Архив за етикет: Смолян

Mond(e)ay: „Да, този свят е сцена…“

„…където всички хора са актьори…“ и всеки има своите няколко мига в живота, когато ролята му става главна, прожекторите го окъпват в светлина и всички погледи са вперени най-вече в него.

Нашето представление не беше оригинално. Чувала съм, че го играят всяка година горе-долу по едно и също време. С различни актьори, по-други костюми и нови декори. Нашата многобройна трупа имаше възможност три години да наблюдава как каките и батковците изнасят представлението си. Как казват предварително заучени думи, как понякога направо изкарват самостоятелно подготвените си сценарии пред очите на публиката, как импровизират…Случваше се от специално място – доста напечен от слънцето балкон с ярко зелена ограда. Караха ни се, като гледахме оттам, казваха ни да идем при публиката, че не била достатъчно. А ние си траехме безразлично и гледахме, представяйки си нашето представление.

На четвъртата година бяхме зад кулисите, в сянката на сцената. Назначиха ни за сценични работници и то такива, дето толкова си обичат актьорите, че непременно им купуват подаръци. Май слънчогледчета бяха, много не помня. Тази възможност ни даде последен шанс да изучим отблизо сценичното поведение, което се очакваше от нас. После не ни остана друго освен да броим дните до съвместната ни изява, другата трупа вече се беше  пръснала в различни посоки. Нашият ред наближаваше.

Настъпи денят – петък 13-ти, който ни най-малко не повлия отрицателно на прекрасното ни настроение. Както всяка година, и ние щяхме да изведем на сцената четирима души от публиката – редовни зрители на представлението, а сега – участници. Гледахме хората навън, някои виждаха нас и очакваха…Звънецът издрънча, обълнаха пълното с вода менче и ние излязохме за нашия половин час слава.

Нашата четвърт от трупата беше тази, която се радваше на публиката. Играта за нас се свеждаше само до преживяването, спонтанно и естествено. А и как да не се радва човек, когато хора, които не е виждал от дете и вече почти не помни, по-рано са дошли в гримьорната да му дадат букет и най-прекрасната книжка, която може да се подари. Благодаря!

Излязох първа на сцената. Не бях го планирала. Но татко винаги ми е казвал, че на снимките е хубаво човек да бъде в средата. Е…

Свърши нашият миг. Приключи нашето представление. Сега остава само да си изживеем и банкета. После трупата се разделя.

Изпратиха ни.

DSC03990

 

Advertisements

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

weDNESday: „Ромео и Жулиета от Дунево“

„Стрико Шекспир да на прощава.“

Смолян е разделен най-основно на три големи квартала – Смолян, Райково и Устово. Някъде по пътя за Устово, преминаващ през Райково, се вижда разклон наляво и табелата за Дунево. Никога не съм била там, но не се и налага след снощното представление в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.

Райковецът Крум Левов е написал версия на световноизвестната Шекспирова трагедия, пречупена през призмата на родопското. Спектакълът се играе на диалект. Режисьор е Петър Тодоров. Сценографията е дело на Ханна Шварц. Неповторимото видео е плод на работата на Владислав Илиев. В ролята на Ромео застава Румен Бечев, а Жулиета се играе от Десислава Минчева-Тодорова. Емилия Ованесян е майката на Ромео, а Искра Йосифова – на Жулиета. В ролята на Бенволио-Меркуцио е Никола Орешков, отец Лоренцо се играе от руския народен артист Григорий Болшаков, а в знаменитата дойка се превъплъщава Веселина Бабаджанкова. Участват и изпълнители от фолклорния ансамбъл „Родопа“.

За пръв път от доста време огромната зала на Родопския театър почти се напълни. Хора прииждаха с букети, настаняваха се, а Петър Тодоров трябваше два пъти да дърпа завесите пред вратата. Премиера, какво да се прави…Но вълнението беше голямо. Чувах как хората са дошли главно заради това, че всичко ще е на диалект. Други пък по същите съображения не си бяха направили труда да навестят театъра.

Още в началото се разплаках. А аз досега съм плакала май само на „Нирвана“. Тук чашата на чувствата преля, когато на фона на родопски гори писна гайда и започнаха да пеят песни от рода на „Пустоно лудо и младо“, „Рипни калинке“ и други, които и аз от време на време си припявам у дома, щом ме обхване патриотичното чувство.

