Архив за етикет: промяна

Mond(e)ay: Чаша вода или чаша отрова?

1…2…3…4…5…6…7…8…9…10…11…12…Вик. Тишина. Хората, които ни карат да си повтаряме тези числа наум заедно с крясъците през последните дни, не се наричат абитуриенти, те са завършващи средното си образование. Крайно време е, мисля, да убием една по една чуждиците в прекрасния език, на който вчера много хора се радваха.
Броенето. Минават изпитите, балът се превръща в бързо избледняващ спомен и тогава? Колкото и да е викал човек, припомняйки си с изговарянето на всяко число цялостната картина на конкретния клас, идва утрешният ден. Тогава, когато завършилите не са нищо повече от млади хора с диплома и без изградено име. Второ раждане сякаш.
Докато бъдещето още се мае някъде сънливо и неизпълнило живота на героично преборилия се с дванайсет години съобразяване (тук своеобразно убиваме думата „конформизъм“) млад човек, спомените нахлуват като че в някой модерен магазин има големи намаления. Ядосаният вик на бабата защо ченгелчето е наляво, а всъщност трябва да е надясно, спокойният глас на учителката в първи глас, която диктуваше една дума с пауза до другата от около две минути, самодоволният глас на някой съученик, с когото сте се сборичкали едно време, обясненията по математика, биографичните разкази по български, нервните викове на класните ръководители в гимназията. Всичко това са неща, които веднъж и вероятно за последно се появяват в съзнанието на успелите да завършат.
Ала колко други преживявания също минават на тази въображаема кино лента…Първото закъснение за час – още в първи клас беше, първият път, в който събираш смелост да влезеш без домашна в часа по математика, а в гимназията по-строг учител от този няма, първата цигара, първото питие навън, преди да си навършил пълнолетие. Първият момент, в който не ти пука.
Първоначално днес щях да говоря за хората, които съзнателно опропастяват бъдещето си, като започнат от средното образование, та чак до гроба. Ала, както щях да кажа в една реч, коята все още не съм написала – „Животът не е ези, или тура. Животът се съдържа в онова тясно ръбче на монатата, което се намира между двете ѝ лица.“
Безгрешни хора, както е всеизвестно, няма. Ала докъде можем да си разрешим да сгрешим, и то съзнателно? Не са една или две историите, в които царят на някое кралство решава да затвори дъщеря си във висока кула, защото е много красива и не заслужава нещастията, които ѝ е отредила съдбата. Убедена съм, че всички родители биха направили това за децата си. В истинския живот обаче височината и сигурността на тази кула се нарича възпитание и страж е не кой да е, а самото дете. Ясно е също така, че в споменатите приказки без значение колко усилия полагат родителите, отрочетата им винаги успяват някак да намерят изход и каквото е писано, това се случва.
Хората, които снощи са броили до дванайсет, сега си спомнят разни работи. Неволно. Периодът, в който слушаха чалга. Моментите, когато бяха достатъчно дръзки да се противопоставят на учител. Първият път, в който излъгаха родителите си. Срещата с директора, когато ги хванаха, че си извиняват отсъствията с фалшиви бележки…Спомени. Спомени. Спомени. Ала има навярно и хора, които освен повечето от изброените неща си спомнят и дългите тъжни часове, в които са се мъчили да проумеят смисъла на живота. Многото сълзи, които са проляли в непрестанни усилия да се завърнат към предишното си изпълнително и послушно Аз, сега отново напират. Ала са сълзи от радост, защото тези хора са сполучили в мисията, която са си поставили. Доказали са се пред самите себе си. А има ли нещо по-ценно на този свят?
Чаша вода и чаша отрова. И двете присъстват в човешкия живот. Почти сигурно е, че първия път, в който съзнателно и доброволно надигнеш чашата с изглеждащата като вода отрова, ще си помислиш, че е измама и нищо няма да се промени, защото вярваш в моментното си Аз. Ала след още няколко питиета, нещата ще ти се изяснят. Тогава само от теб зависи дали ще продължиш с отровата само за разнообразие, или ще се върнеш към водата, защото ти е нужна. Няма чисто бели ангели, всеки един има петна от прах по перата си. Помни.
На добър път!

DSC03010

Реклами

Даваме

Задачи ни дават неразрешими
и след като разочарование оставят,
един-два учебника тупват върху купчини непоносими
и после нас скоропостижно забравят.

Те се прозяват отегчени,
давайки неискани съвети,
срещу очите ни, по-малко отчуждени
изливат с гнус изпълнени куплети.

А вътре в нас чудовището вярно
час подир час разбива си в стена главата
и самобичува се – щом чуй за бъдещето си навярно,
не вярва то, че нявга би сменила се съдбата.

