Архив за етикет: Пловдив

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

Реклами

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Mond(e)ay: Да дишаме един и същи въздух

DSC09637

На откриване като на откриване

DSC09794

За Камерна зала лете само къси ръкави!

Мили хора,
(да знаете само как обичам тази фраза вместо „скъпи читатели“, защото преди читатели Вие сте все пак хора)
Искрено, дори сърдечно (както се научих да казвам по примера на директора на Родопския театър) моля да ме извините, че обещаните публикации за „Аз, Сизиф“, както и впечатленията от постановките в списъка ми за настоящия сезон не се появяват непосредствено на следващата сряда. Истината е, че, както е тръгнало, септември е месец, в който оценявам истинските неща в живота. Посрещнах месеца в едно спешно отделение, което ми доказа колко се подценява свободата в най-простия си смисъл – да можеш да ходиш където и когато си искаш, да си свободен да прегръщаш любимите си хора, без да провираш ръце през решетки. След скорошното ми (Слава Богу!) изписване, се заредих с толкова много приятни и незабравими преживявания, че с радост бих Ви разказвала за тях през следващите седмици и месеци, без да Ви обещавам кога точно. Щом дойде времето, ще си напиша впечатлението. Нали така, мили хора?

Първо се случи TheatAir, на който направих много снимки, а „Аз, Сизиф“ и „Чудни истории“ искрено ме зарадваха. Изминалата седмица пък остана в историята с откриването на „Сцена на кръстопът“ на 10-ти септември. Още на път за Дома на културата видях Явор Гърдев на Главната, Пловдив, от която всички се тагват. (Без мен де, защото не използвам Facebook.) Пред мястото на събитието се бе събрал театралният елит – хора като Владимир Люцканов и Петко Танчев, който има личен принос в представлението „Сестри Палавееви“ с работата по видео дизайна, главният виновник – авторът Алек Попов и драматурга на театъра – известният Александър Секулов. Настаних се на 12-тото място на 12-ти ред, точно до пътеката, и, представете си, от другата страна – Иво Аръков. Цветя от актьорите за публиката, аплодисменти на крака и едно красиво откриване на първия международен театрален фестивал, на който присъствам.

Петък нетърпеливо настъпи, а с него и безточието за представлението „Няма ток за електрическия стол“ в Камерна зала на Драматичния театър в Пловдив. Човекът до мен (7-ми ред, 16-то място??) бе един от най-забавните, които някога съм срещала. Още цветя и първа част на Нощ на музеите и галериите. Заваля такъв дъжд, че близо два часа се крихме в едно място с фурна за готвене, която ни поизсуши подгизналите дрехи, а щом пороят утихна, пак си нахлупих найлоновата торбичка на изправената новобоядисана коса и цоп-цоп към дома. Втората част на нощта, 12-ти септември, прекарахме много приятно и бездъждовно в Театър „Хенд“, където прословутият клоун Кени ръководи открита репетиция или трето четене и разиграване на част от сценария за новото им представление – „Крал Юбю“.

Днес пък предстои друго таено зрелище – „Каквато ти ме искаш“, режисирано от Теди Москов. В 19:00 на мястото на Иво Аръков и очаквайте по някое време отзиви.

Искам сърдечно да благодаря на родителите си, които освен че купиха билетите ми за всички представления, споменати тук, ме придружаваха донякъде и къде с интерес, къде с почуда, търпеливо изслушваха пресните впечатления на прага на театрите.

Също така едно огромно „Благодаря“ за Вас, мили хора, които случайно или умишлено сте попаднали на този блог. Без вярата, че някой би се интересувал от написаното и то може да му помогне, не бих посещавала храмовете на Мелпомена със същата охота и трепет, после да Ви разказвам.

Благодаря!

Mond(e)ay: Живите кукли, в които се влюбваш

DSC08812КУКЛЕНО-ТЕАТРАЛНИЯТ ФЕСТИВАЛ

„ДВАМА СА МАЛКО, ТРИМА СА МНОГО“

приключи вчера. Успях да му се насладя само в последните два дни – пети и шести септември, но поради добрата организация и факта, че уличните изпълнения се състояха поне по два пъти на ден няколко дни подред, успях да си направя хубава програма, която ще остави хубави спомени задълго.

Семеен театър „Микроподиум“ бе първият повод за усмивки. Разположена пред банката до Градската художествена галерия, миниатюрната сцена извади акордеонист, русалка и две рибки, които по очарователно грациозен начин се гмуркаха и изплуваха от пловдивската жега. Неповторимостта в представлението на унгареца Андраш Ленарат се криеше в това, че няколко зрителски ръце се превърнаха в сцена за изящната балерина на конци.

