Архив за етикет: театър

weDNESday: И САМО ТУЙ: ЛЮБОВ! – Шекспиров пир на младостта

Миналия петък в Смолян се игра представлението „И само туй: любов!“ на класа на Стефан Данаилов, в рамките на националното турне на Театралната академия – „С НАТФИЗ напред“, което пък е част от инициативата „Учи в България, завладей света“. Затова и в събота сутринта пак в камерната зала на Родопския драматичен театър се проведе среща между нас, тръпнещите в очакване на август и септември кандидат-студенти, и Росица Обрешкова, Сава Драгунчев, както и други преподаватели и четвъртокурсници от Академията. Срещата беше задушевна, като се вземе предвид фактът, че в началото имаше цели четирима заинтересовани от този вид обучение, като до края станахме девет. Без съмнение създадената атмосферата беше много приятна и бих била изключително щастлива, ако ежедневно срещам подобни хора, чиято водеща цел е изкуството. И то не кое да е, а театралното!

Но за представлението. Режисьори са споменатите вече Росица Обрешкова и Сава Драгунчев, които са асистенти на Стефан Данаилов в Академията. В няколко роли в рамките на два часа пък се превъплъти и всеки от студентите: Антъни Пенев, Павел Иванов, Евелин Костова, Рада Кайрякова, Бориса Сарафова, Георги Кацарски, Асен Данков, Даниела Манолова, Калоян Лулчев, Валери Белев, Севар Иванов, Божана Мановска, Теодор Христов, Марина Кискинова и Ивелина Иванова. Дело на режисьорите е и адаптацията на Шекспировите текстове: „Ромео и Жулиета“, „Хенри V“, „Хамлет“, „Мяра за мяра“, „Ричард III“, The Two Noble Kinsmen, „Дванайсета нощ“, „Венера и Адонис“, „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“, „Макбет“, „Перикъл“, „Зимна приказка“, „Троил и Кресида“, „Бурята“, както и някои сонети. Тези произведения се превръщат в „пътеводител в любовта за разюзданата младеж“ с големи червени корици, а отпред е приличащият на човечето на „Мишлен“ Уилям Шекспир.

Ако някой е седял във фоайето на втория етаж по време на представлението, много е вероятно да се е зачудил защо е толкова силен смехът, идващ от втора зала, и колко ли хора има в нея. За разлика от възможния за противоречиво тълкуване брой на присъстващите по време на срещата в събота, в петък вечер камерна зала „Любен Гройс“ беше пълна с хора от всякакви възрасти, но преобладаващо мои набори, на които скоро им предстои завършването на училище.

След петата, а може би и третата минута шепнех на приятелката, до която седях: „Аз искам да отида в НАТФИЗ“. Ако има нещо, с което „И само туй: любов!“ ще Ви порази, най-общо казано това е оригиналността на режисурата и освободеното мислене, което несъмнено стои зад нея. Така балконът на Жулиета се превръща в жива стена; Хермия от „Сън в лятна нощ“ се появява в една нова светлина, която наистина превръща пиесата в комедия; а за вещиците в „Макбет“ няма какво да говорим – просто отидете да ги видите в НАТФИЗ, защото тези хора през май завършват! Ще изживеете неспирен смях, последван от моменти на заслужена сериозност, възхищение от многофункционалната сценография и една искрена широка усмивка, докато петнайсет млади души се покланят насреща Ви с още по-широки усмивки. И ако дотогава сте мислили, че Шекспир е старомоден, и недоволно сте сбърчвали чело при новината за някоя премиера на негова пиеса, след „И само туй: любов!“ творчеството на английския драматург ще Ви се стори по-съвременно и от най-модерните театрални текстове.

Всичко, за което съм писала досега в страницата „ТЕАТЪР“, дори и „Нирвана“, всичко без изключение беше надминато от представлението „И само туй: любов!“. Поздравления за режисьорите! Поздравления за актьорите и целия екип на спектакъла! Поздравления и за НАТФИЗ, защото след видяното няма никакво съмнение, че там се прави ТЕАТЪР! ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ТЕАТЪР!

P.S. А аз посвещавам април изцяло на Шекспир и се заравям в текстовете от представлението!

 

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

weDNESday: Заралийската „Албена“

Албена…Езикът се гали от сонорните съгласни, препъва се от едно „б“ за устойчивост, продължава през „е“-то и се връща към загадъчността на свободното „а“. Спорен драматичен женски образ – така я определя едноименният конкурс за художествена проза. „Грешна беше тая жена, ама беше хубава!“ остава да възкликва Йовков и до днес чрез зрителите на превърнатия в пиеса разказ.

