Архив за етикет: пиеса

weDNESday: Заралийската „Албена“

Албена…Езикът се гали от сонорните съгласни, препъва се от едно „б“ за устойчивост, продължава през „е“-то и се връща към загадъчността на свободното „а“. Спорен драматичен женски образ – така я определя едноименният конкурс за художествена проза. „Грешна беше тая жена, ама беше хубава!“ остава да възкликва Йовков и до днес чрез зрителите на превърнатия в пиеса разказ.

Лято е. Смрачава се. Железните врати с табелката „Забранено влизането на външни лица“ още стоят затворени. Отражението на развълнуваните, обхванати от сценична треска, пробягващи през сцената актьори се изкривява в огледалните прозорци на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Малко по-късно се отправям към първи ред и с почуда откривам, че има хора зад декора. Сцената е покрито с черно пространство на нивото на зрителите на предните места. Няколко чувала са струпани вляво, нещо голямо е затворено в центъра. „В Лапидариума няма да могат да направят дървото“ – предупреди ме Диана Кирилова, към която отново изказвам благодарност за поканата и гостоприемството.

Театърът е старозагорският драматичен „Гео Милев“. Режисьор е Ивалин Димитров. В ролята на Албена бе Светла Рангелова. В други случаи се изпълнява от Тихомира Темелкова, известна вам от „Без докачение, моля…“, но никога и от двете, както погрешно мислех в началото. Куцар оживява чрез Ивелин Керанов, а господарят му, Нягул, се играе от отлично познатия Ви Делян Илиев. Димитър Митев преследва Албена в ролята на Сенебирски. Поради наскоро оздравял счупен крак кметът, Георги Райчев, бе с кецове. Нягулица е Мария Пенчева, баба Мита – Елена Азалова, дядо Власю – Димитър Карамалаков, хаджи Андрея – Стефан Делев, Гаврил – Жоро Райчев, Гаврилица – Миленка Сотирова, заекващият даскал Тодор – Цветомир Черкезов, а нетърпеливият да си смели Гунчо Митин – Илчо Димитров. Другоселците са представени от Стефан Борисов и Тодор Тодоров, а Мариница – от Мария Енева или Светла Тодорова в зависимост от обстоятелствата.

Коминът на Нягуловата мелница започва да пуши, а чорбаджията ходи наляво-надясно и постоянно търка ръцете си с кърпа. Междувременно кметът се напива в компанията на Сенебирски, а Нягулица и Албена се редуват да носят на любимия си гърненца с топли гозби. Режисурата набира скорост, за да се разгърне изцяло в действията на Куцар и…после трите върха на любовния триъгълник попадат в една равнина. На зрителя остава само да се отдаде на чувствата или ако е на първи ред, да се остави да бъде погълнат от погледа на разкъсвания от терзания Нягул. Музиката на „Исихия“ допълва случващото се с фолклорни напевни ритми, задълбаващи в кладенеца на загадката.

Най-добре е изобщо да не четете разказа или пиесата, преди да сте си тръгнали от залата или Лапидариума. Достатъчно Ви е да знаете единствено, че в основата на действието стои същото нещо, което присъства и в „Око под наем“, но тук то е проблем, пречупен през шаблона на патриархалната общност, въпрос, който залага на карта честта и честността. Разбира се, двата спектакъла се различават по жанр, но съм убедена, че Албена ще остане дълбоко врязана във Вашите спомени.

„Албена“ ще се играе в зала 1 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян на 16.10.2015 (петък) от 19 часа. Отидете!

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

 

Реклами

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

weDNESday: В Стара Загора „Без докачение, моля…“

Много е тъжно, когато в края на юни величествените културни институти, наречени театри, започнат да излизат в честно заслужена отпуска. Театралният зрител остава с отворена уста и очи, пълни със сълзи. Чувството е подобно на това все едно си пушач, а всички цигари са изчерпани в продължение на три месеца и ти трябва да се лишиш от страстта си. Тъжно е.

