Архив за етикет: култура

Български личностен кино триптих

Триптихът е композиция от три произведения с обща идея или сюжет и въпреки че филмите, за които ще говоря днес, се различават по всичко, като се започне от режисьор, мине се през актьорски състав и дори жанр, има нещо голямо, което ги обединява – показват съдбата на хората, които остават в България.

На педя от земята

„Стремежът към Запада е грозно предателство.“
-Колю Колев, с „ю“!

Година: 2016

Режисьор: Максим Генчев

С месеци слушах за новия филм на режисьора на „Дякон Левски“ и с нетърпение очаквах да видя лентата. С предишния си проект Максим Генчев вдигна високо летвата на очакванията за хората като мен, които от сърце бяха докоснати от филма за Левски, и нищо чудно, че сега не можа да я прескочи. Да, двата филма коренно се различават по жанр, по мотива на режисьора да ги осъществи, но това, което в „Дякон Левски“ създава усещането за операторско майсторство и художественост, които допълват легендарната история за подвига на Апостола, в „На педя от земята“ са единствените предимства на филма. Но недостатъците толкова ги превъзхожат, че на няколко пъти изпитах искрено желание да си тръгна от киносалона.

Нееднократно Максим Генчев е разказвал в интервюта как баща му е служил на границата, ежедневието е било тежко и жестоко в очите на едно дете. Дотук добре. Но после? Сюжетът нагазва в Студената война, ония непонятни за нас, младите, разграничения на комунисти и фашисти и усърдната охрана на българската граница, на която има само една чужда муха. По-нататък комедията се превръща във фарс, примесен с кървав трилър, наподобяващ малко криминалната нишка в американския „Дете 44“, и единственото, което може да направи зрителят, е да си мисли: „Абе сега, чак след като убие всичките, ли ще свърши филмът?“ Защото има още двайсетина живи персонажи, а отегчението е дошло с пълна сила.

Преди да отида в киното, гледах едно интервю с режисьора, свързано с филма, в което той направо си каза заради коя сцена филмът е бил кръстен така. Та и това не можа да ме изненада и разчувства. Идеята е ясна – да се покаже деформацията на хората в условия на война – както на тези, които служат на държавата, така и на тези, засегнати от служещите. Филмът завършва с напълно сходна със започващата сцена, което за мен е знак за липса на извървян от героите житейски път и постигнато духовно израстване, което заедно с недостатъка на художествена стойност дава резултат лош филм.

Все пак се сещам за една изключително силна сцена – разрушаването на три още неизсъхнали скулптури на съветски политически водачи. Творецът, ако може така да се нарече човек, който прави „изкуство“ само защото му е заповядано, при обратната заповед взима чук и размазва бюстовете. Доста красноречива сцена за настоящата ситуация, засягаща стойностното изкуство в България, не мислите ли?

Каръци

„Животът е огърлица от случайности, чиято нишка е любовта.“
Николайчо от kislOrOd

Година: 2016

Режисьор: Ивайло Христов

Причината за създаването на този филм не е само една личност, а класовете на Ивайло Христов от НАТФИЗ, с които той просто е искал да направят нещо заедно, да създадат произведение на изкуството, което да остане дори след като студентите завършат и минат десет, двайсет, че и повече години. Това казва самият той в едно интервю и за мое огромно щастие не разкрива дори далечни подробности около филма. Ето така се запалва зрителски интерес!

И то напълно заслужено, защото „Каръци“ не прилича на нищо, което сте гледали досега! Известно е, че филмът е черно-бял и най-логично е да се направи асоциация с „Артистът“, който през 2012 обра доста Оскар-и. Но за щастие „Каръци“ не е ням филм, а точно напротив. Ивайло Христов в ролята и на сценарист е написал шедьовър – реплики, които няма как да паснат по-добре на ученическите персонажи и да накарат зрителя да се замисли, че казаното самият той също го е изричал. Като например: „Всички баби – нормални, само моята – луда.“ В други моменти пък диалогът предизвиква саркастичен смях: „-Представяш ли си да живееш тук?“ „-Не, не си представям.“ Това казват двама от членовете на легендарната за филма група kislOrOd след концерта си в Бобовдол. Хайде, кажете ми, как, ако си от провинцията, да не се сетиш за родния си град?

