Архив за етикет: култура

Mond(e)ay: Здравей отново, театър!

Изпращаме с усмивки и топли спомени август. Метат входовете пред на театрите. Д.А. и В.А. си преговарят някъде репликите, организаторки запазват хотели за цели екипи по случай фестивалите, а тръпнещият в очакване зрител се чуди какво да гледа. Ето и моят списък със спектаклите, които искрено желая да видя през сезон 2015-2016. Ако някой може да помогне по някакъв начин за осигуряване на присъствието ми или желае да отидем на театър заедно и да обсъдим след това: pipi989@abv.bg. Отзивите за посетените постановки очаквайте до една седмица след представлението, на страниците weDNESday и ТЕАТЪР в блога.

Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян

„Майстори“, реж. Крум Филипов
„Карнавал“, реж. Стефан Спасов
„Чичовци“, реж. Петър Тодоров
„Ромео и Жулиета от Дунево“, реж. Петър Тодоров  впечатленията тук

Народен театър „Иван Вазов“, град София

„На ръба“, реж. Александър Морфов
„Хъшове“, реж. Александър Морфов
„Каквато ти ме искаш“, реж. Стефан Москов
„Хамлет“, реж. Явор Гърдев
„Жана“, реж. Явор Гърдев
„Контрабасът“, реж. Пламен Марков
„Ревизор“, реж. Мариус Куркински

Драматичен театър „Николай Осипович Масалитинов“, град Пловдив

 „Няма ток за електричекия стол“, реж. Лилия Абаджиева    впечатленията тук
„Сестри Палавееви“, реж. Елена Панайотова   впечатленията тук
„Пет жени в еднакви рокли“, реж. Атанас Атанасов
„Евридика в подземния свят“, реж. Стайко Мурджев
„Аз, актьорът? Брат ми уби президента“, реж. Петър Карапетков

Театър 199 „Валентин Стойчев“, град София

„Старицата от Калкута“, реж. Явор Гърдев
„Колекционерката“, реж. Катя Петрова
„Приятнострашно“, реж. Галин Стоев
„Хората от Оз“, реж. Галин Стоев
„Госпожа Клайн“, реж. Стилиян Петков
„Гарванът“, реж. Бина Харалампиева
„Театър, любов моя“, реж. Касиел Ноа Ашер

Държавен куклен театър, град Пловдив

„Вграждане“, реж. Веселка Кунчева
„Великденско вино“, реж. Леонард Капон

Младежки театър „Николай Бинев“, град София

„Семеен албум“, реж. Малин Кръстев
„Момо“, реж. Веселка Кунчева
„Аз, Сизиф“, реж. Веселка Кунчева

Театър „Възраждане“, град София

„Къщата на гнева“, реж. Диана Добрева
„Човек от земята“, реж. Георги Михалков

Драматичен театър „Иван Радоев“, град Плевен

„Пролетно тайнство“, реж. Бойко Илиев

Театър „София“

„Покана за вечеря“, реж. Тея Сугарева

Театрална работилница „Сфумато“, град София

„Книга за изгаряне“, реж. Иван Добчев
„Нирвана“, реж. Иван Добчев
„Любовта на Анатол“, реж. Антон Угринов

Театър Българска армия, град София

„В полите на Витоша“, реж. Красимир Спасов

Реклами

weDNESday: В Стара Загора „Без докачение, моля…“

Много е тъжно, когато в края на юни величествените културни институти, наречени театри, започнат да излизат в честно заслужена отпуска. Театралният зрител остава с отворена уста и очи, пълни със сълзи. Чувството е подобно на това все едно си пушач, а всички цигари са изчерпани в продължение на три месеца и ти трябва да се лишиш от страстта си. Тъжно е.

За щастие обаче има театри, които решават, че вероятно ще тъгуват за публиката си. Как може един актьор да издържи два месеца и  половина, без да му се ръкопляска нито веднъж – немислимо е! Та една от тези благородни институции, които мислят за чувствата на зрителите си, е и Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Не стига това, ами юлската им програма е с още нещо привлекателна – представленията се играят на сцена „Лапидариум“, което ще рече амфитеатралния заден двор на Регионалния исторически музей.