Веднага след това до Джумая джамия се събра горе-долу същата тълпа в очакване на италианския маг Фофичино. Два сандъка с пиратски черепи отпред очакваха магията. Няколко фокуса и след това започна производството на сапунени балони-мутанти, някои толкова големи, че дори децата влязоха в тях.

В 19:00 часа пък Държавният куклен театър в Пловдив съвсем помръкна, за да създаде подходяща атмосфера за „Аз, Сизиф“. Повече за спектакъла очаквайте в познатата ви рубрика weDNESday тази сряда.

Малко време за осмисляне на представлението, храна, колкото да не припаднеш и хайде бързо на площад „Стефан Стамболов“ пред Общината за огненото шоу на „Fireter“. Допълнено със светлините на фонтана, то се превърна в красиво нощно вълнение за стотици.

Шести септември освен под знака на Съединението мина и под знака на едни невероятни кукли. Ей тези, които са в заглавието. Куклите, които мигат, ходят, кихат и имаш чувството, че дори кукловодът да отсъства и ги заговориш, те ще ти отвърнат. Теодор Борисов пренесе точно до Художествената галерия огромната магия, която създава – толкова голяма, че от България е стигнала  до Италия и отново се връща от време на време за някой фестивал като „Двама са малко, трима са много“.

Имаше още едно събитие, на което присъствах, но за него очаквайте скоро, пък и да не разваляме хубавия финал с „Чудни истории“ на българина с донжуански облик.DSC09544

DSC09196

DSC09123

Mond(e)ay: Здравей отново, театър!

Изпращаме с усмивки и топли спомени август. Метат входовете пред на театрите. Д.А. и В.А. си преговарят някъде репликите, организаторки запазват хотели за цели екипи по случай фестивалите, а тръпнещият в очакване зрител се чуди какво да гледа. Ето и моят списък със спектаклите, които искрено желая да видя през сезон 2015-2016. Ако някой може да помогне по някакъв начин за осигуряване на присъствието ми или желае да отидем на театър заедно и да обсъдим след това: pipi989@abv.bg. Отзивите за посетените постановки очаквайте до една седмица след представлението, на страниците weDNESday и ТЕАТЪР в блога.

Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян

„Майстори“, реж. Крум Филипов
„Карнавал“, реж. Стефан Спасов
„Чичовци“, реж. Петър Тодоров
„Ромео и Жулиета от Дунево“, реж. Петър Тодоров  впечатленията тук

Народен театър „Иван Вазов“, град София

„На ръба“, реж. Александър Морфов
„Хъшове“, реж. Александър Морфов
„Каквато ти ме искаш“, реж. Стефан Москов
„Хамлет“, реж. Явор Гърдев
„Жана“, реж. Явор Гърдев
„Контрабасът“, реж. Пламен Марков
„Ревизор“, реж. Мариус Куркински

Драматичен театър „Николай Осипович Масалитинов“, град Пловдив

 „Няма ток за електричекия стол“, реж. Лилия Абаджиева    впечатленията тук
„Сестри Палавееви“, реж. Елена Панайотова   впечатленията тук
„Пет жени в еднакви рокли“, реж. Атанас Атанасов
„Евридика в подземния свят“, реж. Стайко Мурджев
„Аз, актьорът? Брат ми уби президента“, реж. Петър Карапетков

Театър 199 „Валентин Стойчев“, град София

„Старицата от Калкута“, реж. Явор Гърдев
„Колекционерката“, реж. Катя Петрова
„Приятнострашно“, реж. Галин Стоев
„Хората от Оз“, реж. Галин Стоев
„Госпожа Клайн“, реж. Стилиян Петков
„Гарванът“, реж. Бина Харалампиева
„Театър, любов моя“, реж. Касиел Ноа Ашер

Държавен куклен театър, град Пловдив

„Вграждане“, реж. Веселка Кунчева
„Великденско вино“, реж. Леонард Капон

Младежки театър „Николай Бинев“, град София

„Семеен албум“, реж. Малин Кръстев
„Момо“, реж. Веселка Кунчева
„Аз, Сизиф“, реж. Веселка Кунчева

Театър „Възраждане“, град София

„Къщата на гнева“, реж. Диана Добрева
„Човек от земята“, реж. Георги Михалков

Драматичен театър „Иван Радоев“, град Плевен

„Пролетно тайнство“, реж. Бойко Илиев

Театър „София“

„Покана за вечеря“, реж. Тея Сугарева

Театрална работилница „Сфумато“, град София

„Книга за изгаряне“, реж. Иван Добчев
„Нирвана“, реж. Иван Добчев
„Любовта на Анатол“, реж. Антон Угринов

Театър Българска армия, град София

„В полите на Витоша“, реж. Красимир Спасов