Друга съществена разлика с „Артистът“ (сякаш двата филма изобщо могат да бъдат сравнявани, нашият си е в пъти по-хубав) е експериментирането с черно-бялото. Във френската лента то е за имитация на оригиналните неми филми, а в „Каръци“ черно-бялото е наситено с толкова много значения и усещания, че мога цял ден да говоря за тях. Но да започна все пак…

По начало черно-бялото е предпоставка за мимолетност. Виждаме как Елена слиза от влака, но той изглежда много по-различен от влаковете, с които се возим в действителност. Кадърът наподобява спомен – помним усещането, с което е зареден, но не и детайли. Защото абсурдно би било да се каже – масичката беше сива, а прозорецът -не чак толкова. За разлика от „Ръжда и кости“, където операторското майсторство проличава най-вече в детайлите и един кадър, заснет на много ярка слънчева светлина. Но и двете ленти са изключителни. Другият интересен елемент от експериментирането с черно-бяло заснемане е изненадата. Хората, които обичат черно-бяла фотография ще ме разберат най-добре. Как би изглеждал един асфалтов паркинг нощем, ако е в черни и бели тонове? Ами като шедьовър! A в „Каръци“ има много подобни интересни моменти откъм кинематографията. И не на последно място, важно е да се подчертае, че цветовете са черно и бяло с по-голям акцент, разбира се, върху черното, защото то е един от съществените каръшки щрихи, придаващи уникалния вид на лентата.

„Каръци“ е филм за „свестните (които) у нас считат за луди“ и именно затова те упорито твърдят, че не са свестни и влагат всичките си усилия, за да докажат това. Много ще се смеете, ще се усмихвате, ще се възхитите и вероятно ще видите някое познато лице. (Ицака Мадафака!) България все пак не е толкова голяма, а каръците трябва да се познават. Отидете да гледате „Каръци“, а пък после да Ви чуя мнението за съвременното българско кино!

Легендата

„Нешка няма грешка!“
-цяла България

Година: 2016

Режисьор: Владимир Щерянов

Завършвам личностния кино триптих с документален филм, посветен на една истинска жива легенда – Нешка Робева. Режисьор на филма е неин приятел – Владимир Щерянов, който е събрал материали от нейната кариера и ги е превърнал във филм по случай предстоящия в края на мая 70-ти рожден ден на треньорката на „златните момичета“ и основателка на една от най-обичаните танцови трупи в България. Този филм за разлика от горните два няма трейлър, има само едно радио интервю с режисьора. Кадрите в лентата не са с кой знае какво качество, но и нищо чудно – някои от тях са от преди повече от 30-40 години.

Представят се няколко гледни точки – на главния „виновник“ за филма, Нешка, на тренираните от нея „златни момичета“ и танцова трупа и на широката българска общественост от известни и неизвестни люде. В сравнение с горните два филма този е най-кратък, само 75 минути, но си личи, че е направен с много любов и уважение и въпреки че показва Нешка в множество различни образи – треньор, хореограф, баба и обикновена жена, която обича да копае в градината, Легендата не бива развенчана. А напротив – приисква ти се да кажеш едно „Браво!“, да изръкопляскаш и да се поклониш признателно на тази знаменита българка.

Отидох да гледам този филм, тъй като имам две много добри приятелки, народни танцьорки, които изпитват дълбоко уважение към Нешка. И като лаик в областта реших да видя, да науча нещо за нея. И не съжалявам. Препоръчвам най-вече на по-младото поколение да отскочи до киното и да види какви хора живеят в тази държава – които въпреки многобройните предложения са отказали да я напуснат.

Наистина Нешка няма грешка! Да е жива и здрава!