Дори да ги решиш, дори да ги оставиш –
ти винаги ще бъдеш само душица от тълпата,
докато не решиш, че правиш там, що правиш –
дори да се самозапалиш, ще разгориш искрата.

И пламъкът невръстен, все още недорасъл,
не ще ти дава нощем мир, за да заспиваш;
наместо туй ей там, на рафта с книги попрашасал
у старите неща все смисъл ще откриваш…

Ще минат месец-два, година може би,
в която ти ще видиш още разпалени искри;
ще разбере със трепет майка ти, че детето ѝ гори,
а то ще чака пламенно експлозия от зори.

И щом започнеш с радост да казваш „сбогом“ на съня,
на челото ти ще блести БЪЛГАРИЯ,
ще вика единен на цял народ гласът:
Ти беше! Ти запали я!

vi.v.mmxv

Смолян

слободна жена

DSC02226

Тоз живот

Тоз живот не е даден за сън –
не, недей към леглото поглежда!
Докато свети луната навън,
нищо във времето се процежда.

Тоз живот не е даден за обич –
не си тук за неща и за хора.
Сякаш някой току те удря със бич,
а то – вали изведнъж дъжд на двора.

Тоз живот най е даден на теб за мечти…
за кроежи, труд, триумфални дихания.
И да чупиш с ръце сърца на трески,
докле потекат от тях излияния.

Тоз живот ти е даден, за да си силен
и да даваш на други подкрепа,
че дори във очите на нощ с цвят маслинен
да намираш от живота утеха.

слободна жена

Изложбата на Роден - "Метаморфози", в Националната художествена галерия в София

Изложбата на Роден – „Метаморфози“, в Националната художествена галерия

Бялата стая

-Тя е пълна глупачка! – изрече красив женски глас и избухна в неистов лудешки смях. -Глу.Пач.Ка.

Тялото ѝ беше крехко, слабичко, сякаш невзрачно нарисувано с блед молив от изкусен художник. Ама скица само, не завършена картина. Нямаше нито една дреха по себе си. Тъмната ѝ коса бе вързана на стегнат кок, така че шията и ключиците ѝ бяха на показ – очарователни експонати на изящното изкуство. Свитите ѝ в коляното крачка хвърляха сенки, дълбаещи в костите и протягащи се към своите подобни на пода, под малките пръсти на краката ѝ. Ръцете си държеше изправени и подпрени на коленете, за да закрият изпъкналите ѝ форми. Изобщо тя бе застанала точно като ония зъзнещи модели по студентските ателиета в западащите университети с единствената разлика, че нейният портрет не би бил ни най-малко срамен или посредствен. Просто заради самата нея.

-Същото е като да си се качил на кораб. Нагоре-надолу и обратно. Чак до безкрай. Вълна след вълна и никога не идва последната, нали знаеш?  Понякога обаче върхът идва твърде бързо и замалко, а изкачването обратно нагоре е ужасно дълго!  Тогава идва ред на моята изобретателност. Някой път съм готова просто да застана на някоя пешеходна пътека в момента, когато няма никакви автомобили. Но вместо да пресека, да чакам да дойде някоя кола и да застана насреща ѝ в артистична поза. Лошото е, че бързо се разубеждавам – все пак няма смисъл да те убие нещо, по-малко от шестцифрено. В други дни обсаждам някой хранителен магазин – ям и пия, докато не почувствам, че коленете ми поддават от тежестта. А ако искам да се отдалеча от хората, гладувам. Такива строги режими пазя, че да мога спокойно да вляза в шкафа на собственото си бюро и да се задуша от малкото въздух, останал сред книгите. Пълни измислици!

Тя отметна глава и косата ѝ се разпиля по раменете. Предишната веселост беше изчезнала. И нейната.

-Тя е обвивката само, това го разбирам. Но никога не бих ѝ отнела удоволствието да яде месо от омари и да пие най-скъпото шампанско. Само заради това тъжните ѝ дни са блажени. За нея особено. Имало е и пъти, в които се радва само на малко лимонада от пластмасова чашка и няколко маслини. Зелени, от ония, дето много не обича. Поне са кисели и ненужно отрезвяват.

Тя сключи пръстите на ръцете си и подпря брадичка отгоре. Погледът ѝ стана кристално ясен, сякаш се взираше в нещо невидимо.

-Сега сигурно се чудиш откъде тия постоянни промени, които траят по ден-два най-много? И защо, в името на безкрайната лудост, тя трябва да се държи въпреки падовете. Защо?

Стените на стаята, боядисани в бяло отгоре до долу, потънаха под гъст облак дим, който бързо погълна малкото кубче въздух. От другата страна на вратата пишеше: Частна стая. Срещи с душата. Тъничко гласче едва се чу:

-Писъкът. Чуждият безпомощен писък е причината.