Лято е. Смрачава се. Железните врати с табелката „Забранено влизането на външни лица“ още стоят затворени. Отражението на развълнуваните, обхванати от сценична треска, пробягващи през сцената актьори се изкривява в огледалните прозорци на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Малко по-късно се отправям към първи ред и с почуда откривам, че има хора зад декора. Сцената е покрито с черно пространство на нивото на зрителите на предните места. Няколко чувала са струпани вляво, нещо голямо е затворено в центъра. „В Лапидариума няма да могат да направят дървото“ – предупреди ме Диана Кирилова, към която отново изказвам благодарност за поканата и гостоприемството.

Театърът е старозагорският драматичен „Гео Милев“. Режисьор е Ивалин Димитров. В ролята на Албена бе Светла Рангелова. В други случаи се изпълнява от Тихомира Темелкова, известна вам от „Без докачение, моля…“, но никога и от двете, както погрешно мислех в началото. Куцар оживява чрез Ивелин Керанов, а господарят му, Нягул, се играе от отлично познатия Ви Делян Илиев. Димитър Митев преследва Албена в ролята на Сенебирски. Поради наскоро оздравял счупен крак кметът, Георги Райчев, бе с кецове. Нягулица е Мария Пенчева, баба Мита – Елена Азалова, дядо Власю – Димитър Карамалаков, хаджи Андрея – Стефан Делев, Гаврил – Жоро Райчев, Гаврилица – Миленка Сотирова, заекващият даскал Тодор – Цветомир Черкезов, а нетърпеливият да си смели Гунчо Митин – Илчо Димитров. Другоселците са представени от Стефан Борисов и Тодор Тодоров, а Мариница – от Мария Енева или Светла Тодорова в зависимост от обстоятелствата.

Коминът на Нягуловата мелница започва да пуши, а чорбаджията ходи наляво-надясно и постоянно търка ръцете си с кърпа. Междувременно кметът се напива в компанията на Сенебирски, а Нягулица и Албена се редуват да носят на любимия си гърненца с топли гозби. Режисурата набира скорост, за да се разгърне изцяло в действията на Куцар и…после трите върха на любовния триъгълник попадат в една равнина. На зрителя остава само да се отдаде на чувствата или ако е на първи ред, да се остави да бъде погълнат от погледа на разкъсвания от терзания Нягул. Музиката на „Исихия“ допълва случващото се с фолклорни напевни ритми, задълбаващи в кладенеца на загадката.

Най-добре е изобщо да не четете разказа или пиесата, преди да сте си тръгнали от залата или Лапидариума. Достатъчно Ви е да знаете единствено, че в основата на действието стои същото нещо, което присъства и в „Око под наем“, но тук то е проблем, пречупен през шаблона на патриархалната общност, въпрос, който залага на карта честта и честността. Разбира се, двата спектакъла се различават по жанр, но съм убедена, че Албена ще остане дълбоко врязана във Вашите спомени.

„Албена“ ще се играе в зала 1 на Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян на 16.10.2015 (петък) от 19 часа. Отидете!

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

Тихомира Темелкова в ролята на Албена е на плаката и на брошурата за едноименното представление. 13-ти юли беше

 

weDNESday: „Ромео и Жулиета от Дунево“

„Стрико Шекспир да на прощава.“

Смолян е разделен най-основно на три големи квартала – Смолян, Райково и Устово. Някъде по пътя за Устово, преминаващ през Райково, се вижда разклон наляво и табелата за Дунево. Никога не съм била там, но не се и налага след снощното представление в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“.

Райковецът Крум Левов е написал версия на световноизвестната Шекспирова трагедия, пречупена през призмата на родопското. Спектакълът се играе на диалект. Режисьор е Петър Тодоров. Сценографията е дело на Ханна Шварц. Неповторимото видео е плод на работата на Владислав Илиев. В ролята на Ромео застава Румен Бечев, а Жулиета се играе от Десислава Минчева-Тодорова. Емилия Ованесян е майката на Ромео, а Искра Йосифова – на Жулиета. В ролята на Бенволио-Меркуцио е Никола Орешков, отец Лоренцо се играе от руския народен артист Григорий Болшаков, а в знаменитата дойка се превъплъщава Веселина Бабаджанкова. Участват и изпълнители от фолклорния ансамбъл „Родопа“.