Изтрих сълзите си в мрака и се присъединих към бурния смях, който почти не спираше през цялото време. Отначало мислех, че няма да се справя с разбирането на диалекта, но схванах по-голямата част от казаното, пък и не мисля, че за някой несмолянчанин също би било проблем. Наблюдавахме вихрената игра на въображението на Петър Тодоров – такава, каквато я видяхме и в „Чичовци“ – забавна, наситена с творчество и засягаща важни проблеми. Например за ежедневието на брат Лоренцо. Много ефектно бе и решението всеки от актьорите в определен момент да озвучава действията на друг свой колега. Поредният повод за смях беше рубриката „Дунювонюз“, а хората и народните песни, които спояваха отделните сцени с или без съпровод на гайда ме караха да настръхна и да се гордея.

Защото именно това прави „Ромео и Жулиета от Дунево“ по-добри от тези на Шекспир. Те дишат същия български въздух, закърмени са с песните и привързаността към майката, бялата крава и дуньовската ливада, проявяват неизменния стремеж да бъдат „ентелегенти“ и да заминат на гурбет в Канада, но по свой си невинен начин. „Стрико Шекспир да на прощава“, защото Ромео и Жулиета от Дунево определено са по-щастливи от английските си двойници. Затова огромен поклон пред паметта на Крум Левов, без чийто труд това представление никога не би било възможно.

Препоръчвам спектакъла на всички, които обичат да се смеят. Ако сте по-сериозни хора като мен, опитайте се да се настроите предварително на подходящата вълна. Освен това заведете със себе си приятели и българи, които смятат да емигрират. Кой знае – може и те да се разплачат и кожата на гайдата да събуди нещо у тях.

Представлението ще се играе на 23.12.2015 (сряда), от 19:00
в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян.
Отидете!
Почувствайте родопското!

Плакат за постановката

Плакат за постановката

weDNESday: „Последният пастир“ ни учи

Един сърдечен разговор. Или разговор със сърцето. Буквално това предлага представлението „Последният пастир“ в рамките на един час. Изповед на три сърца – завладени от социалистическите идеали, любовта и природата.
Режисьор на постановката е Недялко Делчев. Тримата герои със силни характери пък са съответно: Никола Пашов като Пастира, Пламен Славов се превъплъщава в Бузата и Делян Илиев в ролята на Зоотехника. Сценографията може направо да Ви остави без дъх. Особено ако сте зрител в Зала 1 на Родопския драматичен театър. А нетрадиционната музиката на Георги Ангелов допълва Хайтовия текст „Кучета“,  по който е изградена пиесата.
Да се пожертва ли едно куче в името на финансовата нестабилност? Това е въпросът. Пастирът мълчи, както притихва мъдростта пред бушуващата младост в лицето на другите двама герои. Ала обади ли се опитното старило, не ти остава нищо друго освен да приемеш всичко казано за най-чистата монета, позлатена от времето. „Блейте де! Блейте! Блейте, че утре ще Ви забранят и да блеете!“. Публиката на „Последният пастир“ не присъства просто на поредното представление, тя е участникът в един житейски урок. За истински ценното и наложеното отвън. За любовта и измамата. За привързаността и саможертвата. Урок за всеки човек. С различно въздействие.
Ще жертват ли едното от двете кучета? Ще разберете сами. Аз мога само да Ви кажа, че Министерството на културата жертва при всяка възможност Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян…Но той ще блее, ще блее, пък накрая овцата ще се преобрази в куче. В театъра и останалите изкуства всичко е възможно! Затова са ни нужни.
„Последният пастир“ можете да гледате на … от … часа в зала 1 на РДТ – Смолян.

DSC04818

weDNESday: Държим „Копче за сън“

Много е приятно вече да не си в графата „деца“ и да отидеш на детско представление. Всъщност постановки от този тип включват две истории – една на сцената и друга, която се развива от момента, в който се доближиш до театъра, докато тръгнеш към вкъщи след края. Така например детското представление „Копче за сън“ на РДТ – Смолян стана повод средната възраст на публиката да намалее значително.