Мястото

LUCKY Дом на киното в Пловдив на ул. „Гладстон“ 1, точно в края на градската градина след Главната. Много хубаво кино с цени на билетите 5 или 6 лв., в зависимост дали е делник или празник, и прекалено усамотено. Когато прожектираха „На педя от земята“ и „Легендата“ бях сама в салон със 73 места, а за „Каръци“ бяхме 6 души в салон със 199 места. Да не ни е тясно! Ако се интересувате от съвременно българско кино, това е мястото за Вас! Ще се радвам, ако следващия път като отида, не съм сам-сама в салона.

 

Advertisements

weDNESday: И САМО ТУЙ: ЛЮБОВ! – Шекспиров пир на младостта

Миналия петък в Смолян се игра представлението „И само туй: любов!“ на класа на Стефан Данаилов, в рамките на националното турне на Театралната академия – „С НАТФИЗ напред“, което пък е част от инициативата „Учи в България, завладей света“. Затова и в събота сутринта пак в камерната зала на Родопския драматичен театър се проведе среща между нас, тръпнещите в очакване на август и септември кандидат-студенти, и Росица Обрешкова, Сава Драгунчев, както и други преподаватели и четвъртокурсници от Академията. Срещата беше задушевна, като се вземе предвид фактът, че в началото имаше цели четирима заинтересовани от този вид обучение, като до края станахме девет. Без съмнение създадената атмосферата беше много приятна и бих била изключително щастлива, ако ежедневно срещам подобни хора, чиято водеща цел е изкуството. И то не кое да е, а театралното!

Но за представлението. Режисьори са споменатите вече Росица Обрешкова и Сава Драгунчев, които са асистенти на Стефан Данаилов в Академията. В няколко роли в рамките на два часа пък се превъплъти и всеки от студентите: Антъни Пенев, Павел Иванов, Евелин Костова, Рада Кайрякова, Бориса Сарафова, Георги Кацарски, Асен Данков, Даниела Манолова, Калоян Лулчев, Валери Белев, Севар Иванов, Божана Мановска, Теодор Христов, Марина Кискинова и Ивелина Иванова. Дело на режисьорите е и адаптацията на Шекспировите текстове: „Ромео и Жулиета“, „Хенри V“, „Хамлет“, „Мяра за мяра“, „Ричард III“, The Two Noble Kinsmen, „Дванайсета нощ“, „Венера и Адонис“, „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“, „Макбет“, „Перикъл“, „Зимна приказка“, „Троил и Кресида“, „Бурята“, както и някои сонети. Тези произведения се превръщат в „пътеводител в любовта за разюзданата младеж“ с големи червени корици, а отпред е приличащият на човечето на „Мишлен“ Уилям Шекспир.

Ако някой е седял във фоайето на втория етаж по време на представлението, много е вероятно да се е зачудил защо е толкова силен смехът, идващ от втора зала, и колко ли хора има в нея. За разлика от възможния за противоречиво тълкуване брой на присъстващите по време на срещата в събота, в петък вечер камерна зала „Любен Гройс“ беше пълна с хора от всякакви възрасти, но преобладаващо мои набори, на които скоро им предстои завършването на училище.

След петата, а може би и третата минута шепнех на приятелката, до която седях: „Аз искам да отида в НАТФИЗ“. Ако има нещо, с което „И само туй: любов!“ ще Ви порази, най-общо казано това е оригиналността на режисурата и освободеното мислене, което несъмнено стои зад нея. Така балконът на Жулиета се превръща в жива стена; Хермия от „Сън в лятна нощ“ се появява в една нова светлина, която наистина превръща пиесата в комедия; а за вещиците в „Макбет“ няма какво да говорим – просто отидете да ги видите в НАТФИЗ, защото тези хора през май завършват! Ще изживеете неспирен смях, последван от моменти на заслужена сериозност, възхищение от многофункционалната сценография и една искрена широка усмивка, докато петнайсет млади души се покланят насреща Ви с още по-широки усмивки. И ако дотогава сте мислили, че Шекспир е старомоден, и недоволно сте сбърчвали чело при новината за някоя премиера на негова пиеса, след „И само туй: любов!“ творчеството на английския драматург ще Ви се стори по-съвременно и от най-модерните театрални текстове.