За пръв път от доста време огромната зала на Родопския театър почти се напълни. Хора прииждаха с букети, настаняваха се, а Петър Тодоров трябваше два пъти да дърпа завесите пред вратата. Премиера, какво да се прави…Но вълнението беше голямо. Чувах как хората са дошли главно заради това, че всичко ще е на диалект. Други пък по същите съображения не си бяха направили труда да навестят театъра.

Още в началото се разплаках. А аз досега съм плакала май само на „Нирвана“. Тук чашата на чувствата преля, когато на фона на родопски гори писна гайда и започнаха да пеят песни от рода на „Пустоно лудо и младо“, „Рипни калинке“ и други, които и аз от време на време си припявам у дома, щом ме обхване патриотичното чувство.

Изтрих сълзите си в мрака и се присъединих към бурния смях, който почти не спираше през цялото време. Отначало мислех, че няма да се справя с разбирането на диалекта, но схванах по-голямата част от казаното, пък и не мисля, че за някой несмолянчанин също би било проблем. Наблюдавахме вихрената игра на въображението на Петър Тодоров – такава, каквато я видяхме и в „Чичовци“ – забавна, наситена с творчество и засягаща важни проблеми. Например за ежедневието на брат Лоренцо. Много ефектно бе и решението всеки от актьорите в определен момент да озвучава действията на друг свой колега. Поредният повод за смях беше рубриката „Дунювонюз“, а хората и народните песни, които спояваха отделните сцени с или без съпровод на гайда ме караха да настръхна и да се гордея.

Защото именно това прави „Ромео и Жулиета от Дунево“ по-добри от тези на Шекспир. Те дишат същия български въздух, закърмени са с песните и привързаността към майката, бялата крава и дуньовската ливада, проявяват неизменния стремеж да бъдат „ентелегенти“ и да заминат на гурбет в Канада, но по свой си невинен начин. „Стрико Шекспир да на прощава“, защото Ромео и Жулиета от Дунево определено са по-щастливи от английските си двойници. Затова огромен поклон пред паметта на Крум Левов, без чийто труд това представление никога не би било възможно.

Препоръчвам спектакъла на всички, които обичат да се смеят. Ако сте по-сериозни хора като мен, опитайте се да се настроите предварително на подходящата вълна. Освен това заведете със себе си приятели и българи, които смятат да емигрират. Кой знае – може и те да се разплачат и кожата на гайдата да събуди нещо у тях.

Представлението ще се играе на 23.12.2015 (сряда), от 19:00
в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян.
Отидете!
Почувствайте родопското!

Плакат за постановката

Плакат за постановката

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Mond(e)ay: Да дишаме един и същи въздух

DSC09637

На откриване като на откриване

DSC09794

За Камерна зала лете само къси ръкави!

Мили хора,
(да знаете само как обичам тази фраза вместо „скъпи читатели“, защото преди читатели Вие сте все пак хора)
Искрено, дори сърдечно (както се научих да казвам по примера на директора на Родопския театър) моля да ме извините, че обещаните публикации за „Аз, Сизиф“, както и впечатленията от постановките в списъка ми за настоящия сезон не се появяват непосредствено на следващата сряда. Истината е, че, както е тръгнало, септември е месец, в който оценявам истинските неща в живота. Посрещнах месеца в едно спешно отделение, което ми доказа колко се подценява свободата в най-простия си смисъл – да можеш да ходиш където и когато си искаш, да си свободен да прегръщаш любимите си хора, без да провираш ръце през решетки. След скорошното ми (Слава Богу!) изписване, се заредих с толкова много приятни и незабравими преживявания, че с радост бих Ви разказвала за тях през следващите седмици и месеци, без да Ви обещавам кога точно. Щом дойде времето, ще си напиша впечатлението. Нали така, мили хора?

Първо се случи TheatAir, на който направих много снимки, а „Аз, Сизиф“ и „Чудни истории“ искрено ме зарадваха. Изминалата седмица пък остана в историята с откриването на „Сцена на кръстопът“ на 10-ти септември. Още на път за Дома на културата видях Явор Гърдев на Главната, Пловдив, от която всички се тагват. (Без мен де, защото не използвам Facebook.) Пред мястото на събитието се бе събрал театралният елит – хора като Владимир Люцканов и Петко Танчев, който има личен принос в представлението „Сестри Палавееви“ с работата по видео дизайна, главният виновник – авторът Алек Попов и драматурга на театъра – известният Александър Секулов. Настаних се на 12-тото място на 12-ти ред, точно до пътеката, и, представете си, от другата страна – Иво Аръков. Цветя от актьорите за публиката, аплодисменти на крака и едно красиво откриване на първия международен театрален фестивал, на който присъствам.