За щастие обаче има театри, които решават, че вероятно ще тъгуват за публиката си. Как може един актьор да издържи два месеца и  половина, без да му се ръкопляска нито веднъж – немислимо е! Та една от тези благородни институции, които мислят за чувствата на зрителите си, е и Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Не стига това, ами юлската им програма е с още нещо привлекателна – представленията се играят на сцена „Лапидариум“, което ще рече амфитеатралния заден двор на Регионалния исторически музей.

Не обмислях дълго, ами си купих билет за влака и на втори юли малко преди девет вечерта бях пред портите на Лапидариума. Добре, че имах, така да се каже, местен екскурзовод (благодарностите тук са за Диана Кирилова), защото иначе едва ли щях да се сетя откъде да мина. Единственото, което подсказваше, че нещо предстои, бе малка тълпа пред обикновените бели железни врати с надпис „Служебен вход“ и един плакат, залепен под него, който трудно можеше да се прочете в настъпващата нощ.

Влизаш вече зад оградата и се взираш любопитно в тъмните прозорци на музея, където актьорите, кои облечени, кои не, оглеждат новодошлите или просто си зяпат навън поради липсата на нещо по-интересно за правене. Не е напълно тъмно, а една жена от съседния блок е застанала на балкона в очакване на спектакъла. Сцената, съвсем на едно ниво с публиката на първия ред, още е празна. Излизат светулките. Явно това е знакът за начало.

„Без докачение, моля…“ е пиеса по различни текстове на остроумния писател от село Турия – Чудомир, който незнайно защо все още не се изучава в училище. Смехотворен е фактът, че именно в Стара Загора се играят неща на човека, който в текста си „И като рекли…(Стара Загора)“ изтъква многобройните достойнства на казанлъчани пред старозагорци. Но нищо. Ето, там излизат актьори – да, да! А виж – ей онзи как минава зад паравана и се прибира вътре, явно ролята му засега е поприключила.

Хубаво е да видиш вълнението в очите на Павли и Тотка в самото начало – сцена по разказа „Де оня глас…“ После пък започва пазарлъкът за едно куче, а от квартала в същия момент се чува силен, неконтролируем лай. Все предимства на театралната игра на открито. Отново благодарение на Диана Кирилова имахме хубави места на трети ред и по едно време заприпка цялата ми ти трупа точно пред нас. Преживяване отвсякъде! Освен това смехът е гарантиран във всеки един миг, благодарение на великолепната актьорска игра и старите градски песни за „Гошко хебавеца“ и „целувки сладки“, които „даваме ги днес по две за лев“.

Режисьор на прекрасната българска народна постановка е Ивалин Димитров. В ролята на Павли и Търговеца се превъплащава добре познатият Ви от „Нирвана“ Делян Илиев, Тотка и машинописката е красивата Тихомира Темелкова. Онзи с „кафе каймаклия, дето и леля ти с налъмите може да ходи по него и пак няма да потъне“ е сегашният директор на театъра – Ивелин Керанов. Димитър Митев е човекът с големи планове за мината, а всички останали ще видите на брошурката долу.

„Без докачение, моля…“ е една чудесна пиеса, за която не се говори. Тя трябва да се преживее, да се расмее човек до болка и да си помисли как е било тогава и различно ли е сега. Препоръчвам я с цялото си сърце на всички старозагорци, останалите също да не се чудят, ами да хващат влака. А дотогава – четете Чудомир! Четете и се смейте!

И още нещо – специално за дамите – седнете на първия ред, някъде по средата и може да си спомняте представлението на „Лапидариума“ за доста дълго и то с усмивка!

