Архив за етикет: София

weDNESday: И САМО ТУЙ: ЛЮБОВ! – Шекспиров пир на младостта

Миналия петък в Смолян се игра представлението „И само туй: любов!“ на класа на Стефан Данаилов, в рамките на националното турне на Театралната академия – „С НАТФИЗ напред“, което пък е част от инициативата „Учи в България, завладей света“. Затова и в събота сутринта пак в камерната зала на Родопския драматичен театър се проведе среща между нас, тръпнещите в очакване на август и септември кандидат-студенти, и Росица Обрешкова, Сава Драгунчев, както и други преподаватели и четвъртокурсници от Академията. Срещата беше задушевна, като се вземе предвид фактът, че в началото имаше цели четирима заинтересовани от този вид обучение, като до края станахме девет. Без съмнение създадената атмосферата беше много приятна и бих била изключително щастлива, ако ежедневно срещам подобни хора, чиято водеща цел е изкуството. И то не кое да е, а театралното!

Но за представлението. Режисьори са споменатите вече Росица Обрешкова и Сава Драгунчев, които са асистенти на Стефан Данаилов в Академията. В няколко роли в рамките на два часа пък се превъплъти и всеки от студентите: Антъни Пенев, Павел Иванов, Евелин Костова, Рада Кайрякова, Бориса Сарафова, Георги Кацарски, Асен Данков, Даниела Манолова, Калоян Лулчев, Валери Белев, Севар Иванов, Божана Мановска, Теодор Христов, Марина Кискинова и Ивелина Иванова. Дело на режисьорите е и адаптацията на Шекспировите текстове: „Ромео и Жулиета“, „Хенри V“, „Хамлет“, „Мяра за мяра“, „Ричард III“, The Two Noble Kinsmen, „Дванайсета нощ“, „Венера и Адонис“, „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“, „Макбет“, „Перикъл“, „Зимна приказка“, „Троил и Кресида“, „Бурята“, както и някои сонети. Тези произведения се превръщат в „пътеводител в любовта за разюзданата младеж“ с големи червени корици, а отпред е приличащият на човечето на „Мишлен“ Уилям Шекспир.

Ако някой е седял във фоайето на втория етаж по време на представлението, много е вероятно да се е зачудил защо е толкова силен смехът, идващ от втора зала, и колко ли хора има в нея. За разлика от възможния за противоречиво тълкуване брой на присъстващите по време на срещата в събота, в петък вечер камерна зала „Любен Гройс“ беше пълна с хора от всякакви възрасти, но преобладаващо мои набори, на които скоро им предстои завършването на училище.

След петата, а може би и третата минута шепнех на приятелката, до която седях: „Аз искам да отида в НАТФИЗ“. Ако има нещо, с което „И само туй: любов!“ ще Ви порази, най-общо казано това е оригиналността на режисурата и освободеното мислене, което несъмнено стои зад нея. Така балконът на Жулиета се превръща в жива стена; Хермия от „Сън в лятна нощ“ се появява в една нова светлина, която наистина превръща пиесата в комедия; а за вещиците в „Макбет“ няма какво да говорим – просто отидете да ги видите в НАТФИЗ, защото тези хора през май завършват! Ще изживеете неспирен смях, последван от моменти на заслужена сериозност, възхищение от многофункционалната сценография и една искрена широка усмивка, докато петнайсет млади души се покланят насреща Ви с още по-широки усмивки. И ако дотогава сте мислили, че Шекспир е старомоден, и недоволно сте сбърчвали чело при новината за някоя премиера на негова пиеса, след „И само туй: любов!“ творчеството на английския драматург ще Ви се стори по-съвременно и от най-модерните театрални текстове.

Всичко, за което съм писала досега в страницата „ТЕАТЪР“, дори и „Нирвана“, всичко без изключение беше надминато от представлението „И само туй: любов!“. Поздравления за режисьорите! Поздравления за актьорите и целия екип на спектакъла! Поздравления и за НАТФИЗ, защото след видяното няма никакво съмнение, че там се прави ТЕАТЪР! ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ТЕАТЪР!

P.S. А аз посвещавам април изцяло на Шекспир и се заравям в текстовете от представлението!

 

Реклами

Mond(e)ay: „Да четат нещо мое в „Пощенска кутия за приказки“

Лунните жители

В една вълшебна звездна нощ, когато луната ярко греела в мрака, едно малко момче спяло в стаята си. Лунната светлина влизала през отворения прозорец и образувала златисто петно на пода. В небето проблясвали многобройни звезди. Било лято и всичко навън изглеждало спокойно.

Изведнъж нещо вълшебно се случило. Луната започнала да се приближава и да става все по-голяма и по-голяма. След броени секунди, ако се погледнело през прозореца, можело да се види само една едра пясъчножълта сфера. Стаята се изпълнила с ярка светлина и вътре станало светло като ден.

Детската фигурка под завивките се размърдала и след момент се подала една рошава глава с чипо носле и големи очи с цвят на кестен. Малкото същество учудено обърнало съненото си лице към прозореца и за миг се изплашило от видяното. Помислило, че сънува, и ощипало ръката си. Детето не можело да осъзнае какво се случва.

Неочаквано жълтата сфера отвън започнала да се променя. Десет стълби, подобни на тези, които хората използват, за да боядисват тавана, се спуснали надолу към прозореца и всяка от тях опряла пода на стаята. Десет дребни фигури изникнали като че ли от нищото и започнали да слизат по стълбите. Фигурите почти се сливали с луната, единствената разлика била в това, че странните същества били посипани с блестящ златен прашец, който проблясвал на звездната светлина.

