може ли?
– Разбира се, нали съм обещала. А и винаги обичам да говоря за това време. Смятам че съм имала прекрасно детство – госпожа Бисет се усмихна на Франсоа. – Моето семейство, фамилията Агриоли, както преди малко казахте, скъпа Клер, беше различна от останалите. В миналото повечето искаха да живеят в центъра, а ние си стояхме тук – извън града, но на спокойствие. Не че нямахме пари, просто родителите ни обичаха лозето, обожаваха мен и сестра ми и решиха да ни спестят суетнята, съпровождаща всяко местене.
Аз и сестра ми, Антонела, пораснахме. Тя се омъжи и замина да живее в Генуа, а аз продължавах да си стоя тук. Грижех се за лозето, понякога ходех до града, бях щастлива от живота си. Един ден из Пиня се разнесе вестта, че щели да идват хора от парфюмерийната фабрика в Грас, беше ми интересно тъй като никога не бях ходила във Франция.
В деня на идването на тези хора мама и татко не бяха вкъщи – заминаха да купят някакъв нов сорт грозде и аз останах сама. Къщата беше почистена, в случай че някой от посетителите пожелаеше да го нагостя с чаша лимонада. Към пладне дойде един мъж, от ей там, по пътечката, през която минахме преди малко с Вас – Лучия посочи през прозореца. – Беше висок, тъмнокос, тъмноок, симпатичен – жената се усмихна закачливо на Клер. – Идвал от Грас, за да търси завършващата нотка за най-новия си парфюм и ме помоли да му покажа лозето, цветята, всичко благоуханно в имота ни.
Пообиколихме…Пиер, така се казваше моят посетител, похвали лозето ни, хареса му малката градинка зад къщата, но нищо не впечатли обонянието му. Заобиколихме къщата и се върнахме пред вратата. Изведнъж той ахна и се втурна към няколко маргаритки, точно до прага. Не им бях обърнала внимание и не смятах, че ще го заинтересуват понеже бяха саморасли. Но се оказа, че това бил ароматът, който му липсвал, за да довърши парфюма си. Зарадвах се, откъснах всичките маргаритки и му ги дадох. После го поканих на по чаша лимонада, но той каза, че трябва да побърза да се прибере, за да не увяхнат цветата. Но… обеща ми да дойде някой път да пийнем лимонада при условие, че съм я правила аз – Лучия се усмихна носталгично.
– И какво, господин Бисет дойде ли? – попита пленената от разказа Клер.
– Да, върна се след около месец – очите на възрастната жена светнаха при спомена. – И донесе готовия парфюм, спомням си го като че беше вчера – малко бледожълто стъклено шишенце със златист надпис отпред, който гласеше ,.Лучия“. Пиер бе кръстил парфюма на мен!
– Вие зарадвахте ли се? – на свой ред попита Франсоа.
– Разбира се, направо щях да полетя от щастие. Родителите ми също бяха щастливи, но повече ги развълнува казаното от Пиер – той сподели, че освен ароматът на маргаритка добавил и други нотки в парфюма…Пак вдъхновени от мен. Представяте ли си, аз съм била неговата муза – Франсоа и Клер се усмихнаха. – А странникът, когото виждах едва за втори път, ми предложи да се оженя за него и да отидем да живеем в Грас – за да му помагам с парфюмите.
– Е, очевидно е че сте казали ,,да“, но как точно се решихте? – попита Клер.
– Преди любимият ми французин да дойде, аз бях щастлива, майка ми и баща ми също се радваха на живота си. Осъзнах обаче, че като се оженя за Пиер, ще направя още един човек щастлив, а и без това изгарях от желание да отида във Франция, да изпитам начин на живот, различен от този, който бях водила до тогава.
Казах ,,да“, заминахме за Грас, Пиер започна да прави най-благоуханните парфюми. Хората го уважаваха, особи от висшето общество ни канеха в домовете си, а за мен всичко това бе нещо различно, но и доста привлекателно. Опознах света на моя любим и го обикнах още повече.
Междувременно родителите ми починаха, а ние с Пиер бавно, но сигурно остарявахме. Деца нямахме, но двамата си бяхме напълно достатъчни. Един ден той предложи да се нанесем в родната ми къща, искаше спокойствие и тишина занапред. Дойдохме тук и донесохме всички парфюми, които той бе създал през  живота си. Използвах ги, когато ходехме в центъра. Но това ставаше рядко, все пак и двамата обичахме уединението тук.
След пет години моят съпруг почина, оставяйки след себе си купища спомени и благоухания. Той бе човекът, заради когото станах такава, каквато съм сега. Между другото – Лучия погледна първо Клер, а после и Франсоа – тази стая е чудесна метафора за това. Предполагам видяхте рисунката на стената – тя докосна с пръст тебеширените фигури върху камъка – това го нарисувах аз, когато бях на шест, тук беше детската ни стая с Антонела. А рафтовете, драги мои, с всички произведения на благовонното изкуство, както го наричам аз, това е Пиер в моя живот. Нотка с мирис на щастие, усмивки и…маргаритка.
Лучия стана и отиде до рафтовете, протегна ръка към едно малко стъклено шишенце, после се върна до масата и го подаде на Клер. Младата французойка внимателно го взе и прочете леко олющения надпис. ,,Лучия“.
– Ето това е Пиер, в когото се влюбих. Този, който ме вдъхнови за живота – промълви Лучия и извърна глава към прозореца, за да не видят младежите търкулната се по бузата ѝ сълза.
– Страхотна история, не мислиш ли? – каза Клер, когато с колегата ѝ бяха вече в колата.
– Да, и беше права, че хубаво интервю може да се получи и без да нараняваш чувствата на събеседника – усмихна се Франсоа и включи двигателя.
Когато стигнаха до Ница, Клер се изненада. Спътникът ѝ не зави към нейния дом, а тръгна по пътя за Антиб.
-Хей, хей, къде си тръгнал, драги момко?
– Къде ли? Отиваме в Грас, за да ти купя един очарователен парфюм – засмя се мъжът.

 

КРАЙ

Тя - вдъхновената