DSC06163

weDNESday: „Последният пастир“ ни учи

Един сърдечен разговор. Или разговор със сърцето. Буквално това предлага представлението „Последният пастир“ в рамките на един час. Изповед на три сърца – завладени от социалистическите идеали, любовта и природата.
Режисьор на постановката е Недялко Делчев. Тримата герои със силни характери пък са съответно: Никола Пашов като Пастира, Пламен Славов се превъплъщава в Бузата и Делян Илиев в ролята на Зоотехника. Сценографията може направо да Ви остави без дъх. Особено ако сте зрител в Зала 1 на Родопския драматичен театър. А нетрадиционната музиката на Георги Ангелов допълва Хайтовия текст „Кучета“,  по който е изградена пиесата.
Да се пожертва ли едно куче в името на финансовата нестабилност? Това е въпросът. Пастирът мълчи, както притихва мъдростта пред бушуващата младост в лицето на другите двама герои. Ала обади ли се опитното старило, не ти остава нищо друго освен да приемеш всичко казано за най-чистата монета, позлатена от времето. „Блейте де! Блейте! Блейте, че утре ще Ви забранят и да блеете!“. Публиката на „Последният пастир“ не присъства просто на поредното представление, тя е участникът в един житейски урок. За истински ценното и наложеното отвън. За любовта и измамата. За привързаността и саможертвата. Урок за всеки човек. С различно въздействие.
Ще жертват ли едното от двете кучета? Ще разберете сами. Аз мога само да Ви кажа, че Министерството на културата жертва при всяка възможност Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян…Но той ще блее, ще блее, пък накрая овцата ще се преобрази в куче. В театъра и останалите изкуства всичко е възможно! Затова са ни нужни.
„Последният пастир“ можете да гледате на … от … часа в зала 1 на РДТ – Смолян.

DSC04818

weDNESday: Държим „Копче за сън“

Много е приятно вече да не си в графата „деца“ и да отидеш на детско представление. Всъщност постановки от този тип включват две истории – една на сцената и друга, която се развива от момента, в който се доближиш до театъра, докато тръгнеш към вкъщи след края. Така например детското представление „Копче за сън“ на РДТ – Смолян стана повод средната възраст на публиката да намалее значително.

Толкова е хубаво да видиш две деца, които тичат по килима с надпис „Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ „, докато изчакват баба си да купи билети. Или пък някой дядо, довел внука си за пръв път на театър, да спре с гордост пред паметника на Николай Хайтов и Хасан Мешов пред сградата и да обяснява на момчето си кои са тези хора и каква е книгата, която писателят държи в ръка. Еднакво незабравимо е как децата от детската градина махат на осветителя в стаичката горе, докато чакат закъснелите си другарчета . А после някой от екипа им обяснява, че в началото за малко ще стане съвсем тъмно, но те изобщо не трябва да се притесняват. „Копче за сън“ е един от поводите малчуганите за пръв път в живота си да се здрависат с театъра, да стъпят във втора зала, където се играят представления като „Нирвана“ например. Прекрасно е обаче като възрастен също да отидеш на детско представление и да заведеш със себе си я съседче, я дете, я внуче.

Представлението, режисирано от Емилия Ованесян, е грабващо от началото до края. Песните дълго време ще си имат специално място в ума Ви и вероятно на следващите дни ще си припявате: „Не ме е вече страх от рибешки стомах…“ или пък „Ако е извииит, значи е със кууука…“. Произведението на Валери Петров е чудесно разгърнато, така че разговорът между дядото (Румен Бечев) и Оги (Мария Кумчева) e допълнен нагледно с всичко, случващо се във въображението на неискащото да заспи момче и на нежелаещия да му разказва приказки негов дядо. Сънят (Габриела Чакърова) никога не е бил по-фин и изящен, а Арлекино (Мариян Горцев) показва завидни акробатични умения на сцената. После може някое животно да запее, а с помощта на Искра Йосифова куклите ще проговорят.

„Копче за сън“ е една приказка, която неминуемо ще се хареса и от възрастните, и от децата, а освен това би ги научила и на нещо ново.

Представлението можете да гледате на … от … часа в зала 2 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в град Смолян. Отидете заедно с някой малчуган! Като пропеете, ще си говорим пак:)