Петък нетърпеливо настъпи, а с него и безточието за представлението „Няма ток за електрическия стол“ в Камерна зала на Драматичния театър в Пловдив. Човекът до мен (7-ми ред, 16-то място??) бе един от най-забавните, които някога съм срещала. Още цветя и първа част на Нощ на музеите и галериите. Заваля такъв дъжд, че близо два часа се крихме в едно място с фурна за готвене, която ни поизсуши подгизналите дрехи, а щом пороят утихна, пак си нахлупих найлоновата торбичка на изправената новобоядисана коса и цоп-цоп към дома. Втората част на нощта, 12-ти септември, прекарахме много приятно и бездъждовно в Театър „Хенд“, където прословутият клоун Кени ръководи открита репетиция или трето четене и разиграване на част от сценария за новото им представление – „Крал Юбю“.

Днес пък предстои друго таено зрелище – „Каквато ти ме искаш“, режисирано от Теди Москов. В 19:00 на мястото на Иво Аръков и очаквайте по някое време отзиви.

Искам сърдечно да благодаря на родителите си, които освен че купиха билетите ми за всички представления, споменати тук, ме придружаваха донякъде и къде с интерес, къде с почуда, търпеливо изслушваха пресните впечатления на прага на театрите.

Също така едно огромно „Благодаря“ за Вас, мили хора, които случайно или умишлено сте попаднали на този блог. Без вярата, че някой би се интересувал от написаното и то може да му помогне, не бих посещавала храмовете на Мелпомена със същата охота и трепет, после да Ви разказвам.

Благодаря!

Mond(e)ay: Здравей отново, театър!

Изпращаме с усмивки и топли спомени август. Метат входовете пред на театрите. Д.А. и В.А. си преговарят някъде репликите, организаторки запазват хотели за цели екипи по случай фестивалите, а тръпнещият в очакване зрител се чуди какво да гледа. Ето и моят списък със спектаклите, които искрено желая да видя през сезон 2015-2016. Ако някой може да помогне по някакъв начин за осигуряване на присъствието ми или желае да отидем на театър заедно и да обсъдим след това: pipi989@abv.bg. Отзивите за посетените постановки очаквайте до една седмица след представлението, на страниците weDNESday и ТЕАТЪР в блога.

Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян

„Майстори“, реж. Крум Филипов
„Карнавал“, реж. Стефан Спасов
„Чичовци“, реж. Петър Тодоров
„Ромео и Жулиета от Дунево“, реж. Петър Тодоров  впечатленията тук

Народен театър „Иван Вазов“, град София

„На ръба“, реж. Александър Морфов
„Хъшове“, реж. Александър Морфов
„Каквато ти ме искаш“, реж. Стефан Москов
„Хамлет“, реж. Явор Гърдев
„Жана“, реж. Явор Гърдев
„Контрабасът“, реж. Пламен Марков
„Ревизор“, реж. Мариус Куркински

Драматичен театър „Николай Осипович Масалитинов“, град Пловдив

 „Няма ток за електричекия стол“, реж. Лилия Абаджиева    впечатленията тук
„Сестри Палавееви“, реж. Елена Панайотова   впечатленията тук
„Пет жени в еднакви рокли“, реж. Атанас Атанасов
„Евридика в подземния свят“, реж. Стайко Мурджев
„Аз, актьорът? Брат ми уби президента“, реж. Петър Карапетков

Театър 199 „Валентин Стойчев“, град София

„Старицата от Калкута“, реж. Явор Гърдев
„Колекционерката“, реж. Катя Петрова
„Приятнострашно“, реж. Галин Стоев
„Хората от Оз“, реж. Галин Стоев
„Госпожа Клайн“, реж. Стилиян Петков
„Гарванът“, реж. Бина Харалампиева
„Театър, любов моя“, реж. Касиел Ноа Ашер

Държавен куклен театър, град Пловдив

„Вграждане“, реж. Веселка Кунчева
„Великденско вино“, реж. Леонард Капон

Младежки театър „Николай Бинев“, град София

„Семеен албум“, реж. Малин Кръстев
„Момо“, реж. Веселка Кунчева
„Аз, Сизиф“, реж. Веселка Кунчева

Театър „Възраждане“, град София

„Къщата на гнева“, реж. Диана Добрева
„Човек от земята“, реж. Георги Михалков

Драматичен театър „Иван Радоев“, град Плевен

„Пролетно тайнство“, реж. Бойко Илиев

Театър „София“

„Покана за вечеря“, реж. Тея Сугарева

Театрална работилница „Сфумато“, град София

„Книга за изгаряне“, реж. Иван Добчев
„Нирвана“, реж. Иван Добчев
„Любовта на Анатол“, реж. Антон Угринов

Театър Българска армия, град София

„В полите на Витоша“, реж. Красимир Спасов

weDNESday: „Око под наем“ нам не е нужно!