Не обмислях дълго, ами си купих билет за влака и на втори юли малко преди девет вечерта бях пред портите на Лапидариума. Добре, че имах, така да се каже, местен екскурзовод (благодарностите тук са за Диана Кирилова), защото иначе едва ли щях да се сетя откъде да мина. Единственото, което подсказваше, че нещо предстои, бе малка тълпа пред обикновените бели железни врати с надпис „Служебен вход“ и един плакат, залепен под него, който трудно можеше да се прочете в настъпващата нощ.

Влизаш вече зад оградата и се взираш любопитно в тъмните прозорци на музея, където актьорите, кои облечени, кои не, оглеждат новодошлите или просто си зяпат навън поради липсата на нещо по-интересно за правене. Не е напълно тъмно, а една жена от съседния блок е застанала на балкона в очакване на спектакъла. Сцената, съвсем на едно ниво с публиката на първия ред, още е празна. Излизат светулките. Явно това е знакът за начало.

„Без докачение, моля…“ е пиеса по различни текстове на остроумния писател от село Турия – Чудомир, който незнайно защо все още не се изучава в училище. Смехотворен е фактът, че именно в Стара Загора се играят неща на човека, който в текста си „И като рекли…(Стара Загора)“ изтъква многобройните достойнства на казанлъчани пред старозагорци. Но нищо. Ето, там излизат актьори – да, да! А виж – ей онзи как минава зад паравана и се прибира вътре, явно ролята му засега е поприключила.

Хубаво е да видиш вълнението в очите на Павли и Тотка в самото начало – сцена по разказа „Де оня глас…“ После пък започва пазарлъкът за едно куче, а от квартала в същия момент се чува силен, неконтролируем лай. Все предимства на театралната игра на открито. Отново благодарение на Диана Кирилова имахме хубави места на трети ред и по едно време заприпка цялата ми ти трупа точно пред нас. Преживяване отвсякъде! Освен това смехът е гарантиран във всеки един миг, благодарение на великолепната актьорска игра и старите градски песни за „Гошко хебавеца“ и „целувки сладки“, които „даваме ги днес по две за лев“.

Режисьор на прекрасната българска народна постановка е Ивалин Димитров. В ролята на Павли и Търговеца се превъплащава добре познатият Ви от „Нирвана“ Делян Илиев, Тотка и машинописката е красивата Тихомира Темелкова. Онзи с „кафе каймаклия, дето и леля ти с налъмите може да ходи по него и пак няма да потъне“ е сегашният директор на театъра – Ивелин Керанов. Димитър Митев е човекът с големи планове за мината, а всички останали ще видите на брошурката долу.

„Без докачение, моля…“ е една чудесна пиеса, за която не се говори. Тя трябва да се преживее, да се расмее човек до болка и да си помисли как е било тогава и различно ли е сега. Препоръчвам я с цялото си сърце на всички старозагорци, останалите също да не се чудят, ами да хващат влака. А дотогава – четете Чудомир! Четете и се смейте!

И още нещо – специално за дамите – седнете на първия ред, някъде по средата и може да си спомняте представлението на „Лапидариума“ за доста дълго и то с усмивка!

DSC06163

quot(u)esday: Зад прашните завеси

2015 в книги тук!

Една дебела книга, пълна с възможни усмивки. Това е „Български театър 1900-1907. Том втори. Свитък първи“. Разгръщайки го, ще усетим уверено спокойния пулс на театъра, захвърлил един от костюмите си някъде зад кулисите на сцената. Дрехата е на пръв поглед прашна, измамно вехта, ала ако се вгледаме по-добре в нея, ще видим красивите мъниста и ярките някога цветове, ще чуем аплодисментите, които и тя е слушала, ще видим блясъка в очите на публиката. Четете! Историята е наслада – особено щом става дума за театър. Върнете се във времето, когато Народният театър все още не е бил построен, най-известната трупа е била „Сълза и смях“, а г-н министъра на Народното просвещение въобще не се e чуди. дали да отпусне средства за спектакли. Вижте тогава, докоснете сега и помислете за разстоянието мeжду тях.