Всичко, за което съм писала досега в страницата „ТЕАТЪР“, дори и „Нирвана“, всичко без изключение беше надминато от представлението „И само туй: любов!“. Поздравления за режисьорите! Поздравления за актьорите и целия екип на спектакъла! Поздравления и за НАТФИЗ, защото след видяното няма никакво съмнение, че там се прави ТЕАТЪР! ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ТЕАТЪР!

P.S. А аз посвещавам април изцяло на Шекспир и се заравям в текстовете от представлението!

 

Трайно нанесеният от българи спомен за един грък

Най-хубавите неща стават случайно. Без да си се подготвял за тях предварително, без да си се интересувал кога най-накрая ще пристигнат тия билети, за да си купиш един за най-хубавото място – втори ред по средата, без да знаеш кой ще излезе на сцената. По гореописания крайно организиран начин бях отишла да купя два билета за гостуващото в Смолян представление „Балкански синдром“ на Малък градски театър „Зад канала“, когато жената на касата ме попита: „Ами ще ходите ли на балета, знаете ли колко е хубаво?“. Е, ще ходим ли?

Моите родители понякога ми разказват една история, почти легенда за самата мен. Преди петнайсетина години на Античния театър в Пловдив пак е имало балет. И нашите са отишли с мен и едно приятелско семейство, което също довело детето си. Завръзката се крие в празна бутилка от кола и предполагаемата липса на джентълменство у онова малко момче, което е отказало да ми я даде. Започнала съм да рева с глас – силно и продължително. Казват ми дори, че за момент изпълнителите трепнали на сцената, а баща ми се е опитал да ме изведе по възможно най-бързия начин. На другия ден в един от пловдивските университети преподавателите се възмущавали от детето, което прекъснало спектакъла предишната вечер. Баща ми споменал, че го познава, а след като обяснил откъде, мнозина му казали, че имам талант за оперна певица.

Ще ходим на балет, разбира се, дайте ни билети. По средата да са. 13-ти ред? Чудесно. Никога преди не съм седяла по-далеч от сцената. Но това не е важно. Целта ми е да се сдобря с балетното изкуство. Стъпка първа: опознай артистите, като отидеш да си вземеш кафе от машината в служебния вход на театъра, и ги виж как пушат.

„Зорба Гъркът“ всъщност се е появил като главен герой в книгата „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис, която между другото си купих, след като гледах балета. По-късно Микис Теодоракис, днес на 90 години, написва музика по нея. Хореографията и либретото са на Лорка Масине, а изпълнителите – ансамбълът на Софийската опера и балет.

Стъпка две: изживей антракт и разбери кому е нужен. До ден днешен не съм ходила на театрално представление с антракт, но пък много ми хареса тази 15-минутна пауза, в която можеш да обсъдиш впечатленията си от видяното до момента, докато балетните артисти изпушват по цигара или взимат глътка въздух преди следващия час, изпълнен с енергични стъпки.

Да Ви кажа ли какво научих като зрител на „Зорба Гъркът“? Аз обичам да гледам балет. Обожавам. Нямаше нещо, което да не ми привлече вниманието – като се започне от музиката, мине се през хореографията и се стигне до костюмите. Буквално бях зяпнала от приятно изумление и искрено се радвах на това, което се развиваше на сцената.

Стъпка три: научи се да пляскаш продължително. Последните акорди от записа на преобразеното за балет сиртаки приключиха. Започнаха поклоните. Пляскахме, пляскахме, пляскахме и никой от публиката нямаше намерение да спре. Музиката отново започна, последните стъпки бяха повторени. После потретени. Вероятно е имало и четвърти път. Спомням си само, че продължихме да пляскаме, докато на българските варианти на Зорба и Джон им пролича, че ако още един път излязат на бис, вероятно ще припаднат от изтощение.

„Зорба Гъркът“ – софиянци, гледайте го на всяка цена, а несофиянците веднага да си купуват билети, ако балетът гостува в техния град.

zg1

 

weDNESday: Заралийската „Албена“

Албена…Езикът се гали от сонорните съгласни, препъва се от едно „б“ за устойчивост, продължава през „е“-то и се връща към загадъчността на свободното „а“. Спорен драматичен женски образ – така я определя едноименният конкурс за художествена проза. „Грешна беше тая жена, ама беше хубава!“ остава да възкликва Йовков и до днес чрез зрителите на превърнатия в пиеса разказ.

