Архив за етикет: кино

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.

 

Advertisements

3 филма, които да гледате през март 2016

Birdman or (The Unexpected Virtue of Ignorance)/Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството

Режисьор: Алехандро Гонзалес Иняриту

Година: 2014

Страна: САЩ

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

Преди „Завръщането“, което тази година донесе втори Оскар за режисура на мексиканеца, Алехандро Иняриту се прочу с „Бърдмен“. Противно на очакванията след трейлъра този филм не е екшън и малко са свръхестествените елементи в него. Действието се развива в частен театър на Бродуей, чийто екип трескаво се подготвя за предстояща премиера. Нищо чудно да се почувствате като един от актьорите, които постоянно се устремяват нанякъде по непрестанно изкачващите се и слизащи коридори на сградата. След края може би ще се почувствате объркани, но някъде там, дълбоко в душата ще стои убеждението, че историята на главния герой Ви е твърде позната.

A Little Chaos/Малки бъркотии

Режисьор: Алън Рикман

Година: 2014

Страна: Англия

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

 

Алън Рикман, който ни напусна през януари тази година, е нетърпеливият Луи XIV, който желае на всяка цена градините във Версай да бъдат неповторими. С изпълнението на тази задача се заемат кралският ландшафтен архитект, изигран от Матиас Шонартс, и новоизбраната му помощница, в ролята – Кейт Уинслет. Макар че филмът многократно е критикуван за неправдоподобната си интерпретация на историческата епоха, той си остава едно незабравимо преживяване, изпъстрено с размисли за живота, пречупени през призмата на градинарството.

De rouille et d’os/Rust and Bone/Ръжда и кости

Режисьор: Жак Одиар

Година: 2012

Страна: Франция, Белгия

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

Матиас Шонартс тук е коренно различен от ролята си в „Малки бъркотии“ и влиза в образа на баща под всякаква критика, който случайно среща героинята на Марион Котияр. Прибавяме красотата на Лазурния бряг и екзотичните косатки, също първичността на действието, толкова естествено, както факта, че хищните китове плуват във водата, изумително красивия резултат от работата на оператора…и получаваме разтърсваща многопластова драма с великолепна завършваща реплика. Шедьовър!

Mond(e)ay: За „Дякон Левски“

Днес е 24-ти август. Преди точно една седмица по това време бях на път към Lucky Дом на киното, за да видя нашумелия български филм. Наклоненият текст е това, което написах около полунощ, веднага след като се прибрах или с други думи – това са пресните ми впечатления от филма. Останалото се пише днес.

Скъпи читатели,

Предполагам знаете, че на 16-ти февруари се състоя премиерата на българския игрален филм „Дякон Левски“ с режисьор Максим Генчев, Веселин Плачков в ролята на Апостола и Симеон Филипов като невръстния Васил Иванов Кунчев. Крайният резултат, както стана ясно, не би бил възможен без финансовата подкрепа на продуцента Златина Филипова. Може би сте гледали филма. Може пък и като мен да сте проявили интерес чак шест месеца по-късно. Важното е, че знаете за това произведение на изкуството.

В повечето случаи отивам на кино без да съм направила обстойно проучване за екипа, някога и трейлъра даже не гледам, ала тук случаят беше коренно различен. Спомням си, че през февруари и аз бях един от хулителите на филма, а дори не бях изгледала трейлъра до край. Чудех се как може показаното да бъде лъвски скок и заедно с масите се възмущавах от това, че Апостола псувал от екрана.

Да де, ама и аз си намерих майстора и сега пиша това, минути след като изгледах филма на голям екран. Беше чисто и просто късмет да попадна на програмата за точния ден в точния момент. Следват доказателства защо филмът не е толкова лош, колкото го описват, даже напротив и защо трябва да се види непременно. Още една причина да прочетете цялата статия е, че в блога се наблюдава едно търсене на българското, възрожденското. Една от извадките с цитати – 13 цитата от „Под игото“ е най-четената публикация в блога досега. Рядко минава ден, в който да няма нито един посетител, дошъл на този адрес само заради Вазовите думи.

Скандалът около филма се беше запечатал в съзнанието ми и в нощта преди филма потърсих отзиви в интернет. Какво видях? Много отрицателни коментари, много възмутени реакции, тук-таме някой, който благодари на екипа и се възхищава. Най-силно впечатление тогава ми направи публикуваното от Facebook мнение на сценариста Георги Иванов, познат ми и като автор в „Пощенска кутия за приказки“. Очаквах описаната сцена, на която и детето се е чудило, и о, небеса! Та място за възмущение няма. Не е ли красноречиво действието на човека, като се свърже с предаността му към Дякона. Относно псувнята също бях скептична, но именно тя помага да се изгради Човешкият образ на героя. Според Вас как трябва да реагира човек, ако го водят на сигурна смърт и някой с насмешка му казва, че ако не издържи до бесилото – по пътя чакали много. При това репликата не е казана с гордост, а с пренебрежение.

Тук идва мястото да отбележа две неща. Първо, в Дома на киното аз гледах режисьорската версия на филма, която е дълга 120 минути. Въпросният Георги Иванов е присъствал на премиерата от 3 часа и 40 минути, но все пак и двамата говорим за едни и същи неща. Другото, което ми хареса във филма, макар и по-късно да прочетох достоверни коментари на историци  и вещи в областта, че не се е случило наистина бе например сцената, в която убиват бащата на бъдещия герой, толкова много символика има там. Любимите ми сцени включват и как Левски отрязва косите си, които вероятно и Вие сте виждали в къщата-музей в Карлово, как Апостола изброява градовете, в които по-късно създава комитети, невинното му детско негодувание, когато майка му го принуждава да постъпи в манастира при вуйчо си, а той не му дава да чете желаните книги. Става ясно, че и Левски е Човек, с главно „ч“, но все пак личност със своите копнежи, ценности и близки.