1901 г.

„Тия, които са в разположение, комитетът намери за нужно да не ги уволнява, защото имат дългогодишна деятелност на сцената и щеше да бъде във висша степен несправедливо, ако ги уволнеше. Те са с безспорни заслуги към нашия театър и като им се определя едно месечно възнаграждение, колкото да преживяват, те ще бъдат ангажирани за репертоара само по необходимост. Тия, които ще се уволнят, постановлението на комитета почива върху безплодната им деятелност. Те всичките нямат нито най-малка наклонност към сцената и през всичкото време са били в тяжест на другарите си, без да са показали какъв годе успех досега.“ (из Писмо от управителния комитет на „Сълза и смях“ до министъра на Народното просвещение с предложение за преназначаване и прекатегоризиране на актьорите от трупата)

„Управителният комитет на Народната драматическа трупа ,,Сълза и смях“ при определяние хонорара на оригиналните и преводни пиеси по репертоара на трупата се е ръководил от следните три съображения: 1) качеството на превода; 2) литературната стойност на пиесата; 3) размерите на положения труд.“ (из Писмо от Управителния комитет на „Сълза и смях“ до министъра на Народното просвещение с изложение на критериите при определяне хонорарите за оригинални и преводни пиеси за репертоара на трупата и молба за издаване заповед за заплащането им)

„Вече се изминават четири месеца и за голямо мое удивление не съм получил никакъв отговор от Вас. С настоящето си Ви моля най-учтиво да ми съобщите решението на Театралния комитет – одобрил ли е драмата ми за представяне от Народната драматическа трупа или я е отхвърлил. И в случай, че моето произведение е отхвърлено като негодно за представяне, моля Ви да ми се повърне с първа поща.“ (из Преписка между П. Ю. Тодоров и Управителния комитет на трупата „Сълза и смях“ относно ръкописа на драмата „Зидари“)

„Комитетът, като взема предвид, че актрисата А. Будевска без уважителни причини се е отказала да играе ролята „Луиза“ в пиесата „Коварство и любов“, реши да се глоби с 1/4 от заплатата ѝ за м. март т. г.“ (из Протоколи от заседания на Управителния комитет на „Сълза и смях“)

„2. Комитетът разгледа пиесите „Тъй било писано“, написал Г. Х. Бонев, и „Съдиите“, превел П. С. Момчев, и реши да им се съобщи, че комитетът одобрява да се запишат в репертоара на трупата, но преди да се представят по три пъти на сцената, за да се види какъв успех ще имат, не може да им се съобщи окончателното му решение: ще се откупят ли или не, и ако се откупят, какво възнаграждение ще им се определи.

3. Разгледа се въпросът: да се определи ли възнаграждение на Ил. Миларов за написаната от него едноактна комедия „Женени ли сме ний?“, като е представена само един път на сцената. – Комитетът, като взема предвид, че тази пиеса е имала добър успех, реши да се ходатайствува пред Г-на Министъра на Народното просвещение да разреши да се дадат Ил. Миларову 100 лева възнаграждение.

4. Като изслуша мнението на п.-режисьора Г. Киров, комитетът реши да се глобят:
1) Актьорът Б. Пожаров с 1/7 от заплатата му за м.март, задето на 13 същий във време на представление е закъснял да се яви на сцената, поради което възложената му роля била изпълнена от едного от другарите му; и
2) Разсилният при същата трупа Хр. Пристов с 1/9 от заплатата му за м.март т.г. за неявяване навреме на работа.“

(из Протокол №10, Заседание на 25 март 1901г.)