Толкова е хубаво да видиш две деца, които тичат по килима с надпис „Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ „, докато изчакват баба си да купи билети. Или пък някой дядо, довел внука си за пръв път на театър, да спре с гордост пред паметника на Николай Хайтов и Хасан Мешов пред сградата и да обяснява на момчето си кои са тези хора и каква е книгата, която писателят държи в ръка. Еднакво незабравимо е как децата от детската градина махат на осветителя в стаичката горе, докато чакат закъснелите си другарчета . А после някой от екипа им обяснява, че в началото за малко ще стане съвсем тъмно, но те изобщо не трябва да се притесняват. „Копче за сън“ е един от поводите малчуганите за пръв път в живота си да се здрависат с театъра, да стъпят във втора зала, където се играят представления като „Нирвана“ например. Прекрасно е обаче като възрастен също да отидеш на детско представление и да заведеш със себе си я съседче, я дете, я внуче.

Представлението, режисирано от Емилия Ованесян, е грабващо от началото до края. Песните дълго време ще си имат специално място в ума Ви и вероятно на следващите дни ще си припявате: „Не ме е вече страх от рибешки стомах…“ или пък „Ако е извииит, значи е със кууука…“. Произведението на Валери Петров е чудесно разгърнато, така че разговорът между дядото (Румен Бечев) и Оги (Мария Кумчева) e допълнен нагледно с всичко, случващо се във въображението на неискащото да заспи момче и на нежелаещия да му разказва приказки негов дядо. Сънят (Габриела Чакърова) никога не е бил по-фин и изящен, а Арлекино (Мариян Горцев) показва завидни акробатични умения на сцената. После може някое животно да запее, а с помощта на Искра Йосифова куклите ще проговорят.

„Копче за сън“ е една приказка, която неминуемо ще се хареса и от възрастните, и от децата, а освен това би ги научила и на нещо ново.

Представлението можете да гледате на … от … часа в зала 2 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в град Смолян. Отидете заедно с някой малчуган! Като пропеете, ще си говорим пак:)

DSC05244

Mond(e)ay: Поради „Нирвана“

Изреченото от мен за „Нирвана“ никога няма да бъде достатъчно. Плакатите. Пак са тук. Красят улиците. Ала върху тях пише „Последно представление за сезона“ и точно този надпис ме подтикна да изрисувам мощната вдъхновителна сила на тази пиеса. Един шедьовър на Константин Илиев, чийто чар се допълва от великолепното изпълнение на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.
Първата премиера бе на 23-ти март. Спомням си, че бях тогава на трети ред и не бях ходила на театър от една-две, а може би и три години. Пред мен имаше две дами с обемни прически и през цялото време доближавах лице до възрастната госпожа от лявата ми страна, за да видя поне нещо от случващото се на сцената. Бях с карирана риза, беше ми интересно. После се търкулна първата сълза и сцената май след момент стана тъмна. Наслаждавах се на текста. Радвах се на актьорите, които като че бяха преживели катарзис, истинска нирвана – така изглеждаха, когато излязоха за поклон. Сребрина (Лора) май плачеше. Не помня много. Преди два месеца беше. Обаче ми се е набила в главата сцената навън – как излизаме с още три момичета, има сняг, луна, пълна, ярка. Аз плача и гледам към театъра, към храстчетата в мрака. Може би е студено, но сълзите топлят. После взимам сняг, правя топка и я хвърлям в посока Райково. И още една. И още една. Тръгваме към Стария център, с една по-малко, но аз май се обръщам да видя луната. Докато сълзите засъхват.
На другия ден си повтарях „Леля Мариола беше права“, мъчех се да си спомня подобните на стихотворения слова за девойката, „разцъфтела рано пред Великден“, извиквах сцени от предишната вечер в ума си. Бях решила, че искам да гледам представлението пак. Аз, която последно бях гледала „Домът на Бернарда Алба“ и си пазех билетчето като важна находка. За щастие една приятелка беше в Париж на 23-ти март и с радост прие да отидем да гледаме. На 2-ри април. На втори ред. По актьорска препоръка. Спомням си, че отидохме по-рано, отворихме вратата на втора зала и видяхме, че е празна с изключение на Делян (Яворов), който стоеше на сцената. Докато чакахме отвън, разглеждахме програмата на Народния театър и се уговаряхме, че и там ще отидем. От това второ представление добих един по-трезв поглед за представлението. Първата емоционална стихия вече беше заминала надалеч. Втория път чух правилно някои неща – „Слободна жена“ вместо „Слово на жена“, насладих се на детайлите, на познатите реплики. Като излязохме, луната май вече бе стара.
Оттогава ето какво се случи поради „Нирвана“. Поради нея се появиха стихотворения като „НИРВАНА“, „Слободна жена“, „Т“, „Нещо важно“, „Трети юни“, „Склероза“, „ТАБАКЕРА“ , „Сънувам“ и „РДТ“. „Слободна жена“ прерасна в нещо по-голямо, което чака няколко реда, отново свързани с „Нирвана“. Представлението бе и причината в момента у дома да имам два тома с пиесите на Константин Илиев, около десетина книги за Яворов и една малка жълта книжица, която разнасям почти винаги с мен, когато излизам навън. Тези две посещения в театъра събудиха интереса ми към храма на Мелпомена, спомогнаха за оформянето на рубриката weDNESday като един театрален пътеводител, с който ще се случи нещо в Нощта на театрите тази година. Друго какво… Поради „Нирвана“ вече знам някои реплики от сценария и няколко стихотворения на Яворов, както и почти най-подробната му биография. „Нирвана“ и благодарностите на режисьора Крум Филипов, че зрителите все пак са дошли, обърна внимание на трудностите, които претърпяват жреците на Мелпомена. Но все пак успяват. Поради „Нирвана“ написах и „Mond(e)ay: Театърът пред киното“ – публикация, която благодарение на Крум и още страхотни хора от театъра достигна до много части на България.
Изводът от всичко това? Изкуството ражда изкуство. В което и изкуство да вложите своето време, енергия и материални средства, то все някак ще Ви се отблагодари. Ако обичате да ходите на театър, не се колебайте да поканите приятна компания и да отиде веднъж, два, три пъти на едно и също представление. Както казаха наскоро от ДТ „Стоян Бъчваров“ във Варна – „Ако планирате добре, ще Ви остане време за всичко“. Кой знае, може и някои стихове, вдъхновени от същото това представление, което сте гледали, да Ви допаднат в бъдеще. Ала това няма как да стане при празна зала.
„Нирвана“ за трети път? Защо пък не…