Продуцентката и режисьорът определят филма като художествен поглед, приказка за живота на Васил Левски. Но той е много повече от това и несъмнено спада към графата „нещата, на които не ни учат в училище“. Когато са Ви преподавали за Апостола на свободата, сте учили за участието му в първата българска легия в Белград с ръководител Георги Раковски, нали? Но споменавало ли се е какво се прави в тези легии, как е протичал животът там? За мен това бе една от най-значимите новости, ккоито допълниха образа на Дякона в съзнанието ми.

С дрон ли са снимани, от земята ли, на бавен каданс, или с нормална скорост, сцените следваха коя от коя по-красиви. Не съм гледала нещо по-красиво от срещата на Левски с учителката, а епизодът с полагането на клетвите в комитета напълно ме потопи в епохата. Не отсъстваше представяне на влиянието на Димитър Общи в съдбата на Левски. Не беше излишно и потурченото българче Боян, което вървеше в живота успоредно с Дякона, но в други обстоятелства. Сцената в началото, когато той е още бебе, а Васил е невръстен, ме накара да потреперя.

Веселин Плачков ме изненада с убедителната си актьорска игра. Същото важи и за останалите актьори, които е много интересно да се гледат, тъй като с изключение на Евгени Будинов, Ники Сотиров и Максим Генчев всички останали, та и играещия Левски видях за първи път.  Битките бяха убедителни и си личи, че са вложени много средства, противно на едно от изказванията тук.

Последното нещо, което ме убеди, че филмът е стойностен и не смятам така, защото нещо не е наред с мен, бе мнението на баща ми, след като двамата излязохме от салона. Това произведение се хареса на един от най-критичните към български неща хора.

Моят съвет – гледайте филма, дори и да не сте чели първите отзиви, създайте си мнение и прочетете нещо за Левски. Както казва самият Максим Генчев, целта не е филмът да се харесва от всички, а хората да си спомнят за Дякона, да говорят за него вместо за злободневните отегчителни теми. Последвайте примера на Тома Неверни и се уверете сами какъв е този филм. И нека вземем пример от д-р Златина Филипова – ако има желание и хъс, културата в България няма да изчезне. Нека не работим и печелим само за себе си, а да помислим как да оставим някаква следа, било то и помагайки на някой друг да напише съвременната история на културата, в този случай напред.

„Боже, избави България!“

Бих добавила: от мързела, завистта и мекушавостта.

DSC07466

Mond(e)ay: Театърът пред киното

По спирките на Смолян има некролози. По много – на места даже първоначалната боя не се вижда. Ала освен това има и плакати – обявления за участия на поп-фолк певици, посещения на фокусници. Най-хубавото Ви го съобщавам най-накрая – плакати за театрални представления! Красиви лъскави творения на изкуството, които всеки ден биват желани от някого. Аз също копнея по един плакат.

В този красив априлски понеделник, когато слънцето грее блажено и вдъхновява дори и камъните, ще се опитам да Ви убедя в предимствата на театъра пред киното.

Театърът е плод на изцяло човешки усилия, които не би следвало да са пречка за който и да е от зрителите. От друга страна, във филмите нерядко се използват специални ефекти и каскади. Колкото и да ти се иска, не можеш, докато си вървиш по пътя, да започнеш да местиш коли с голи ръце. Но пък повечето действия на театралните актьори не би трябвало да се окажат пречка за теб.

Театърът е близост. В театъра всичко се случва тук и сега. Можеш да усетиш дишането на актьора, да съществувате поне замалко в синхрон. Зрителят и актьорът взаимно отделят време един за друг и този процес се превръща в лично преживяване. Докато след който и да е филм не можеш да кажеш – „Ето, този човек игра специално заради мен. Аз го уважих, той мене също“.

Каквото се случва в театъра, си остава в театъра. За разлика от кино продукциите, които винаги имат категории, препоръчителни възрасти и тем подобни ограничения театралните представления разчитат на елемента на изненадата. Ей тъй, като едното нищо, може някое от главните действащи лица да се съблече чисто голо. Изненада! Това в киното е рядко явление, като се имат предвид всички тийзъри и трейлъри, които почти ти разказват историята, която искаш да гледаш.

На актьорите от театъра можеш лично да изкажеш признанията си за добре свършената работа, можеш да продължиш да общуваш с тях и след представлението, да ги опознаеш. А в киното – Шварценегер, Клуни и много други, а никой не го е еня кой си ти.

И не на последно място – театърът е храм. Там всичко е свято. Няма проблем дали ще се разплачеш, или ще видиш как в края на представлението новият ти театрален любимец дори не се опитва да крие сълзите си. Не може да се намери и никъде другаде онази тишина, онова мълчание, което, възцарило се сякаш след паднал гръм, доказва професионализма.

Оставете пуканките настрана. Купете си билет за театър!

„Нирвана“ от Константин Илиев – най-новата продукция на Родопски Драматичен театър „Николай Хайтов“ можете да гледате днес, 23.06, от 19:00 в Зала 2 на РДТ „Николай Хайтов“ в Смолян. Горещо препоръчвам! Заслужава си! Отидете!

DSC01677