Харесай страницата на блога във Facebook! Друга история тук. Поезия тук.

DSC01153

 

Къде са ви книгите?!

Затвори вратата! Изхвърли боклука! Прибери си обувките! В шкафа! Прибери се преди дванайсет! Лягай си вече! Измий чиниите! Напиши си домашните! Спри музиката! Изключи телевизора! Светни лампата! Не пипай щорите! Недей изобщо да се доближаваш до тях! Отиди да купиш хляб! Облечи по-дебел пуловер! Занеси това в коша! Подреди си стаята! Обади ми се! Карай внимателно! Спри да хленчиш! Слушай ме!
Има още много…Все неща с удивителни, които на глас се показват оглушителни и изнервящи. Стотици заповеди на ден. Не само получаваме, но и даваме. Понякога, защото мислим доброто на другия, понякога, защото просто трябва да оползотворим останалата енергия с викане по първото човешко същество, което ни се изпречи на пътя. Ала най-лошото е, че в доста случаи не осъзнаваме колко много командорим хората около нас. Понякога е като навик. Ей така, за да си проветриш устата. Но по-авторитетно.
Не всички обаче са така. Имаше една жена, която не обичаше да заповядва на другите. Поне не по сто хиляди пъти на ден. Не караше някой да прави неща вместо нея като домашни задължения, покупки или просто прищявки. Не се знаеше дали тя изобщо имаше къща. Сама ли живееше? И по облеклото не можеше да се отгатне – изглеждаше безлична като всички останали на улицата. Даже скоро забравиха как бе облечена първия път, когато ги заговори. Обаче единствена ѝ заповед бе различна – имаше един въпрос пред удивителната. А това си е направо оригинално!
Стана доста неочаквано. И то в големия град. Бродеха по пътя към вкъщи, по-точно към спирката, и както винаги обсъждаха как е минал училищния ден. Вървяха, колкото се може по-бавно. Краят на учебната година бе едва след месец, а всеки щеше да прекара ваканцията си на различно място.
Никога не чакаха автобуса седнали. Ходеха напред-назад или обикаляха около синия пътен знак. Ако темите за разговор се изчерпеха, започваха да наблюдават другите чакащи. Само че онзи ден се случи нещо. Щяха да си говорят дълго за него.
„Къде са ви книгите?!”
Една жена, която тъкмо се присъединяваше към групичката чакащи, се беше втренчила в групата ученици. Учудена. Питаща. Първоначално те дори не бяха сигурни дали говори на тях, затова продължиха разговора си. „На младите им трябват две неща – здравословна храна и хубави книги, чувате ли?”. Беше се приближила толкова много до приятелския кръг, че нямаше как те да не разберат, че думите са за тях. Въпреки това нищо не отвърнаха.
На другия ден случката се повтори. На по-следващия също. И в деня след това. Учениците вече си мислеха, че трябва да кажат на родителите си за лудата жена, която всеки ден ги тормозеше. Ала на следващия ден едно от момичетата беше взело някакъв роман и го държеше на показ през цялото време, докато чакаха на спирката. Жената явно бе малко по-доволна отпреди. Но пак си каза репликите за храната и книгите.
На следващата седмица останалите от групичката решиха да не остават по-назад. Всеки носеше по някой стар роман от домашната библиотеката. Ей така, да се вижда, че държат книги. Надяваха се, че след това жената ще ги остави на мира.
„Сега трябва да започнете да четете, нали знаете? Книгите  не са само за красота.”  Момичето, което първо бе започнало да носи със себе си книга (и което по принцип бе най-изпълнителното от всички) малко по малко си изгради навика да се захласва по историите, докато се криеше по сенките в очакване на автобуса.  Другите последваха примера. От време на време даже им се струваше, че като четат дебелите класически романи, които бяха взели, книгите не бяха толкова тежки. А и времето не минаваше бавно като преди. Нямаше я опасността, че всички едновременно ще замлъкнат, след като вече са обсъдили учителите до един.
Училището свърши. В последния ден приятелският кръг пак бе на спирката. Четяха. Обаче все някой отделяше поглед от буквите от време на време. Търсеха жената. Искаха да ѝ благодарят, че им е показала начин да открият невероятни истории вместо да си губят врмето с празни приказки и безцелно зяпане.
Обаче тя не се появи повече. Някой май каза, че я видял на една спирка в другия край на града. До нея имало нечетящи младежи.Честит ден на славянската писменост! Честит празник на просветата и културата! Следете страницата на блога във Facebook, където днес през целия ден ще се публикуват текстове, свързани с културата и изкуството!