„Нирвана“ можете да гледате на 14.01.2016 (четвъртък) от 19 часа в зала 2 на РДТ – Смолян.

DSC05254

weDNESday: „Прах в очите“

„Сатиричен театър от десет години не е идвал в тоя град. Срамота!“ – някакви подобни викове се разнасяха вчера от фоайето на театъра, докато хората обикаляха напред-назад в очакване да бъде отворен входът. Жената крещеше и друго, ала ни най-малко не желая да го споменавам, тъй като противоречи напълно на естетическите норми на уважаващите себе си хора.
Сатиричен театър „Алеко Константинов“ има красиви билети. Плакатът също е горе-долу приемлив – Николай Урумов и сценичната му съпруга захапали сякаш едно писмо. Оказа се впоследствие за жалост, че не е писмо, а нещо много по-тривиално и глупаво.
Хората обикновено ходят на театър, за да се откъснат от обичайната си атмосфера. Едно е да си се люшкаш на стола у дома, а съвсем друго е да прокараш показалец по сцената, докато заобикаляш, защото си на нечетно място, а си влезнал през централния вход. Най-зрелищното в постановката „Прах в очите“ е декорът, който пък не само че не дава храна на въображението, ами те кара да си мислиш, че си останал не къде другаде – а вкъщи!
Както винаги разочарованието от театралната култура на публиката и този път не пропусна да се покаже с цялата си надменна мощ. Някои дъвчеха дъвка от началото до края, други не си бяха изключили телефоните и точно в момента, в който представлението започна, трябваше да обясняват – поне по-тихо да беше! – „На театър съм.“ .
Накратко – съпруг и съпруга, още живеещи в ехото на социалистическия свят, се изправят пред въпроса „Какво да направим с 4 125 000, които спечелихме от тотото?“. Задачата се оказва много трудно особено ако ти, мъжът, някак си успял след многобройни опити да удариш шестицата, а жена ти е параноична скъперница, която май не е много наред и с главата. Оттам нататък започва едно лутане из така представения дом, едни безкрайни реплики, произнасяни неправилно, че някои даже и неразбираемо.
Две-три усмивки и най-интересното вече е едно малко момиче, което седи на първия ред и се занимава с розовото си плюшено пуделче вместо да удостоява  с ценно детско внимание някакви си там актьори, които даже и не искат да я погледнат.
От пет звезди бих им дала само една – за декора!
А Вие по-добре не ходете да гледате „Прах в очите“, защото това представление би хвърлило само прах в душата Ви, а то боли много повече.

DSC03034