Архив за етикет: поезия

Напредваща ретроспекция

Идеалистичните сърца пламтят,
изтръпналата кожа посинява,
новините днешни спокойно варят
историческата памет корава.

Разпадат се старите черни дъски,
разбиват се бели от кръв павета,
а вчера строшиха съвсем до трески
отчуждена сграда на комитета.

Но лъвовете нямаха вериги,
свободата мереха с предаността,
га претоварени от чест талиги
маршируваха с ботуши пред смъртта.

И нашето замалко да отхвръкне,
изпосталял от равнодушие щърк,
чужда лапа в сърцето да ни бръкне,
тогази още да го бележи с сърп.

В долапа долу скрита книжнината,
до постелята – жилава тояга,
на туй, че българи сме и в червата,
съдба ни предвидливо се обляга.

слободна жена

Стихотворението бе изпратено в V Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“

Безедипие

„На тебе ти умората отива” –
така крещеше денем Сфинкса в Тива
на първия смелчак, който си позволи
жената животинска да срещне с очи.

„На тебе ти умората отива,
а щастието трябва да загива,
поробено от властна черна жал,
възцарствала върху ума ти цял.

Мисли с ридание, подсмрък, плачи,
липса на сигурност чинно влачи,
с бразди от сълзи е гримасата красива,
ще дойде да ѝ се порадва цяла Тива.”

И идеха, прииждаха люде безчет,
пазеха си с усърдие най-кротко ред ,
а Сфинкса – твар в нов речник садистична
пееше песен на палач отлична.

Ревеше в глас тълпата, не вярваше в ума си,
като от котва замъкната бе от духа си,
надолу, все надолу, до заякваща река –
тиванци се удавиха във собствена сълза.

Навръх Олимп – амброзия и също звучен смях.
Там богове са всички и изобщо не е грях
по-рано въобразен Едип от плът
миг да не намерят – да го създадат.

Софокъл не умря насред рецитала,
но славата му се бе поразпиляла.
Един спасен, много – не, е ли оправдание
за безедипието, или порицание?

слободна жена

Стихотворението бе изпратено в V Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“

Механизъм

Сърцето е тиктакащата бомба,
във черепа пък динамит е скрит,
отдавна изкопана катакомба
придава си нестрашен вид.

Различни във рода монети злато
в прозрачен са заключени сандък,
изтичат през улук мечти богато,
пленените сънуват в кръг.

Животът има точно две обвивки –
стъкло и възбудима с мисълта,
последната осмисля придобивки,
полагат другата в пръстта.

С любов и ум като живееш,
най-малко време ще пилееш.

слободна жена

Стихотворението бе изпратено в V Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“.

Ний, поетите

Целунал я бил със много страст…
Във първо действие още – да не чака.
Прелeстната си, изящна паст
театърът раззинва уж неволно в мрака.
Любовта е чувство. Там с живи души го представят,
със истина, мъка, нагледно, във зали…
А нас, поетите – все ни забравят.
Ний, поетите, сме парцали.

По навънка, на хлад, или в някое ателие
скулптор вае на бронзова жена гърдата;
от време на време вижда изкусна ли е –
долепя си ѝ устни до ръката.
Цял ден ласки, допири, милувки безброй,
съвършенството всички признали.
Нас, поетите…кой ни има за брой?
Ний, поетите, сме парцали.

Отдалеч се долавя едва, като в сън,
нещо живо със свое дихание;
доближава на ноти – звън подир звън –
благозвучно велико предание.
Нежността претърпява един вид телепортация,
останалото – кучета го яли.
На нас, поетите, дават ни само анотация, ей!
Ний, поетите, сме парцали.

Та…драголюбни мой, ще те помоля –
нали почти си все зает,
а със това аз даже няма да се боря…
Не ставай личен мой поет!
Тъй! Вместо да кръстосваш рими
и да търсиш слова вяли,
отсега, нали, прости ми  –
ний, поетите, сме парцали.
Остави и любовта
и бъди само приятел…
Студът е по-приятен от жарта.
Желая да си личен мой читател.
Да прелистваш тъй галантно
странички омàстилени
и да викаш най-фрапантно:
Поетите са кукли парцалени!

С парцалче  в пазвата затъкнато
по-малка капка восък вси видели;
след чисто ново редче вмъкнато
жилите радостно се разтуптели.
Ала няма място за тревога:
всеки залюбва брой парцали,
преди да конкурира Бога.
А ний, поетите, сме идеали.

xx.iv.mmxv

слободна жена

Скулптури на Роден от изложбата "Метаморфози" в Националната художествена галерия в София

Скулптури на Роден от изложбата „Метаморфози“ в Националната художествена галерия в София

Хиксче

А защо понякога вие, лъвовете, шептите
сякаш говорите пред на едничкия ви храм вратите?
Какво е на душата ви, че тя се скрива
незабелязано, но често от компания игрива?

Веднъж познавах лъв, неземно строен и красив,
ала погледите ми не уловиха него див. Камо ли жив…
Познанството ни бе за миг, като на звяр и буца пръст,
нищо не костваше нему да сложи върху мене кръст.

Даже не беше кръст. А хиксче, което тъй да си стои
и дрезгаво, в студ и горещини, да ръмжи за миналите дни.
Сега в праха, там, върху мен – пръстта, само една следа стои –
опашката на лъв, роден в прекършени баобабови гори.

Щастлива съм. Нали съм още пръст – все гледам към звездите
и всяка нощ опитвам се да свързвам на черното платно трохите.
Хиксче. Хиксче. Хиксче. Хиксче. Хиксче. Завинаги стоя
и моля се във твоя храм -дано не се влачи вече опашката ти във прахта.

хиксчета