Лято е. Смрачава се. Железните врати с табелката „Забранено влизането на външни лица“ още стоят затворени. Отражението на развълнуваните, обхванати от сценична треска, пробягващи през сцената актьори се изкривява в огледалните прозорци на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Малко по-късно се отправям към първи ред и с почуда откривам, че има хора зад декора. Сцената е покрито с черно пространство на нивото на зрителите на предните места. Няколко чувала са струпани вляво, нещо голямо е затворено в центъра. „В Лапидариума няма да могат да направят дървото“ – предупреди ме Диана Кирилова, към която отново изказвам благодарност за поканата и гостоприемството.

Театърът е старозагорският драматичен „Гео Милев“. Режисьор е Ивалин Димитров. В ролята на Албена бе Светла Рангелова. В други случаи се изпълнява от Тихомира Темелкова, известна вам от „Без докачение, моля…“, но никога и от двете, както погрешно мислех в началото. Куцар оживява чрез Ивелин Керанов, а господарят му, Нягул, се играе от отлично познатия Ви Делян Илиев. Димитър Митев преследва Албена в ролята на Сенебирски. Поради наскоро оздравял счупен крак кметът, Георги Райчев, бе с кецове. Нягулица е Мария Пенчева, баба Мита – Елена Азалова, дядо Власю – Димитър Карамалаков, хаджи Андрея – Стефан Делев, Гаврил – Жоро Райчев, Гаврилица – Миленка Сотирова, заекващият даскал Тодор – Цветомир Черкезов, а нетърпеливият да си смели Гунчо Митин – Илчо Димитров. Другоселците са представени от Стефан Борисов и Тодор Тодоров, а Мариница – от Мария Енева или Светла Тодорова в зависимост от обстоятелствата.

Коминът на Нягуловата мелница започва да пуши, а чорбаджията ходи наляво-надясно и постоянно търка ръцете си с кърпа. Междувременно кметът се напива в компанията на Сенебирски, а Нягулица и Албена се редуват да носят на любимия си гърненца с топли гозби. Режисурата набира скорост, за да се разгърне изцяло в действията на Куцар и…после трите върха на любовния триъгълник попадат в една равнина. На зрителя остава само да се отдаде на чувствата или ако е на първи ред, да се остави да бъде погълнат от погледа на разкъсвания от терзания Нягул. Музиката на „Исихия“ допълва случващото се с фолклорни напевни ритми, задълбаващи в кладенеца на загадката.

Най-добре е изобщо да не четете разказа или пиесата, преди да сте си тръгнали от залата или Лапидариума. Достатъчно Ви е да знаете единствено, че в основата на действието стои същото нещо, което присъства и в „Око под наем“, но тук то е проблем, пречупен през шаблона на патриархалната общност, въпрос, който залага на карта честта и честността. Разбира се, двата спектакъла се различават по жанр, но съм убедена, че Албена ще остане дълбоко врязана във Вашите спомени.

„Албена“ ще се играе в зала 1 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян на 16.10.2015 (петък) от 19 часа. Отидете!

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

 

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

Mond(e)ay: „Да четат нещо мое в „Пощенска кутия за приказки“

Лунните жители

В една вълшебна звездна нощ, когато луната ярко греела в мрака, едно малко момче спяло в стаята си. Лунната светлина влизала през отворения прозорец и образувала златисто петно на пода. В небето проблясвали многобройни звезди. Било лято и всичко навън изглеждало спокойно.

Изведнъж нещо вълшебно се случило. Луната започнала да се приближава и да става все по-голяма и по-голяма. След броени секунди, ако се погледнело през прозореца, можело да се види само една едра пясъчножълта сфера. Стаята се изпълнила с ярка светлина и вътре станало светло като ден.

Детската фигурка под завивките се размърдала и след момент се подала една рошава глава с чипо носле и големи очи с цвят на кестен. Малкото същество учудено обърнало съненото си лице към прозореца и за миг се изплашило от видяното. Помислило, че сънува, и ощипало ръката си. Детето не можело да осъзнае какво се случва.