Очите на детето не показвали уплаха, а вълнение. Усещало се дори страх, че случващото се може да е нереално. Тъмнокосото момче винаги било вярвало, че съществуват приказни същества и всяка вечер гледало звездите и небето, чудейки се къде се крият те. Детето често се натъжавало, защото никой не му вярвал – родителите му били динамични хора, признаващи само реалността, а приятелите му не обръщали внимание на неговата фантазия.

Новодошлите вече били стигнали краищата на стълбите, някои стъпили на пода, а други скачали от последните стъпала и със звучен смях се приземявали върху детското легло. След като в стаята имало десет жълти същества, луната започнала да се отдалечава, а стълбите изчезнали. След минута златистата сфера заела обичайното си място.

Детето все още било в леглото си. До него седнали две човечета, покрити със златист прашец, които се усмихвали широко, откривайки два реда блестящи бели зъби. Косите на необикновените същества били златисторуси, очите им – оцветени в най-светлия нюанс на кафявото и в тях проблясвали радостни искри, а кожата им била жълта и покрита с блестящ прашец.

След няколко мига мълчание детето попитало кои са новодошлите и защо са тук. Едно от седящите на леглото същества казало, че те се наричали ,,лунни жители” и се грижели за доброто на планетата Земя в Космоса. Пазели Земята от жителите на други планети, които били враждебно настроени към земляните. Живеели на Луната и всеки ден се редували да наблюдават Земята. Най-детайлно можели да опознаят жителите на ,,синята” планета при пълнолуние, защото много хора отивали да гледат красивата луна.

Лунните жители решили да посетят момчето, защото били видели, че то често, дори и през деня, извръщало поглед към мястото, където заставала луната. Били се досетили, че детето вярвало в необикновеността на небесното жълто кълбо и в съществуването на вълшебни същества като тях, и разбрали, че то е нещастно, защото никой не го разбира. Решили да го навестят, за да му покажат, че е право, и да му кажат, че е единственият човек, който вярва в тях.

Чувайки тези думи, момчето се усмихнало широко и разказало на лунните жители всичко за хората. Помолило те също да му разкажат повече за луната. Дългите разкази за планетите били последвани от кратка игра – жълтите същества показали на детето различни звезди и му казали как се казват.

Когато започнало да се зазорява, лунните жители рекли на земния си домакин, че е време да си вървят. Луната се върнала, стълбите отново се появили и блестящите фигури започнали да се катерят по тях. На сбогуване лунните жители казали на момчето, че всяка вечер ще му пожелават лека нощ – когато луната примигнела, това значело, че лунните обитатели пожелават лека нощ на своя приятел от Земята. След това детето махнало за сбогом, а жълтото кълбо отново се върнало на мястото си.

От тази нощ детето винаги, преди да заспи, гледало с трепет примигването на луната в мрака и се усмихвало.


 

k

 

 


Eто този отговор получих, след като изпратих приказката по-горе. Бях си направила списък с десет мечти на двайсети август и още на шестнайсети септември един от копнежите се сбъдна. А именно това, което е цитирано в заглавието. Истината е, че тази приказка я написах преди три години по друг повод, след това така си остана и „Пощенска кутия“ ми припомни, че имам подходящ материал. Случайно попаднах на темата точно в деня на крайния срок, изпратих я и ето – от първия път се получи! Както и преди съм Ви казвала – ходете на събитията на „Пощенска кутия за приказки“, вкарайте въображението в работа и пишете!

А ето го и видеото с прекрасната Биляна Запрянова и нейните синове!

 

weDNESday: „Прах в очите“

„Сатиричен театър от десет години не е идвал в тоя град. Срамота!“ – някакви подобни викове се разнасяха вчера от фоайето на театъра, докато хората обикаляха напред-назад в очакване да бъде отворен входът. Жената крещеше и друго, ала ни най-малко не желая да го споменавам, тъй като противоречи напълно на естетическите норми на уважаващите себе си хора.
Сатиричен театър „Алеко Константинов“ има красиви билети. Плакатът също е горе-долу приемлив – Николай Урумов и сценичната му съпруга захапали сякаш едно писмо. Оказа се впоследствие за жалост, че не е писмо, а нещо много по-тривиално и глупаво.
Хората обикновено ходят на театър, за да се откъснат от обичайната си атмосфера. Едно е да си се люшкаш на стола у дома, а съвсем друго е да прокараш показалец по сцената, докато заобикаляш, защото си на нечетно място, а си влезнал през централния вход. Най-зрелищното в постановката „Прах в очите“ е декорът, който пък не само че не дава храна на въображението, ами те кара да си мислиш, че си останал не къде другаде – а вкъщи!
Както винаги разочарованието от театралната култура на публиката и този път не пропусна да се покаже с цялата си надменна мощ. Някои дъвчеха дъвка от началото до края, други не си бяха изключили телефоните и точно в момента, в който представлението започна, трябваше да обясняват – поне по-тихо да беше! – „На театър съм.“ .
Накратко – съпруг и съпруга, още живеещи в ехото на социалистическия свят, се изправят пред въпроса „Какво да направим с 4 125 000, които спечелихме от тотото?“. Задачата се оказва много трудно особено ако ти, мъжът, някак си успял след многобройни опити да удариш шестицата, а жена ти е параноична скъперница, която май не е много наред и с главата. Оттам нататък започва едно лутане из така представения дом, едни безкрайни реплики, произнасяни неправилно, че някои даже и неразбираемо.
Две-три усмивки и най-интересното вече е едно малко момиче, което седи на първия ред и се занимава с розовото си плюшено пуделче вместо да удостоява  с ценно детско внимание някакви си там актьори, които даже и не искат да я погледнат.
От пет звезди бих им дала само една – за декора!
А Вие по-добре не ходете да гледате „Прах в очите“, защото това представление би хвърлило само прах в душата Ви, а то боли много повече.

DSC03034