Архив за етикет: Стара Загора

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

Реклами

weDNESday: Заралийската „Албена“

Албена…Езикът се гали от сонорните съгласни, препъва се от едно „б“ за устойчивост, продължава през „е“-то и се връща към загадъчността на свободното „а“. Спорен драматичен женски образ – така я определя едноименният конкурс за художествена проза. „Грешна беше тая жена, ама беше хубава!“ остава да възкликва Йовков и до днес чрез зрителите на превърнатия в пиеса разказ.

Лято е. Смрачава се. Железните врати с табелката „Забранено влизането на външни лица“ още стоят затворени. Отражението на развълнуваните, обхванати от сценична треска, пробягващи през сцената актьори се изкривява в огледалните прозорци на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Малко по-късно се отправям към първи ред и с почуда откривам, че има хора зад декора. Сцената е покрито с черно пространство на нивото на зрителите на предните места. Няколко чувала са струпани вляво, нещо голямо е затворено в центъра. „В Лапидариума няма да могат да направят дървото“ – предупреди ме Диана Кирилова, към която отново изказвам благодарност за поканата и гостоприемството.

Театърът е старозагорският драматичен „Гео Милев“. Режисьор е Ивалин Димитров. В ролята на Албена бе Светла Рангелова. В други случаи се изпълнява от Тихомира Темелкова, известна вам от „Без докачение, моля…“, но никога и от двете, както погрешно мислех в началото. Куцар оживява чрез Ивелин Керанов, а господарят му, Нягул, се играе от отлично познатия Ви Делян Илиев. Димитър Митев преследва Албена в ролята на Сенебирски. Поради наскоро оздравял счупен крак кметът, Георги Райчев, бе с кецове. Нягулица е Мария Пенчева, баба Мита – Елена Азалова, дядо Власю – Димитър Карамалаков, хаджи Андрея – Стефан Делев, Гаврил – Жоро Райчев, Гаврилица – Миленка Сотирова, заекващият даскал Тодор – Цветомир Черкезов, а нетърпеливият да си смели Гунчо Митин – Илчо Димитров. Другоселците са представени от Стефан Борисов и Тодор Тодоров, а Мариница – от Мария Енева или Светла Тодорова в зависимост от обстоятелствата.

Коминът на Нягуловата мелница започва да пуши, а чорбаджията ходи наляво-надясно и постоянно търка ръцете си с кърпа. Междувременно кметът се напива в компанията на Сенебирски, а Нягулица и Албена се редуват да носят на любимия си гърненца с топли гозби. Режисурата набира скорост, за да се разгърне изцяло в действията на Куцар и…после трите върха на любовния триъгълник попадат в една равнина. На зрителя остава само да се отдаде на чувствата или ако е на първи ред, да се остави да бъде погълнат от погледа на разкъсвания от терзания Нягул. Музиката на „Исихия“ допълва случващото се с фолклорни напевни ритми, задълбаващи в кладенеца на загадката.

Най-добре е изобщо да не четете разказа или пиесата, преди да сте си тръгнали от залата или Лапидариума. Достатъчно Ви е да знаете единствено, че в основата на действието стои същото нещо, което присъства и в „Око под наем“, но тук то е проблем, пречупен през шаблона на патриархалната общност, въпрос, който залага на карта честта и честността. Разбира се, двата спектакъла се различават по жанр, но съм убедена, че Албена ще остане дълбоко врязана във Вашите спомени.

„Албена“ ще се играе в зала 1 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян на 16.10.2015 (петък) от 19 часа. Отидете!

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

 

weDNESday: В Стара Загора „Без докачение, моля…“

Много е тъжно, когато в края на юни величествените културни институти, наречени театри, започнат да излизат в честно заслужена отпуска. Театралният зрител остава с отворена уста и очи, пълни със сълзи. Чувството е подобно на това все едно си пушач, а всички цигари са изчерпани в продължение на три месеца и ти трябва да се лишиш от страстта си. Тъжно е.

За щастие обаче има театри, които решават, че вероятно ще тъгуват за публиката си. Как може един актьор да издържи два месеца и  половина, без да му се ръкопляска нито веднъж – немислимо е! Та една от тези благородни институции, които мислят за чувствата на зрителите си, е и Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Не стига това, ами юлската им програма е с още нещо привлекателна – представленията се играят на сцена „Лапидариум“, което ще рече амфитеатралния заден двор на Регионалния исторически музей.

Не обмислях дълго, ами си купих билет за влака и на втори юли малко преди девет вечерта бях пред портите на Лапидариума. Добре, че имах, така да се каже, местен екскурзовод (благодарностите тук са за Диана Кирилова), защото иначе едва ли щях да се сетя откъде да мина. Единственото, което подсказваше, че нещо предстои, бе малка тълпа пред обикновените бели железни врати с надпис „Служебен вход“ и един плакат, залепен под него, който трудно можеше да се прочете в настъпващата нощ.

Влизаш вече зад оградата и се взираш любопитно в тъмните прозорци на музея, където актьорите, кои облечени, кои не, оглеждат новодошлите или просто си зяпат навън поради липсата на нещо по-интересно за правене. Не е напълно тъмно, а една жена от съседния блок е застанала на балкона в очакване на спектакъла. Сцената, съвсем на едно ниво с публиката на първия ред, още е празна. Излизат светулките. Явно това е знакът за начало.

„Без докачение, моля…“ е пиеса по различни текстове на остроумния писател от село Турия – Чудомир, който незнайно защо все още не се изучава в училище. Смехотворен е фактът, че именно в Стара Загора се играят неща на човека, който в текста си „И като рекли…(Стара Загора)“ изтъква многобройните достойнства на казанлъчани пред старозагорци. Но нищо. Ето, там излизат актьори – да, да! А виж – ей онзи как минава зад паравана и се прибира вътре, явно ролята му засега е поприключила.

Хубаво е да видиш вълнението в очите на Павли и Тотка в самото начало – сцена по разказа „Де оня глас…“ После пък започва пазарлъкът за едно куче, а от квартала в същия момент се чува силен, неконтролируем лай. Все предимства на театралната игра на открито. Отново благодарение на Диана Кирилова имахме хубави места на трети ред и по едно време заприпка цялата ми ти трупа точно пред нас. Преживяване отвсякъде! Освен това смехът е гарантиран във всеки един миг, благодарение на великолепната актьорска игра и старите градски песни за „Гошко хебавеца“ и „целувки сладки“, които „даваме ги днес по две за лев“.

Режисьор на прекрасната българска народна постановка е Ивалин Димитров. В ролята на Павли и Търговеца се превъплащава добре познатият Ви от „Нирвана“ Делян Илиев, Тотка и машинописката е красивата Тихомира Темелкова. Онзи с „кафе каймаклия, дето и леля ти с налъмите може да ходи по него и пак няма да потъне“ е сегашният директор на театъра – Ивелин Керанов. Димитър Митев е човекът с големи планове за мината, а всички останали ще видите на брошурката долу.

„Без докачение, моля…“ е една чудесна пиеса, за която не се говори. Тя трябва да се преживее, да се расмее човек до болка и да си помисли как е било тогава и различно ли е сега. Препоръчвам я с цялото си сърце на всички старозагорци, останалите също да не се чудят, ами да хващат влака. А дотогава – четете Чудомир! Четете и се смейте!

И още нещо – специално за дамите – седнете на първия ред, някъде по средата и може да си спомняте представлението на „Лапидариума“ за доста дълго и то с усмивка!

DSC06163