Оставаха може би повече от две седмици до представлението, когато се появиха плакатите. Ама не красиви плакати като на „Нирвана“, които всеки естетичен човек с радост би си отлепил от някой зид на връщане от театъра, за да си ги окачи вкъщи – не, тук става дума за огромни афиши в бял и червен цвят, на които най-отгоре с грамадни букви пише „Асен Блатечки“ и чак някъде долу заглавието на представлението, „Око под наем“. Много хора май не се сетиха как се казва пиесата, дори една жена на касата в театъра поиска „един билет за Асен Блатечки“! Как само звучи…

Любопитно ми беше. Въпросния актьор съм го гледала в множество сериали и игрални филми – все в образа на лошото момче с онзи диво-закачлив поглед. Как ли щеше да изглежда на сцена? Купих си билет за любимото място на втори ред по средата и с някакво очакване започнах да отброявам дните до десети юни.

Дойде денят. Пред театъра – навалица, предимно от създания от женски пол. Имаше възрастни жени, млади хора, ученички – толкова много, че дори десетките пейки отвън не бяха достатъчни. Цареше голямо и рядко срещано оживление. Една моя приятелка, която живее в селце на десетина километра от Смолян, специално дойде с майка си за точно това представление. Какво да се прави, почитателките са си почитателки, Асене! Заради друга приятелка, с която отидохме заедно до театъра и по-късно дори щяхме да седим на един ред (но през десет места, защото, видите ли, за два дни бяха почти разпродали зрителните оазиси по средата) специално отидохме да си вземем кафе от машината, до която се стига през служебния вход от задната страна на сградата. Нали Блатечки много пуши…А пък обикновено дръзките зрители ходят там да пият кафе само поради две причини – искат да се потопят в света на театъра възможно най-много (ей така, да се порадваш на пода, на масичката със столчетата, на портиера дори) или ако са убедени, че ще срещнат някого по пътя си. Сещайте се, значи, ние за какво бяхме отишли.

По-пълен театърът вероятно е бил само при идването на Камен Донев, което умишлено пропуснах, защото предишния ден здравата ме ядосаха от Сатиричния театър, и именно когато районът се пръска по шевовете, ще решат, че „няма още да ви пускаме, защото ни казаха да изчакаме до 18:50; и в салона горе не може да стоите, как ще ви проверим билетчето иначе!“ Така било, а! А като се игра „Балкански синдром“ можехте още докато си седях на удобното кресло в същия този салон да ми скъсате билетчето, че даже и любезно, а сега – в никакъв случай! Ядосах се и на инат, като останаха десетина минути и тълпата от вън започна да се точи вътре, отидох си в обичния салон да пия сайдер. Ама изобщо не ме интересува, че ще трябва да вдигна половината ред после! Бунт ще има!

Като се добрах до моето местенце и се настроих вече, така да кажа, зрителски, започнах да разглеждам декора. Някакви секции с книги, по-точно огромни, изкарани на картон, снимки на секции с книги. Остави това, ами и останалата мебел бе такава, двуизмерна. Някакъв кош, който като го гледаш, все едно рисунка, масата и тя такава. Изобщо скъперничество отвсякъде откъм сценографията.

От мое ляво имаше една по-възрастна от мен жена, а вдясно – две млади момичета, горе-долу моя възраст. Откакто почна това ми ти представление, едва ли е имало минута или десет последователни секунди, в които те да не се смеят. И аз се усмихнах един-два пъти, защото, оказа се, че тия нескопосани мебели са сложени за някаква заигравка с режисурата. Излезе Асенчо, подмята там някакви ядки в едно найлонче, оглежда се в някаква лупа, пък после като се почна…Усетих, че съм една от малкото, които обръщат повече внимание на другия мъж на сцената, а след петнайсетина минути се хванах, че най-интересно от всичко, което се случва пред мен е самата сцена – оня вече изтъркан под от боядисани в черно дъски, които блестяха под прожекторите. Не направих опит да слушам героите, думите им минаваха покрай мен, а аз влюбено си гледах сцената и мислех как ли може да се постави пиесата, по която бях работила преди няколко дни. Така и продължих, докато тълпата не се заблъска екзалтирано към изхода, а две момичета вървяха в обратната посока – към сцената, за да вземат автограф.

И като за край все пак ще Ви кажа малко подробности. „Око под наем“ е произведение на театрална къща VIVA ARTE (въпреки че според мен в същата онази вечер те измъчиха изкуството; но да не кажете, че сега зле ви влияя). Режисьор е Борислав Чакринов. Участва, разбира се, Асен Блатечки, Стефан Иванов, в неизбежната роля на „втория мъж“, а жената между двамата е Ива Папазова.

В заключение ще цитирам двама души от, както го наричам „нашия“, Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“. Първо, „Око под наем“ наистина е едно представление, в което играят „мечки“, както казва Крум Филипов в отвореното си писмо. Второ, Делян Илиев има едно много хубаво изказване в това интервю„Който смята, че театърът трябва да забавлява, има една майна от мен“.

Изводът: Ако свободното Ви време, съвпада с представлението „Око под наем“, отидете където и да е, но не и в театъра, в който се играе то.

опнннен

weDNESday: В Стара Загора „Без докачение, моля…“

Много е тъжно, когато в края на юни величествените културни институти, наречени театри, започнат да излизат в честно заслужена отпуска. Театралният зрител остава с отворена уста и очи, пълни със сълзи. Чувството е подобно на това все едно си пушач, а всички цигари са изчерпани в продължение на три месеца и ти трябва да се лишиш от страстта си. Тъжно е.

За щастие обаче има театри, които решават, че вероятно ще тъгуват за публиката си. Как може един актьор да издържи два месеца и  половина, без да му се ръкопляска нито веднъж – немислимо е! Та една от тези благородни институции, които мислят за чувствата на зрителите си, е и Драматичен театър „Гео Милев“ в Стара Загора. Не стига това, ами юлската им програма е с още нещо привлекателна – представленията се играят на сцена „Лапидариум“, което ще рече амфитеатралния заден двор на Регионалния исторически музей.

Не обмислях дълго, ами си купих билет за влака и на втори юли малко преди девет вечерта бях пред портите на Лапидариума. Добре, че имах, така да се каже, местен екскурзовод (благодарностите тук са за Диана Кирилова), защото иначе едва ли щях да се сетя откъде да мина. Единственото, което подсказваше, че нещо предстои, бе малка тълпа пред обикновените бели железни врати с надпис „Служебен вход“ и един плакат, залепен под него, който трудно можеше да се прочете в настъпващата нощ.

Влизаш вече зад оградата и се взираш любопитно в тъмните прозорци на музея, където актьорите, кои облечени, кои не, оглеждат новодошлите или просто си зяпат навън поради липсата на нещо по-интересно за правене. Не е напълно тъмно, а една жена от съседния блок е застанала на балкона в очакване на спектакъла. Сцената, съвсем на едно ниво с публиката на първия ред, още е празна. Излизат светулките. Явно това е знакът за начало.

„Без докачение, моля…“ е пиеса по различни текстове на остроумния писател от село Турия – Чудомир, който незнайно защо все още не се изучава в училище. Смехотворен е фактът, че именно в Стара Загора се играят неща на човека, който в текста си „И като рекли…(Стара Загора)“ изтъква многобройните достойнства на казанлъчани пред старозагорци. Но нищо. Ето, там излизат актьори – да, да! А виж – ей онзи как минава зад паравана и се прибира вътре, явно ролята му засега е поприключила.

Хубаво е да видиш вълнението в очите на Павли и Тотка в самото начало – сцена по разказа „Де оня глас…“ После пък започва пазарлъкът за едно куче, а от квартала в същия момент се чува силен, неконтролируем лай. Все предимства на театралната игра на открито. Отново благодарение на Диана Кирилова имахме хубави места на трети ред и по едно време заприпка цялата ми ти трупа точно пред нас. Преживяване отвсякъде! Освен това смехът е гарантиран във всеки един миг, благодарение на великолепната актьорска игра и старите градски песни за „Гошко хебавеца“ и „целувки сладки“, които „даваме ги днес по две за лев“.

Режисьор на прекрасната българска народна постановка е Ивалин Димитров. В ролята на Павли и Търговеца се превъплащава добре познатият Ви от „Нирвана“ Делян Илиев, Тотка и машинописката е красивата Тихомира Темелкова. Онзи с „кафе каймаклия, дето и леля ти с налъмите може да ходи по него и пак няма да потъне“ е сегашният директор на театъра – Ивелин Керанов. Димитър Митев е човекът с големи планове за мината, а всички останали ще видите на брошурката долу.

„Без докачение, моля…“ е една чудесна пиеса, за която не се говори. Тя трябва да се преживее, да се расмее човек до болка и да си помисли как е било тогава и различно ли е сега. Препоръчвам я с цялото си сърце на всички старозагорци, останалите също да не се чудят, ами да хващат влака. А дотогава – четете Чудомир! Четете и се смейте!

И още нещо – специално за дамите – седнете на първия ред, някъде по средата и може да си спомняте представлението на „Лапидариума“ за доста дълго и то с усмивка!

DSC06163

quot(u)esday: Зад прашните завеси

2015 в книги тук!

Една дебела книга, пълна с възможни усмивки. Това е „Български театър 1900-1907. Том втори. Свитък първи“. Разгръщайки го, ще усетим уверено спокойния пулс на театъра, захвърлил един от костюмите си някъде зад кулисите на сцената. Дрехата е на пръв поглед прашна, измамно вехта, ала ако се вгледаме по-добре в нея, ще видим красивите мъниста и ярките някога цветове, ще чуем аплодисментите, които и тя е слушала, ще видим блясъка в очите на публиката. Четете! Историята е наслада – особено щом става дума за театър. Върнете се във времето, когато Народният театър все още не е бил построен, най-известната трупа е била „Сълза и смях“, а г-н министъра на Народното просвещение въобще не се e чуди. дали да отпусне средства за спектакли. Вижте тогава, докоснете сега и помислете за разстоянието мeжду тях.

1901 г.

„Тия, които са в разположение, комитетът намери за нужно да не ги уволнява, защото имат дългогодишна деятелност на сцената и щеше да бъде във висша степен несправедливо, ако ги уволнеше. Те са с безспорни заслуги към нашия театър и като им се определя едно месечно възнаграждение, колкото да преживяват, те ще бъдат ангажирани за репертоара само по необходимост. Тия, които ще се уволнят, постановлението на комитета почива върху безплодната им деятелност. Те всичките нямат нито най-малка наклонност към сцената и през всичкото време са били в тяжест на другарите си, без да са показали какъв годе успех досега.“ (из Писмо от управителния комитет на „Сълза и смях“ до министъра на Народното просвещение с предложение за преназначаване и прекатегоризиране на актьорите от трупата)

„Управителният комитет на Народната драматическа трупа ,,Сълза и смях“ при определяние хонорара на оригиналните и преводни пиеси по репертоара на трупата се е ръководил от следните три съображения: 1) качеството на превода; 2) литературната стойност на пиесата; 3) размерите на положения труд.“ (из Писмо от Управителния комитет на „Сълза и смях“ до министъра на Народното просвещение с изложение на критериите при определяне хонорарите за оригинални и преводни пиеси за репертоара на трупата и молба за издаване заповед за заплащането им)

„Вече се изминават четири месеца и за голямо мое удивление не съм получил никакъв отговор от Вас. С настоящето си Ви моля най-учтиво да ми съобщите решението на Театралния комитет – одобрил ли е драмата ми за представяне от Народната драматическа трупа или я е отхвърлил. И в случай, че моето произведение е отхвърлено като негодно за представяне, моля Ви да ми се повърне с първа поща.“ (из Преписка между П. Ю. Тодоров и Управителния комитет на трупата „Сълза и смях“ относно ръкописа на драмата „Зидари“)

„Комитетът, като взема предвид, че актрисата А. Будевска без уважителни причини се е отказала да играе ролята „Луиза“ в пиесата „Коварство и любов“, реши да се глоби с 1/4 от заплатата ѝ за м. март т. г.“ (из Протоколи от заседания на Управителния комитет на „Сълза и смях“)

„2. Комитетът разгледа пиесите „Тъй било писано“, написал Г. Х. Бонев, и „Съдиите“, превел П. С. Момчев, и реши да им се съобщи, че комитетът одобрява да се запишат в репертоара на трупата, но преди да се представят по три пъти на сцената, за да се види какъв успех ще имат, не може да им се съобщи окончателното му решение: ще се откупят ли или не, и ако се откупят, какво възнаграждение ще им се определи.

3. Разгледа се въпросът: да се определи ли възнаграждение на Ил. Миларов за написаната от него едноактна комедия „Женени ли сме ний?“, като е представена само един път на сцената. – Комитетът, като взема предвид, че тази пиеса е имала добър успех, реши да се ходатайствува пред Г-на Министъра на Народното просвещение да разреши да се дадат Ил. Миларову 100 лева възнаграждение.

4. Като изслуша мнението на п.-режисьора Г. Киров, комитетът реши да се глобят:
1) Актьорът Б. Пожаров с 1/7 от заплатата му за м.март, задето на 13 същий във време на представление е закъснял да се яви на сцената, поради което възложената му роля била изпълнена от едного от другарите му; и
2) Разсилният при същата трупа Хр. Пристов с 1/9 от заплатата му за м.март т.г. за неявяване навреме на работа.“

(из Протокол №10, Заседание на 25 март 1901г.)

„Известно Ви е, Г-не Министре, че от две години насам както от страна на публиката, тъй и от страна на нашите писатели се прояви особен интерес към театъра. Почти всичките по-видни наши писатели опитаха силите си и в драматургията и на нашата сцена по-често взеха да се представляват пиеси из нашия живот. Колкото и да се вижда чудно, но при поставянето на такива пиеси ние срещаме по-големи мъки в сценично отношение, отколкото кога имаме работа с някоя преводна пиеса. Причината на тия мъчнотии е липсата на подобающи декорации и селски костюми. За да се представи подобна пиеса, през цели десет деня и повече са търсени селски костюми, за които е било плащано скъпо и прескъпо. Пресметнато е, че за представляването само на „Сватбата в Болярово“ и „Вампир“ само за четири представления са платени около 200 лева, и то само за наем на костюми. Тези пари са изразходвани, без да остане нещо в театралния гардероб.
(…) Ето защо най-учтиво Ви моля, Г-не Министре, да разрешите и отпуснете на трупата тая сума, която, ако не от субсидиите, може да се вземе от глобите, които вече възлизат на 500 и няколко лева.“ (из Писмо от помощник-режисьора Гено Киров до министъра на Народното просвещение относно липсата на подходящи декорации и костюми за представянето на български пиеси)

„Нека се не забравя оная участ на актьора, която му докарва страстта!“

„В началото на лятната ваканция управлението на трупата раздава на разучаване пиеси за през сезона. Значи актьорите се ангажират отсега, прочее тяхното положение трябва да се определи още сега, а не през зимата. Освен това человечно е актьори, които подлежат на уволнение, да бъдат уведомени сега, а не през зимата.“

„3) Актьорите Тончев – уличен човек, Дюлгеров, А. Буйнов и Пожаров – невъзможен на сцената, и Т. Киркова – стара жена, фъфли в говора – тези актьори най-непретенциозното взискателство налага да се отстранят от трупата.“

„4) Редовните актьори да се разделят на три разряда само по способности със заплата 200 лева, 160 лева и 130 лева месечно.“

„5. Временните актьори, тъй като се приемат само за едногодишен срок по чл. 16 от Устава и след тоя срок подлежат на повишение в редовни, значи, приемат се като на учение, то заплатите им трябва да бъдат от сума на скромна издлъжка и полезно е да се установят по 100 лева месечно.“

„Една трупа, която действува непрекъснато почти 11 месеца в годината, трябва да се управлява от една морална сила, отдадена изцяло на делото, а не от случайни хора, възнаграждавани с по 100 лева месечно. Ако се имаше на разположение един авторитетен драматург или стар актьор с широко литературно образование – въобще, ако се разполагаше с една крупна личност, която със своята досегашна деятелност по театъра да си е създала едно учителско реноме пред актьорите ни, препоръчително би било да се назначи такава личност за директор на трупата, който да ѝ бъде непосредствен началник във всичко. Но при липса на такова лице най-целесъобразно е назначаването на един литератор за репертьор. Непосредственият началник на трупата, както е било и досега, ще остава режисьорът. (…) Длъжността е и трудна, и деликатна, тя изисква лице, което изцяло да се погълне от нея, значи, лице, което да се осигури материално, за да изпълнява само тая длъжност.“

(Из изложение на репертьора А. Страшимиров до М-вото на народното просвещение с предложение за организационнни и кадрови преустройства в трупата „Сълза и смях“)

asm Още за театъра днес тук. А за преимуществата му пред киното тук.
2015 в книги тук!