„Известно Ви е, Г-не Министре, че от две години насам както от страна на публиката, тъй и от страна на нашите писатели се прояви особен интерес към театъра. Почти всичките по-видни наши писатели опитаха силите си и в драматургията и на нашата сцена по-често взеха да се представляват пиеси из нашия живот. Колкото и да се вижда чудно, но при поставянето на такива пиеси ние срещаме по-големи мъки в сценично отношение, отколкото кога имаме работа с някоя преводна пиеса. Причината на тия мъчнотии е липсата на подобающи декорации и селски костюми. За да се представи подобна пиеса, през цели десет деня и повече са търсени селски костюми, за които е било плащано скъпо и прескъпо. Пресметнато е, че за представляването само на „Сватбата в Болярово“ и „Вампир“ само за четири представления са платени около 200 лева, и то само за наем на костюми. Тези пари са изразходвани, без да остане нещо в театралния гардероб.
(…) Ето защо най-учтиво Ви моля, Г-не Министре, да разрешите и отпуснете на трупата тая сума, която, ако не от субсидиите, може да се вземе от глобите, които вече възлизат на 500 и няколко лева.“ (из Писмо от помощник-режисьора Гено Киров до министъра на Народното просвещение относно липсата на подходящи декорации и костюми за представянето на български пиеси)

„Нека се не забравя оная участ на актьора, която му докарва страстта!“

„В началото на лятната ваканция управлението на трупата раздава на разучаване пиеси за през сезона. Значи актьорите се ангажират отсега, прочее тяхното положение трябва да се определи още сега, а не през зимата. Освен това человечно е актьори, които подлежат на уволнение, да бъдат уведомени сега, а не през зимата.“

„3) Актьорите Тончев – уличен човек, Дюлгеров, А. Буйнов и Пожаров – невъзможен на сцената, и Т. Киркова – стара жена, фъфли в говора – тези актьори най-непретенциозното взискателство налага да се отстранят от трупата.“

„4) Редовните актьори да се разделят на три разряда само по способности със заплата 200 лева, 160 лева и 130 лева месечно.“

„5. Временните актьори, тъй като се приемат само за едногодишен срок по чл. 16 от Устава и след тоя срок подлежат на повишение в редовни, значи, приемат се като на учение, то заплатите им трябва да бъдат от сума на скромна издлъжка и полезно е да се установят по 100 лева месечно.“

„Една трупа, която действува непрекъснато почти 11 месеца в годината, трябва да се управлява от една морална сила, отдадена изцяло на делото, а не от случайни хора, възнаграждавани с по 100 лева месечно. Ако се имаше на разположение един авторитетен драматург или стар актьор с широко литературно образование – въобще, ако се разполагаше с една крупна личност, която със своята досегашна деятелност по театъра да си е създала едно учителско реноме пред актьорите ни, препоръчително би било да се назначи такава личност за директор на трупата, който да ѝ бъде непосредствен началник във всичко. Но при липса на такова лице най-целесъобразно е назначаването на един литератор за репертьор. Непосредственият началник на трупата, както е било и досега, ще остава режисьорът. (…) Длъжността е и трудна, и деликатна, тя изисква лице, което изцяло да се погълне от нея, значи, лице, което да се осигури материално, за да изпълнява само тая длъжност.“

(Из изложение на репертьора А. Страшимиров до М-вото на народното просвещение с предложение за организационнни и кадрови преустройства в трупата „Сълза и смях“)

asm Още за театъра днес тук. А за преимуществата му пред киното тук.
2015 в книги тук!