Неочаквано жълтата сфера отвън започнала да се променя. Десет стълби, подобни на тези, които хората използват, за да боядисват тавана, се спуснали надолу към прозореца и всяка от тях опряла пода на стаята. Десет дребни фигури изникнали като че ли от нищото и започнали да слизат по стълбите. Фигурите почти се сливали с луната, единствената разлика била в това, че странните същества били посипани с блестящ златен прашец, който проблясвал на звездната светлина.

Очите на детето не показвали уплаха, а вълнение. Усещало се дори страх, че случващото се може да е нереално. Тъмнокосото момче винаги било вярвало, че съществуват приказни същества и всяка вечер гледало звездите и небето, чудейки се къде се крият те. Детето често се натъжавало, защото никой не му вярвал – родителите му били динамични хора, признаващи само реалността, а приятелите му не обръщали внимание на неговата фантазия.

Новодошлите вече били стигнали краищата на стълбите, някои стъпили на пода, а други скачали от последните стъпала и със звучен смях се приземявали върху детското легло. След като в стаята имало десет жълти същества, луната започнала да се отдалечава, а стълбите изчезнали. След минута златистата сфера заела обичайното си място.

Детето все още било в леглото си. До него седнали две човечета, покрити със златист прашец, които се усмихвали широко, откривайки два реда блестящи бели зъби. Косите на необикновените същества били златисторуси, очите им – оцветени в най-светлия нюанс на кафявото и в тях проблясвали радостни искри, а кожата им била жълта и покрита с блестящ прашец.

След няколко мига мълчание детето попитало кои са новодошлите и защо са тук. Едно от седящите на леглото същества казало, че те се наричали ,,лунни жители” и се грижели за доброто на планетата Земя в Космоса. Пазели Земята от жителите на други планети, които били враждебно настроени към земляните. Живеели на Луната и всеки ден се редували да наблюдават Земята. Най-детайлно можели да опознаят жителите на ,,синята” планета при пълнолуние, защото много хора отивали да гледат красивата луна.

Лунните жители решили да посетят момчето, защото били видели, че то често, дори и през деня, извръщало поглед към мястото, където заставала луната. Били се досетили, че детето вярвало в необикновеността на небесното жълто кълбо и в съществуването на вълшебни същества като тях, и разбрали, че то е нещастно, защото никой не го разбира. Решили да го навестят, за да му покажат, че е право, и да му кажат, че е единственият човек, който вярва в тях.

Чувайки тези думи, момчето се усмихнало широко и разказало на лунните жители всичко за хората. Помолило те също да му разкажат повече за луната. Дългите разкази за планетите били последвани от кратка игра – жълтите същества показали на детето различни звезди и му казали как се казват.

Когато започнало да се зазорява, лунните жители рекли на земния си домакин, че е време да си вървят. Луната се върнала, стълбите отново се появили и блестящите фигури започнали да се катерят по тях. На сбогуване лунните жители казали на момчето, че всяка вечер ще му пожелават лека нощ – когато луната примигнела, това значело, че лунните обитатели пожелават лека нощ на своя приятел от Земята. След това детето махнало за сбогом, а жълтото кълбо отново се върнало на мястото си.

От тази нощ детето винаги, преди да заспи, гледало с трепет примигването на луната в мрака и се усмихвало.


 

k

 

 


Eто този отговор получих, след като изпратих приказката по-горе. Бях си направила списък с десет мечти на двайсети август и още на шестнайсети септември един от копнежите се сбъдна. А именно това, което е цитирано в заглавието. Истината е, че тази приказка я написах преди три години по друг повод, след това така си остана и „Пощенска кутия“ ми припомни, че имам подходящ материал. Случайно попаднах на темата точно в деня на крайния срок, изпратих я и ето – от първия път се получи! Както и преди съм Ви казвала – ходете на събитията на „Пощенска кутия за приказки“, вкарайте въображението в работа и пишете!

А ето го и видеото с прекрасната Биляна Запрянова и нейните синове!

 

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов