Архив за етикет: култура

quot(u)esday: Началото на едно „Пътешествие в театъра“

Има книги с притегателната способност на черни дупки – тъкмо ги отвориш, прочетеш два-три реда и осъзнаваш, че няма да можеш да ги изтриеш от душата си. В процеса на четенето им проявяваш по-голяма концентрация от обикновено и така например няма да се разсееш от текста дори слон да тръгне насреща ти. А ако си в компания, повтаряш ли, повтаряш, забравяйки за риска да станеш досаден – „Ти знаеш ли, че тази книга е велика!“. Ето такива реакции предизвиква книгата „Пътешествие в театъра“ на именития български театрален режисьор Леон Даниел.
Попаднах на книгата доста естествено предвид режисьорските ми залитания. Като видях името на автора в един от списъците на НАТФИЗ, не предполагах даже, че той е българин. Но е така – Леон Даниел е роден в Русе на 17 февруари 1927 година. Работил е във всички български театри. До смъртта си на 2 декември 2008 издава пет книги, които, ако съдим по „Пътешествие в театъра“, са полезни както за режисьори, актьори, зрители, така и на кандидатите за тези професии.
По-долу ще намерите цитати от различни места в книгата. Някои са малко дълги, други мисли – някак недокрай цитирани, но смятам, че ще е от огромна полза за всеки който е решил, че иска да кандидатства в НАТФИЗ със специалност режисура или актьорско майсторство за драматичен театър или просто се чуди какво точно включва професията на всички лица, работещи в театъра. Книгата можете да намерите в най-близката библиотека, а второто издание от 2009 включва спомени на Константин Илиев, Любен Гройс, Юлия Огнянова, Ицко Финци, Меглена Караламбова, проф. Любомир Тенев и Мирослава Кортенска за режисьора. Дерзайте!

Кой прави въздуха в театъра. Велика работа е да бъдеш зрител. Ако из театрите на града, в който живееш, се намират добри артисти, имай предвид:  една от причините за тяхното „раждане“ си ти! Една от главните причини! Ако тоя сезон си гледал пет хубави представления, гордей се! Защото без тебе тия хубави представления не биха могли да съществуват. Празни приказки е мисълта: „Консуматорът е пасивна величина“. Това никога не е било вярно. Дори ако говорим за консуматора на сапун. И сапунът става толкова по-добър, колкото повече консуматори не купуват от лошия. „

Първите индивидуалности. За страничния вход билети няма, но има портиерка. А с портиерката – също както с любовта в пиесата на Алфред де Мюсе – шега не бива. Всъщност за какво ни е да се шегуваме с портиерката? За да влезем, трябва само едно – да бъдем невъзмутими. Да вървим сигурно и спокойно – нито много припряно, нито много развлечено, да кимнем учтиво (и съвсем мъничко интимно) и…да имаме приличен вид на независими интелектуалци. Това обикновено прави впечатление. Ако все пак ни спрат и зададат коварния въпрос: „Къде така, момче?“, без сянка от обида (и без нито секунда забавяне) трябва да се отговори: „Имаме насрочена среща с драматурга“. Или – „с режисьора“. Може и просто: „Вика ни бай Антон“. Тука има известен риск, но ако „там – вътре“ действително съществува поне един бай Антон, работата е най-сигурна. Винаги е за предпочитане бай Антон.“

„Професията на драматурга задължава своя носител да не свързва своите лични амбиции с театъра, в който работи. Той не „твори“ в него – само помага на другите да „творят“. Нарича се „драматург“, но по принцип не трябва да пише пиеси. Ако много му се пишат (и ако може да върши тая работа), най-добре е да се откаже от „службата“ си. Защото в противен случай по неволя става пристрастен към другите автори. Той няма морално право да пише и театрални рецензии, защото е „заангажиран“. Не е благородно да се изказваш публично за „Левски-Спартак“, щом си в отбора на ЦСКА, а да пишеш за собствения си „тим“ е направо смешно. Той има право да бъде поет, бегач на дълги разстояния, филателист, историк – всичко, несвързано с ежедневната театрална практика – и в тия области може да стигне до републикански или световен шампионат – негова работа. Но в театъра неговото призвание е да бъде всеобщ „придворен съветник“. „

„…директорът е най-сложната личност в театъра.
Аз си представям идеалния директор поне с четири глави: „моделна“, „кутузовска“, „интелектуална“ и „политична“. Освен това имам чувството, че едната му ръка разбира от финанси, другата – от занаята, наречен театър, третата – от това, къде се слага подпис и къде не, а четвъртата само му служи да бърше потта от четирите си чела. На всичкото отгоре той притежава характер детски, непосредствен, него му е весело да прави театър с други такива деца като него, ако важничи – то важничи на смях, на „ужким“, дълго не издържа на тая игра и я сменя с друга. И още си мисля, че денят, в който той ще бъде сменен, за него е естествена част от играта, след която удоволствието ще продължи все в театъра – докрай, до свършека на дните, до тържествения некролог.“

„Най-важният човек във всеки театър е най-талантливият – независимо от професията му – актьор, автор, директор…Но тъй като по въпроса за „най-талантливия“ никога, никъде никоя човешка общност не е могла да стигне до едно компромисно решение: „най-важният човек“ в театъра е самият театър. И да се разберем: тоя „компромис“ след тая глава става вече „член първи“ от вътрешния правилник на нашето по-нататъшно пътешествие.“

„Театралният художник не е непременно най-живописният човек в театъра. В много случаи той е „най по модата“ – в дадения момент например може да е „по брада и мустаци“ или „по сетре със седем копчета и малко буфан“. Но това не е  нито задължение, нито доказателство, а личен вкус, в който той би трябвало да има толкова право на избор, колкото и останалите хора. Той не е задължен и непременно да може да рисува картини или корици за книги, или „фрески“ за Пловдивския панаир. Ако може, това би било допълнителна печалба, която обаче няма нищо общо с основното му препитание.“

„…в театъра всичко се подчинява на една истина: истината на страстите. И по-просто казано, всичко зависи от това, „каква е играта“.“

„Разбираш ли? Театърът е едно сито. Ние влизаме в него, предполагайки, че той е свободен улей, в който всяко тяло се движи със скорост, право пропорционална на собствената му тежест. Тая тежест може да е талант, протекция, ум, шанс…Ние мислим, че само от нас зависи как се движим. А всъщност не е така. Театърът – не зданието, не хората, които работят в него, а театралното изкуство, – това огромно, но незримо, неосезаемо „нещо“, подбира от нас тия, които „Най Му Вършат Работата“, подбира по само нему известни показатели и ги пропуща през „мрежата“. Тъй като тя, мрежата, е невидима, никой в момента не знае кой я е минал, кой не. Узнава се после. Но неминуемо се узнава. На ситото му е „безразлично“ колко материал влиза в него, но в края на краищата си „прецежда“ само това, „Което Му Трябва“. Ако няма какво да „цеди“, въобще не „цеди“, но ненужен „материал“ независимо от тежестта му не пропуща.
Та си мисли предварително: има ли смисъл да се прекрачва „страничният вход?“Може би е за предпочитане „главният“ – тоя, който води към изкуството да бъдеш зрител. Тоя вход никога не довежда до нещастието на самозаблуждението – всеки разумен и весел човек безусловно притежава великия талант на зрителя. И само от него зависи дали ще го осъществи. „Страничният вход“ неминуемо те поставя пред независими от тебе зависимости.“ 

leonХаресай страницата на блога във Facebook! Още за магията на театъра тук. Други цитати тук.

 

 

weDNESday: „Последният пастир“ ни учи

Един сърдечен разговор. Или разговор със сърцето. Буквално това предлага представлението „Последният пастир“ в рамките на един час. Изповед на три сърца – завладени от социалистическите идеали, любовта и природата.
Режисьор на постановката е Недялко Делчев. Тримата герои със силни характери пък са съответно: Никола Пашов като Пастира, Пламен Славов се превъплъщава в Бузата и Делян Илиев в ролята на Зоотехника. Сценографията може направо да Ви остави без дъх. Особено ако сте зрител в Зала 1 на Родопския драматичен театър. А нетрадиционната музиката на Георги Ангелов допълва Хайтовия текст „Кучета“,  по който е изградена пиесата.
Да се пожертва ли едно куче в името на финансовата нестабилност? Това е въпросът. Пастирът мълчи, както притихва мъдростта пред бушуващата младост в лицето на другите двама герои. Ала обади ли се опитното старило, не ти остава нищо друго освен да приемеш всичко казано за най-чистата монета, позлатена от времето. „Блейте де! Блейте! Блейте, че утре ще Ви забранят и да блеете!“. Публиката на „Последният пастир“ не присъства просто на поредното представление, тя е участникът в един житейски урок. За истински ценното и наложеното отвън. За любовта и измамата. За привързаността и саможертвата. Урок за всеки човек. С различно въздействие.
Ще жертват ли едното от двете кучета? Ще разберете сами. Аз мога само да Ви кажа, че Министерството на културата жертва при всяка възможност Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян…Но той ще блее, ще блее, пък накрая овцата ще се преобрази в куче. В театъра и останалите изкуства всичко е възможно! Затова са ни нужни.
„Последният пастир“ можете да гледате на … от … часа в зала 1 на РДТ – Смолян.

DSC04818

weDNESday: Държим „Копче за сън“

Много е приятно вече да не си в графата „деца“ и да отидеш на детско представление. Всъщност постановки от този тип включват две истории – една на сцената и друга, която се развива от момента, в който се доближиш до театъра, докато тръгнеш към вкъщи след края. Така например детското представление „Копче за сън“ на РДТ – Смолян стана повод средната възраст на публиката да намалее значително.

Толкова е хубаво да видиш две деца, които тичат по килима с надпис „Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ „, докато изчакват баба си да купи билети. Или пък някой дядо, довел внука си за пръв път на театър, да спре с гордост пред паметника на Николай Хайтов и Хасан Мешов пред сградата и да обяснява на момчето си кои са тези хора и каква е книгата, която писателят държи в ръка. Еднакво незабравимо е как децата от детската градина махат на осветителя в стаичката горе, докато чакат закъснелите си другарчета . А после някой от екипа им обяснява, че в началото за малко ще стане съвсем тъмно, но те изобщо не трябва да се притесняват. „Копче за сън“ е един от поводите малчуганите за пръв път в живота си да се здрависат с театъра, да стъпят във втора зала, където се играят представления като „Нирвана“ например. Прекрасно е обаче като възрастен също да отидеш на детско представление и да заведеш със себе си я съседче, я дете, я внуче.

Представлението, режисирано от Емилия Ованесян, е грабващо от началото до края. Песните дълго време ще си имат специално място в ума Ви и вероятно на следващите дни ще си припявате: „Не ме е вече страх от рибешки стомах…“ или пък „Ако е извииит, значи е със кууука…“. Произведението на Валери Петров е чудесно разгърнато, така че разговорът между дядото (Румен Бечев) и Оги (Мария Кумчева) e допълнен нагледно с всичко, случващо се във въображението на неискащото да заспи момче и на нежелаещия да му разказва приказки негов дядо. Сънят (Габриела Чакърова) никога не е бил по-фин и изящен, а Арлекино (Мариян Горцев) показва завидни акробатични умения на сцената. После може някое животно да запее, а с помощта на Искра Йосифова куклите ще проговорят.

„Копче за сън“ е една приказка, която неминуемо ще се хареса и от възрастните, и от децата, а освен това би ги научила и на нещо ново.

Представлението можете да гледате на … от … часа в зала 2 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в град Смолян. Отидете заедно с някой малчуган! Като пропеете, ще си говорим пак:)

DSC05244

Mond(e)ay: Поради „Нирвана“

Изреченото от мен за „Нирвана“ никога няма да бъде достатъчно. Плакатите. Пак са тук. Красят улиците. Ала върху тях пише „Последно представление за сезона“ и точно този надпис ме подтикна да изрисувам мощната вдъхновителна сила на тази пиеса. Един шедьовър на Константин Илиев, чийто чар се допълва от великолепното изпълнение на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.
Първата премиера бе на 23-ти март. Спомням си, че бях тогава на трети ред и не бях ходила на театър от една-две, а може би и три години. Пред мен имаше две дами с обемни прически и през цялото време доближавах лице до възрастната госпожа от лявата ми страна, за да видя поне нещо от случващото се на сцената. Бях с карирана риза, беше ми интересно. После се търкулна първата сълза и сцената май след момент стана тъмна. Наслаждавах се на текста. Радвах се на актьорите, които като че бяха преживели катарзис, истинска нирвана – така изглеждаха, когато излязоха за поклон. Сребрина (Лора) май плачеше. Не помня много. Преди два месеца беше. Обаче ми се е набила в главата сцената навън – как излизаме с още три момичета, има сняг, луна, пълна, ярка. Аз плача и гледам към театъра, към храстчетата в мрака. Може би е студено, но сълзите топлят. После взимам сняг, правя топка и я хвърлям в посока Райково. И още една. И още една. Тръгваме към Стария център, с една по-малко, но аз май се обръщам да видя луната. Докато сълзите засъхват.
На другия ден си повтарях „Леля Мариола беше права“, мъчех се да си спомня подобните на стихотворения слова за девойката, „разцъфтела рано пред Великден“, извиквах сцени от предишната вечер в ума си. Бях решила, че искам да гледам представлението пак. Аз, която последно бях гледала „Домът на Бернарда Алба“ и си пазех билетчето като важна находка. За щастие една приятелка беше в Париж на 23-ти март и с радост прие да отидем да гледаме. На 2-ри април. На втори ред. По актьорска препоръка. Спомням си, че отидохме по-рано, отворихме вратата на втора зала и видяхме, че е празна с изключение на Делян (Яворов), който стоеше на сцената. Докато чакахме отвън, разглеждахме програмата на Народния театър и се уговаряхме, че и там ще отидем. От това второ представление добих един по-трезв поглед за представлението. Първата емоционална стихия вече беше заминала надалеч. Втория път чух правилно някои неща – „Слободна жена“ вместо „Слово на жена“, насладих се на детайлите, на познатите реплики. Като излязохме, луната май вече бе стара.
Оттогава ето какво се случи поради „Нирвана“. Поради нея се появиха стихотворения като „НИРВАНА“, „Слободна жена“, „Т“, „Нещо важно“, „Трети юни“, „Склероза“, „ТАБАКЕРА“ , „Сънувам“ и „РДТ“. „Слободна жена“ прерасна в нещо по-голямо, което чака няколко реда, отново свързани с „Нирвана“. Представлението бе и причината в момента у дома да имам два тома с пиесите на Константин Илиев, около десетина книги за Яворов и една малка жълта книжица, която разнасям почти винаги с мен, когато излизам навън. Тези две посещения в театъра събудиха интереса ми към храма на Мелпомена, спомогнаха за оформянето на рубриката weDNESday като един театрален пътеводител, с който ще се случи нещо в Нощта на театрите тази година. Друго какво… Поради „Нирвана“ вече знам някои реплики от сценария и няколко стихотворения на Яворов, както и почти най-подробната му биография. „Нирвана“ и благодарностите на режисьора Крум Филипов, че зрителите все пак са дошли, обърна внимание на трудностите, които претърпяват жреците на Мелпомена. Но все пак успяват. Поради „Нирвана“ написах и „Mond(e)ay: Театърът пред киното“ – публикация, която благодарение на Крум и още страхотни хора от театъра достигна до много части на България.
Изводът от всичко това? Изкуството ражда изкуство. В което и изкуство да вложите своето време, енергия и материални средства, то все някак ще Ви се отблагодари. Ако обичате да ходите на театър, не се колебайте да поканите приятна компания и да отиде веднъж, два, три пъти на едно и също представление. Както казаха наскоро от ДТ „Стоян Бъчваров“ във Варна – „Ако планирате добре, ще Ви остане време за всичко“. Кой знае, може и някои стихове, вдъхновени от същото това представление, което сте гледали, да Ви допаднат в бъдеще. Ала това няма как да стане при празна зала.
„Нирвана“ за трети път? Защо пък не…

„Нирвана“ можете да гледате на 14.01.2016 (четвъртък) от 19 часа в зала 2 на РДТ – Смолян.

DSC05254

Станислав Стратиев

Първият ми сблъсък с творчеството на Станислав Стратиев бе по време на пиесата „Балкански синдром“. Преди това бях срещала името му в интернет, но не се поинтересувах да науча кой е и какво е писал. Обаче после всичко си дойде на мястото.

„Българският модел“ е може би най-точното определение за ситуацията в родината ни. Писан в края на 90-те години на миналия век, този текст е валиден и днес, а начинът, по който кратките, точни, наглед простовати изречения пробождат ума, създава вечатлението, че моделът никога няма да излезе от употреба. Много близък по усещане е и текстът, озаглавен „Българската участ“. Още по-познат на сърцето е „Свободата Санчо“. Доста по-различно е есето със заглавие „Не искам повече да съм Венета“, а „Хей тамо лодка“ представя интересна теория за мястото на плавателните съдове в световната история. Напоени със сатира и много истина, всички разкази на Станислав Стратиев заслужават да бъдат прочетени!

За Станислав Стратиев:

Роден е в София през 1941. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работи като драматург и получава тетаралната награда „Аскеер“ през 1993. Той е сценаристът на култовия български филм „Оркестър без име“. По-известни негови пиеси са „Не падай духом“, „Сако от велур“, „Балкански синдром“, „Римска баня“ и „Подробности от пейзажа“.

24 май

„Желязото се кове,
додето още парѝ,
светът пак ще рече, че
няма вечни камари.“

С душа богата надарен
страдаш, чувстваш и твориш,
дор живеца уязвен
в дните нощни не щадиш.

Животът е мъчение,
изкуството е рай,
творбата е спасение
в сивия безкрай.

Прободеното с мисъл
култура го наричат,
вечно да търси смисъл
битието тя обрича.

Когато пак зачезнеш,
а всичкото блести,
труда над теб въздигнеш,
сърце си кажеш ти…

Тогава умира тя –
безнадеждност и забрава,
някъде парче звезда
завинаги без смърт остава.

слободна жена

Честит ден на славянската писменост! Честит празник на просветата и културата! Следете страницата на блога във Facebook, където цял ден ще се публикуват стихотворенията, свързани с изкуството и културата.

Даваме

Задачи ни дават неразрешими
и след като разочарование оставят,
един-два учебника тупват върху купчини непоносими
и после нас скоропостижно забравят.

Те се прозяват отегчени,
давайки неискани съвети,
срещу очите ни, по-малко отчуждени
изливат с гнус изпълнени куплети.

А вътре в нас чудовището вярно
час подир час разбива си в стена главата
и самобичува се – щом чуй за бъдещето си навярно,
не вярва то, че нявга би сменила се съдбата.

Дори да ги решиш, дори да ги оставиш –
ти винаги ще бъдеш само душица от тълпата,
докато не решиш, че правиш там, що правиш –
дори да се самозапалиш, ще разгориш искрата.

И пламъкът невръстен, все още недорасъл,
не ще ти дава нощем мир, за да заспиваш;
наместо туй ей там, на рафта с книги попрашасал
у старите неща все смисъл ще откриваш…

Ще минат месец-два, година може би,
в която ти ще видиш още разпалени искри;
ще разбере със трепет майка ти, че детето ѝ гори,
а то ще чака пламенно експлозия от зори.

И щом започнеш с радост да казваш „сбогом“ на съня,
на челото ти ще блести БЪЛГАРИЯ,
ще вика единен на цял народ гласът:
Ти беше! Ти запали я!

vi.v.mmxv

Смолян

слободна жена

DSC02226

Ний, поетите

Целунал я бил със много страст…
Във първо действие още – да не чака.
Прелeстната си, изящна паст
театърът раззинва уж неволно в мрака.
Любовта е чувство. Там с живи души го представят,
със истина, мъка, нагледно, във зали…
А нас, поетите – все ни забравят.
Ний, поетите, сме парцали.

По навънка, на хлад, или в някое ателие
скулптор вае на бронзова жена гърдата;
от време на време вижда изкусна ли е –
долепя си ѝ устни до ръката.
Цял ден ласки, допири, милувки безброй,
съвършенството всички признали.
Нас, поетите…кой ни има за брой?
Ний, поетите, сме парцали.

Отдалеч се долавя едва, като в сън,
нещо живо със свое дихание;
доближава на ноти – звън подир звън –
благозвучно велико предание.
Нежността претърпява един вид телепортация,
останалото – кучета го яли.
На нас, поетите, дават ни само анотация, ей!
Ний, поетите, сме парцали.

Та…драголюбни мой, ще те помоля –
нали почти си все зает,
а със това аз даже няма да се боря…
Не ставай личен мой поет!
Тъй! Вместо да кръстосваш рими
и да търсиш слова вяли,
отсега, нали, прости ми  –
ний, поетите, сме парцали.
Остави и любовта
и бъди само приятел…
Студът е по-приятен от жарта.
Желая да си личен мой читател.
Да прелистваш тъй галантно
странички омàстилени
и да викаш най-фрапантно:
Поетите са кукли парцалени!

С парцалче  в пазвата затъкнато
по-малка капка восък вси видели;
след чисто ново редче вмъкнато
жилите радостно се разтуптели.
Ала няма място за тревога:
всеки залюбва брой парцали,
преди да конкурира Бога.
А ний, поетите, сме идеали.

xx.iv.mmxv

слободна жена

Скулптури на Роден от изложбата "Метаморфози" в Националната художествена галерия в София

Скулптури на Роден от изложбата „Метаморфози“ в Националната художествена галерия в София

Слободна жена

Родена от невдъхновението на други,
ей там стои – виж я! – слободна жена.
Приписват ѝ дивачество с кроежи луди,
ала не задържа се връз нея и едно от тез петна.

Слободната жена ходи на театър –
веднъж и дваж, понякога сама
и никога не чака някой свой приятел
съвсем случайно да почука на вратата у дома.

Напротив. Слободната, тя предпочита
да се уедини със книжица в ръка
и докато Яворов и Ботев препрочита,
да проумява всичко с лекота.

Често аристократично се събужда
досами пладне, с възвисено чувство,
идеята за съвършенство с мах прокужда
и претворява себе си в изкуство.

Слободната жена обича
и искреност от ней струи,
на вечността се тя не врича,
или пък на чуждите души.

слободна жена

33 съвета за любовта от Ремарк

2015 в книги тук!

Любов. Война. Щастието е на една крачка разстояние, но дали ще я направиш, преди да гръмнат първите пушки? По-добре ли е да бъдеш сам в нещастието си, или да знаеш, че някое любимо сърце скърби за теб? Всичко това, заплетено в историята на Равик и Жоан Маду от ,,Триумфалната арка“ дава много материал за размисъл. Ето ги и съветите, които самият Ерих Мария Ремарк е подхвърлил между страниците.

„Не можеш да изгониш нищо и никого от чуждото сърце.“

„Човек е сам винаги и никога.“

„Краткотрайни трябва да бъдат трогателните неща!“

„Самота – вечният припев в живота.“

„Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота…А това, което не забравяме, превръща живота ни в ад.“

„Никога не боли, когато знаеш нещо със сигурност. Нараняват те само очакването и последиците.“

„Откровението идва винаги от дребни, а не от значителни неща.“

,,Затова именно живееше сам – когато човек непрекъснато е на път, не бива да се обвързва с нищо. Нищо не трябва да вълнува сърцето му. Само приключения. Нищо повече.“

„Искрените слова искат много светлина.“

„Човек не трябва да оставя никога снимки на мъже, когато ще идва бившият любовник.“

„Най-простият начин да унищожиш обаянието на една жена, е да погледнеш заместника си.“

„Човек трябва или да обожава жените, или да ги напуска. Няма средно положение.“

„Най-доброто средство да загубиш някоя жена, е да й предложиш живот, какъвто можеш да й предложиш само за няколко дни. Тя ще се опита да го постигне отново – с друг мъж, който ще може да й го даде завинаги.“

„Не е важно как ще наречеш нещата, а какви са те.“

„Какво изгаря в пламъка на чувствата по-пълно от сухия цинизъм и натрупаните дърва на дългогодишната критика?“

„Какво друго можем да дадем на ближния си освен малко топлота? И какво повече?“

„Никой не може да ти стане по-чужд от съществото, което някога си обичал.“

„Безсмислено е да се съжалява за нещо на тоя свят.“

„Нищо не се повтаря. Ние просто се повтаряме. Това е всичко.“

„Никога не е същото…И винаги е същото.“

„Човек не подозира колко лесно забравя…Това е истинско блаженство и ужасно нещастие.“

„Човек трябва да е независим. Всичко започва с малка зависимост. Отначало не я забелязваш. Докато изведнъж се почувстваш уплетен в мрежата на навика. Начик, за който съществуват много имена: едно от тях е любов.“

„Щастието е винаги около нас. Трябва само да го хванем.“

„Как само борави с тази дума! Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания…Но кой знае всъщност истината?“

„Човек винаги очаква нещо друго.“

„За сърдечните тревоги няма граници, човек загубва най-лесно това, което държи в ръце – никога това, което оставя.“

„Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света.“

„Да очакваш и да знаеш са две различни неща.“

„В това именно е нещастието на света. Борис. Ние не изпитваме никога сами това, което правим на другите.“

„Само простите неща не ни разочароват. Когато говорим за щастие, трябва да мислим за тях.“

„Когато става дума за чувства, няма обяснения. А само постъпки.“

„Колко малко му трябва на човек, за да почне да трепери, когато е сам! Дори и когато е горещо. Но на двама – това никога не може да се случи.“

„Любовта не трябва да се осквернява с приятелство. Краят си е край.“

DSC029652015 в книги тук!

Вероятно ще харесате:
Триумфалната арка. Без кавички
23 цитата за живота от “Триумфалната арка”
Душевна собственост