quot(u)esday: Началото на едно „Пътешествие в театъра“

Има книги с притегателната способност на черни дупки – тъкмо ги отвориш, прочетеш два-три реда и осъзнаваш, че няма да можеш да ги изтриеш от душата си. В процеса на четенето им проявяваш по-голяма концентрация от обикновено и така например няма да се разсееш от текста дори слон да тръгне насреща ти. А ако си в компания, повтаряш ли, повтаряш, забравяйки за риска да станеш досаден – „Ти знаеш ли, че тази книга е велика!“. Ето такива реакции предизвиква книгата „Пътешествие в театъра“ на именития български театрален режисьор Леон Даниел.
Попаднах на книгата доста естествено предвид режисьорските ми залитания. Като видях името на автора в един от списъците на НАТФИЗ, не предполагах даже, че той е българин. Но е така – Леон Даниел е роден в Русе на 17 февруари 1927 година. Работил е във всички български театри. До смъртта си на 2 декември 2008 издава пет книги, които, ако съдим по „Пътешествие в театъра“, са полезни както за режисьори, актьори, зрители, така и на кандидатите за тези професии.
По-долу ще намерите цитати от различни места в книгата. Някои са малко дълги, други мисли – някак недокрай цитирани, но смятам, че ще е от огромна полза за всеки който е решил, че иска да кандидатства в НАТФИЗ със специалност режисура или актьорско майсторство за драматичен театър или просто се чуди какво точно включва професията на всички лица, работещи в театъра. Книгата можете да намерите в най-близката библиотека, а второто издание от 2009 включва спомени на Константин Илиев, Любен Гройс, Юлия Огнянова, Ицко Финци, Меглена Караламбова, проф. Любомир Тенев и Мирослава Кортенска за режисьора. Дерзайте!

Кой прави въздуха в театъра. Велика работа е да бъдеш зрител. Ако из театрите на града, в който живееш, се намират добри артисти, имай предвид:  една от причините за тяхното „раждане“ си ти! Една от главните причини! Ако тоя сезон си гледал пет хубави представления, гордей се! Защото без тебе тия хубави представления не биха могли да съществуват. Празни приказки е мисълта: „Консуматорът е пасивна величина“. Това никога не е било вярно. Дори ако говорим за консуматора на сапун. И сапунът става толкова по-добър, колкото повече консуматори не купуват от лошия. „

Първите индивидуалности. За страничния вход билети няма, но има портиерка. А с портиерката – също както с любовта в пиесата на Алфред де Мюсе – шега не бива. Всъщност за какво ни е да се шегуваме с портиерката? За да влезем, трябва само едно – да бъдем невъзмутими. Да вървим сигурно и спокойно – нито много припряно, нито много развлечено, да кимнем учтиво (и съвсем мъничко интимно) и…да имаме приличен вид на независими интелектуалци. Това обикновено прави впечатление. Ако все пак ни спрат и зададат коварния въпрос: „Къде така, момче?“, без сянка от обида (и без нито секунда забавяне) трябва да се отговори: „Имаме насрочена среща с драматурга“. Или – „с режисьора“. Може и просто: „Вика ни бай Антон“. Тука има известен риск, но ако „там – вътре“ действително съществува поне един бай Антон, работата е най-сигурна. Винаги е за предпочитане бай Антон.“

„Професията на драматурга задължава своя носител да не свързва своите лични амбиции с театъра, в който работи. Той не „твори“ в него – само помага на другите да „творят“. Нарича се „драматург“, но по принцип не трябва да пише пиеси. Ако много му се пишат (и ако може да върши тая работа), най-добре е да се откаже от „службата“ си. Защото в противен случай по неволя става пристрастен към другите автори. Той няма морално право да пише и театрални рецензии, защото е „заангажиран“. Не е благородно да се изказваш публично за „Левски-Спартак“, щом си в отбора на ЦСКА, а да пишеш за собствения си „тим“ е направо смешно. Той има право да бъде поет, бегач на дълги разстояния, филателист, историк – всичко, несвързано с ежедневната театрална практика – и в тия области може да стигне до републикански или световен шампионат – негова работа. Но в театъра неговото призвание е да бъде всеобщ „придворен съветник“. „

„…директорът е най-сложната личност в театъра.
Аз си представям идеалния директор поне с четири глави: „моделна“, „кутузовска“, „интелектуална“ и „политична“. Освен това имам чувството, че едната му ръка разбира от финанси, другата – от занаята, наречен театър, третата – от това, къде се слага подпис и къде не, а четвъртата само му служи да бърше потта от четирите си чела. На всичкото отгоре той притежава характер детски, непосредствен, него му е весело да прави театър с други такива деца като него, ако важничи – то важничи на смях, на „ужким“, дълго не издържа на тая игра и я сменя с друга. И още си мисля, че денят, в който той ще бъде сменен, за него е естествена част от играта, след която удоволствието ще продължи все в театъра – докрай, до свършека на дните, до тържествения некролог.“

„Най-важният човек във всеки театър е най-талантливият – независимо от професията му – актьор, автор, директор…Но тъй като по въпроса за „най-талантливия“ никога, никъде никоя човешка общност не е могла да стигне до едно компромисно решение: „най-важният човек“ в театъра е самият театър. И да се разберем: тоя „компромис“ след тая глава става вече „член първи“ от вътрешния правилник на нашето по-нататъшно пътешествие.“

„Театралният художник не е непременно най-живописният човек в театъра. В много случаи той е „най по модата“ – в дадения момент например може да е „по брада и мустаци“ или „по сетре със седем копчета и малко буфан“. Но това не е  нито задължение, нито доказателство, а личен вкус, в който той би трябвало да има толкова право на избор, колкото и останалите хора. Той не е задължен и непременно да може да рисува картини или корици за книги, или „фрески“ за Пловдивския панаир. Ако може, това би било допълнителна печалба, която обаче няма нищо общо с основното му препитание.“

„…в театъра всичко се подчинява на една истина: истината на страстите. И по-просто казано, всичко зависи от това, „каква е играта“.“

„Разбираш ли? Театърът е едно сито. Ние влизаме в него, предполагайки, че той е свободен улей, в който всяко тяло се движи със скорост, право пропорционална на собствената му тежест. Тая тежест може да е талант, протекция, ум, шанс…Ние мислим, че само от нас зависи как се движим. А всъщност не е така. Театърът – не зданието, не хората, които работят в него, а театралното изкуство, – това огромно, но незримо, неосезаемо „нещо“, подбира от нас тия, които „Най Му Вършат Работата“, подбира по само нему известни показатели и ги пропуща през „мрежата“. Тъй като тя, мрежата, е невидима, никой в момента не знае кой я е минал, кой не. Узнава се после. Но неминуемо се узнава. На ситото му е „безразлично“ колко материал влиза в него, но в края на краищата си „прецежда“ само това, „Което Му Трябва“. Ако няма какво да „цеди“, въобще не „цеди“, но ненужен „материал“ независимо от тежестта му не пропуща.
Та си мисли предварително: има ли смисъл да се прекрачва „страничният вход?“Може би е за предпочитане „главният“ – тоя, който води към изкуството да бъдеш зрител. Тоя вход никога не довежда до нещастието на самозаблуждението – всеки разумен и весел човек безусловно притежава великия талант на зрителя. И само от него зависи дали ще го осъществи. „Страничният вход“ неминуемо те поставя пред независими от тебе зависимости.“ 

leonХаресай страницата на блога във Facebook! Още за магията на театъра тук. Други цитати тук.

 

 

weDNESday: „Последният пастир“ ни учи

Един сърдечен разговор. Или разговор със сърцето. Буквално това предлага представлението „Последният пастир“ в рамките на един час. Изповед на три сърца – завладени от социалистическите идеали, любовта и природата.
Режисьор на постановката е Недялко Делчев. Тримата герои със силни характери пък са съответно: Никола Пашов като Пастира, Пламен Славов се превъплъщава в Бузата и Делян Илиев в ролята на Зоотехника. Сценографията може направо да Ви остави без дъх. Особено ако сте зрител в Зала 1 на Родопския драматичен театър. А нетрадиционната музиката на Георги Ангелов допълва Хайтовия текст „Кучета“,  по който е изградена пиесата.
Да се пожертва ли едно куче в името на финансовата нестабилност? Това е въпросът. Пастирът мълчи, както притихва мъдростта пред бушуващата младост в лицето на другите двама герои. Ала обади ли се опитното старило, не ти остава нищо друго освен да приемеш всичко казано за най-чистата монета, позлатена от времето. „Блейте де! Блейте! Блейте, че утре ще Ви забранят и да блеете!“. Публиката на „Последният пастир“ не присъства просто на поредното представление, тя е участникът в един житейски урок. За истински ценното и наложеното отвън. За любовта и измамата. За привързаността и саможертвата. Урок за всеки човек. С различно въздействие.
Ще жертват ли едното от двете кучета? Ще разберете сами. Аз мога само да Ви кажа, че Министерството на културата жертва при всяка възможност Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян…Но той ще блее, ще блее, пък накрая овцата ще се преобрази в куче. В театъра и останалите изкуства всичко е възможно! Затова са ни нужни.
„Последният пастир“ можете да гледате на … от … часа в зала 1 на РДТ – Смолян.