DSC05244

Mond(e)ay: Поради „Нирвана“

Изреченото от мен за „Нирвана“ никога няма да бъде достатъчно. Плакатите. Пак са тук. Красят улиците. Ала върху тях пише „Последно представление за сезона“ и точно този надпис ме подтикна да изрисувам мощната вдъхновителна сила на тази пиеса. Един шедьовър на Константин Илиев, чийто чар се допълва от великолепното изпълнение на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.
Първата премиера бе на 23-ти март. Спомням си, че бях тогава на трети ред и не бях ходила на театър от една-две, а може би и три години. Пред мен имаше две дами с обемни прически и през цялото време доближавах лице до възрастната госпожа от лявата ми страна, за да видя поне нещо от случващото се на сцената. Бях с карирана риза, беше ми интересно. После се търкулна първата сълза и сцената май след момент стана тъмна. Наслаждавах се на текста. Радвах се на актьорите, които като че бяха преживели катарзис, истинска нирвана – така изглеждаха, когато излязоха за поклон. Сребрина (Лора) май плачеше. Не помня много. Преди два месеца беше. Обаче ми се е набила в главата сцената навън – как излизаме с още три момичета, има сняг, луна, пълна, ярка. Аз плача и гледам към театъра, към храстчетата в мрака. Може би е студено, но сълзите топлят. После взимам сняг, правя топка и я хвърлям в посока Райково. И още една. И още една. Тръгваме към Стария център, с една по-малко, но аз май се обръщам да видя луната. Докато сълзите засъхват.
На другия ден си повтарях „Леля Мариола беше права“, мъчех се да си спомня подобните на стихотворения слова за девойката, „разцъфтела рано пред Великден“, извиквах сцени от предишната вечер в ума си. Бях решила, че искам да гледам представлението пак. Аз, която последно бях гледала „Домът на Бернарда Алба“ и си пазех билетчето като важна находка. За щастие една приятелка беше в Париж на 23-ти март и с радост прие да отидем да гледаме. На 2-ри април. На втори ред. По актьорска препоръка. Спомням си, че отидохме по-рано, отворихме вратата на втора зала и видяхме, че е празна с изключение на Делян (Яворов), който стоеше на сцената. Докато чакахме отвън, разглеждахме програмата на Народния театър и се уговаряхме, че и там ще отидем. От това второ представление добих един по-трезв поглед за представлението. Първата емоционална стихия вече беше заминала надалеч. Втория път чух правилно някои неща – „Слободна жена“ вместо „Слово на жена“, насладих се на детайлите, на познатите реплики. Като излязохме, луната май вече бе стара.
Оттогава ето какво се случи поради „Нирвана“. Поради нея се появиха стихотворения като „НИРВАНА“, „Слободна жена“, „Т“, „Нещо важно“, „Трети юни“, „Склероза“, „ТАБАКЕРА“ , „Сънувам“ и „РДТ“. „Слободна жена“ прерасна в нещо по-голямо, което чака няколко реда, отново свързани с „Нирвана“. Представлението бе и причината в момента у дома да имам два тома с пиесите на Константин Илиев, около десетина книги за Яворов и една малка жълта книжица, която разнасям почти винаги с мен, когато излизам навън. Тези две посещения в театъра събудиха интереса ми към храма на Мелпомена, спомогнаха за оформянето на рубриката weDNESday като един театрален пътеводител, с който ще се случи нещо в Нощта на театрите тази година. Друго какво… Поради „Нирвана“ вече знам някои реплики от сценария и няколко стихотворения на Яворов, както и почти най-подробната му биография. „Нирвана“ и благодарностите на режисьора Крум Филипов, че зрителите все пак са дошли, обърна внимание на трудностите, които претърпяват жреците на Мелпомена. Но все пак успяват. Поради „Нирвана“ написах и „Mond(e)ay: Театърът пред киното“ – публикация, която благодарение на Крум и още страхотни хора от театъра достигна до много части на България.
Изводът от всичко това? Изкуството ражда изкуство. В което и изкуство да вложите своето време, енергия и материални средства, то все някак ще Ви се отблагодари. Ако обичате да ходите на театър, не се колебайте да поканите приятна компания и да отиде веднъж, два, три пъти на едно и също представление. Както казаха наскоро от ДТ „Стоян Бъчваров“ във Варна – „Ако планирате добре, ще Ви остане време за всичко“. Кой знае, може и някои стихове, вдъхновени от същото това представление, което сте гледали, да Ви допаднат в бъдеще. Ала това няма как да стане при празна зала.
„Нирвана“ за трети път? Защо пък не…

„Нирвана“ можете да гледате на 14.01.2016 (четвъртък) от 19 часа в зала 2 на РДТ – Смолян.

DSC05254