Архив за етикет: Каръци

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.