DSC04818

weDNESday: Държим „Копче за сън“

Много е приятно вече да не си в графата „деца“ и да отидеш на детско представление. Всъщност постановки от този тип включват две истории – една на сцената и друга, която се развива от момента, в който се доближиш до театъра, докато тръгнеш към вкъщи след края. Така например детското представление „Копче за сън“ на РДТ – Смолян стана повод средната възраст на публиката да намалее значително.

Толкова е хубаво да видиш две деца, които тичат по килима с надпис „Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ „, докато изчакват баба си да купи билети. Или пък някой дядо, довел внука си за пръв път на театър, да спре с гордост пред паметника на Николай Хайтов и Хасан Мешов пред сградата и да обяснява на момчето си кои са тези хора и каква е книгата, която писателят държи в ръка. Еднакво незабравимо е как децата от детската градина махат на осветителя в стаичката горе, докато чакат закъснелите си другарчета . А после някой от екипа им обяснява, че в началото за малко ще стане съвсем тъмно, но те изобщо не трябва да се притесняват. „Копче за сън“ е един от поводите малчуганите за пръв път в живота си да се здрависат с театъра, да стъпят във втора зала, където се играят представления като „Нирвана“ например. Прекрасно е обаче като възрастен също да отидеш на детско представление и да заведеш със себе си я съседче, я дете, я внуче.

Представлението, режисирано от Емилия Ованесян, е грабващо от началото до края. Песните дълго време ще си имат специално място в ума Ви и вероятно на следващите дни ще си припявате: „Не ме е вече страх от рибешки стомах…“ или пък „Ако е извииит, значи е със кууука…“. Произведението на Валери Петров е чудесно разгърнато, така че разговорът между дядото (Румен Бечев) и Оги (Мария Кумчева) e допълнен нагледно с всичко, случващо се във въображението на неискащото да заспи момче и на нежелаещия да му разказва приказки негов дядо. Сънят (Габриела Чакърова) никога не е бил по-фин и изящен, а Арлекино (Мариян Горцев) показва завидни акробатични умения на сцената. После може някое животно да запее, а с помощта на Искра Йосифова куклите ще проговорят.

„Копче за сън“ е една приказка, която неминуемо ще се хареса и от възрастните, и от децата, а освен това би ги научила и на нещо ново.

Представлението можете да гледате на … от … часа в зала 2 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в град Смолян. Отидете заедно с някой малчуган! Като пропеете, ще си говорим пак:)

DSC05244

Mond(e)ay: Поради „Нирвана“

Изреченото от мен за „Нирвана“ никога няма да бъде достатъчно. Плакатите. Пак са тук. Красят улиците. Ала върху тях пише „Последно представление за сезона“ и точно този надпис ме подтикна да изрисувам мощната вдъхновителна сила на тази пиеса. Един шедьовър на Константин Илиев, чийто чар се допълва от великолепното изпълнение на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.
Първата премиера бе на 23-ти март. Спомням си, че бях тогава на трети ред и не бях ходила на театър от една-две, а може би и три години. Пред мен имаше две дами с обемни прически и през цялото време доближавах лице до възрастната госпожа от лявата ми страна, за да видя поне нещо от случващото се на сцената. Бях с карирана риза, беше ми интересно. После се търкулна първата сълза и сцената май след момент стана тъмна. Наслаждавах се на текста. Радвах се на актьорите, които като че бяха преживели катарзис, истинска нирвана – така изглеждаха, когато излязоха за поклон. Сребрина (Лора) май плачеше. Не помня много. Преди два месеца беше. Обаче ми се е набила в главата сцената навън – как излизаме с още три момичета, има сняг, луна, пълна, ярка. Аз плача и гледам към театъра, към храстчетата в мрака. Може би е студено, но сълзите топлят. После взимам сняг, правя топка и я хвърлям в посока Райково. И още една. И още една. Тръгваме към Стария център, с една по-малко, но аз май се обръщам да видя луната. Докато сълзите засъхват.
На другия ден си повтарях „Леля Мариола беше права“, мъчех се да си спомня подобните на стихотворения слова за девойката, „разцъфтела рано пред Великден“, извиквах сцени от предишната вечер в ума си. Бях решила, че искам да гледам представлението пак. Аз, която последно бях гледала „Домът на Бернарда Алба“ и си пазех билетчето като важна находка. За щастие една приятелка беше в Париж на 23-ти март и с радост прие да отидем да гледаме. На 2-ри април. На втори ред. По актьорска препоръка. Спомням си, че отидохме по-рано, отворихме вратата на втора зала и видяхме, че е празна с изключение на Делян (Яворов), който стоеше на сцената. Докато чакахме отвън, разглеждахме програмата на Народния театър и се уговаряхме, че и там ще отидем. От това второ представление добих един по-трезв поглед за представлението. Първата емоционална стихия вече беше заминала надалеч. Втория път чух правилно някои неща – „Слободна жена“ вместо „Слово на жена“, насладих се на детайлите, на познатите реплики. Като излязохме, луната май вече бе стара.
Оттогава ето какво се случи поради „Нирвана“. Поради нея се появиха стихотворения като „НИРВАНА“, „Слободна жена“, „Т“, „Нещо важно“, „Трети юни“, „Склероза“, „ТАБАКЕРА“ , „Сънувам“ и „РДТ“. „Слободна жена“ прерасна в нещо по-голямо, което чака няколко реда, отново свързани с „Нирвана“. Представлението бе и причината в момента у дома да имам два тома с пиесите на Константин Илиев, около десетина книги за Яворов и една малка жълта книжица, която разнасям почти винаги с мен, когато излизам навън. Тези две посещения в театъра събудиха интереса ми към храма на Мелпомена, спомогнаха за оформянето на рубриката weDNESday като един театрален пътеводител, с който ще се случи нещо в Нощта на театрите тази година. Друго какво… Поради „Нирвана“ вече знам някои реплики от сценария и няколко стихотворения на Яворов, както и почти най-подробната му биография. „Нирвана“ и благодарностите на режисьора Крум Филипов, че зрителите все пак са дошли, обърна внимание на трудностите, които претърпяват жреците на Мелпомена. Но все пак успяват. Поради „Нирвана“ написах и „Mond(e)ay: Театърът пред киното“ – публикация, която благодарение на Крум и още страхотни хора от театъра достигна до много части на България.
Изводът от всичко това? Изкуството ражда изкуство. В което и изкуство да вложите своето време, енергия и материални средства, то все някак ще Ви се отблагодари. Ако обичате да ходите на театър, не се колебайте да поканите приятна компания и да отиде веднъж, два, три пъти на едно и също представление. Както казаха наскоро от ДТ „Стоян Бъчваров“ във Варна – „Ако планирате добре, ще Ви остане време за всичко“. Кой знае, може и някои стихове, вдъхновени от същото това представление, което сте гледали, да Ви допаднат в бъдеще. Ала това няма как да стане при празна зала.
„Нирвана“ за трети път? Защо пък не…

„Нирвана“ можете да гледате на 14.01.2016 (четвъртък) от 19 часа в зала 2 на РДТ – Смолян.

DSC05254