Архив за етикет: училище

Mond(e)ay: „Да, този свят е сцена…“

„…където всички хора са актьори…“ и всеки има своите няколко мига в живота, когато ролята му става главна, прожекторите го окъпват в светлина и всички погледи са вперени най-вече в него.

Нашето представление не беше оригинално. Чувала съм, че го играят всяка година горе-долу по едно и също време. С различни актьори, по-други костюми и нови декори. Нашата многобройна трупа имаше възможност три години да наблюдава как каките и батковците изнасят представлението си. Как казват предварително заучени думи, как понякога направо изкарват самостоятелно подготвените си сценарии пред очите на публиката, как импровизират…Случваше се от специално място – доста напечен от слънцето балкон с ярко зелена ограда. Караха ни се, като гледахме оттам, казваха ни да идем при публиката, че не била достатъчно. А ние си траехме безразлично и гледахме, представяйки си нашето представление.

На четвъртата година бяхме зад кулисите, в сянката на сцената. Назначиха ни за сценични работници и то такива, дето толкова си обичат актьорите, че непременно им купуват подаръци. Май слънчогледчета бяха, много не помня. Тази възможност ни даде последен шанс да изучим отблизо сценичното поведение, което се очакваше от нас. После не ни остана друго освен да броим дните до съвместната ни изява, другата трупа вече се беше  пръснала в различни посоки. Нашият ред наближаваше.

Настъпи денят – петък 13-ти, който ни най-малко не повлия отрицателно на прекрасното ни настроение. Както всяка година, и ние щяхме да изведем на сцената четирима души от публиката – редовни зрители на представлението, а сега – участници. Гледахме хората навън, някои виждаха нас и очакваха…Звънецът издрънча, обълнаха пълното с вода менче и ние излязохме за нашия половин час слава.

Нашата четвърт от трупата беше тази, която се радваше на публиката. Играта за нас се свеждаше само до преживяването, спонтанно и естествено. А и как да не се радва човек, когато хора, които не е виждал от дете и вече почти не помни, по-рано са дошли в гримьорната да му дадат букет и най-прекрасната книжка, която може да се подари. Благодаря!

Излязох първа на сцената. Не бях го планирала. Но татко винаги ми е казвал, че на снимките е хубаво човек да бъде в средата. Е…

Свърши нашият миг. Приключи нашето представление. Сега остава само да си изживеем и банкета. После трупата се разделя.

Изпратиха ни.

DSC03990

 

Mond(e)ay: Чаша вода или чаша отрова?

1…2…3…4…5…6…7…8…9…10…11…12…Вик. Тишина. Хората, които ни карат да си повтаряме тези числа наум заедно с крясъците през последните дни, не се наричат абитуриенти, те са завършващи средното си образование. Крайно време е, мисля, да убием една по една чуждиците в прекрасния език, на който вчера много хора се радваха.
Броенето. Минават изпитите, балът се превръща в бързо избледняващ спомен и тогава? Колкото и да е викал човек, припомняйки си с изговарянето на всяко число цялостната картина на конкретния клас, идва утрешният ден. Тогава, когато завършилите не са нищо повече от млади хора с диплома и без изградено име. Второ раждане сякаш.
Докато бъдещето още се мае някъде сънливо и неизпълнило живота на героично преборилия се с дванайсет години съобразяване (тук своеобразно убиваме думата „конформизъм“) млад човек, спомените нахлуват като че в някой модерен магазин има големи намаления. Ядосаният вик на бабата защо ченгелчето е наляво, а всъщност трябва да е надясно, спокойният глас на учителката в първи глас, която диктуваше една дума с пауза до другата от около две минути, самодоволният глас на някой съученик, с когото сте се сборичкали едно време, обясненията по математика, биографичните разкази по български, нервните викове на класните ръководители в гимназията. Всичко това са неща, които веднъж и вероятно за последно се появяват в съзнанието на успелите да завършат.
Ала колко други преживявания също минават на тази въображаема кино лента…Първото закъснение за час – още в първи клас беше, първият път, в който събираш смелост да влезеш без домашна в часа по математика, а в гимназията по-строг учител от този няма, първата цигара, първото питие навън, преди да си навършил пълнолетие. Първият момент, в който не ти пука.
Първоначално днес щях да говоря за хората, които съзнателно опропастяват бъдещето си, като започнат от средното образование, та чак до гроба. Ала, както щях да кажа в една реч, коята все още не съм написала – „Животът не е ези, или тура. Животът се съдържа в онова тясно ръбче на монатата, което се намира между двете ѝ лица.“
Безгрешни хора, както е всеизвестно, няма. Ала докъде можем да си разрешим да сгрешим, и то съзнателно? Не са една или две историите, в които царят на някое кралство решава да затвори дъщеря си във висока кула, защото е много красива и не заслужава нещастията, които ѝ е отредила съдбата. Убедена съм, че всички родители биха направили това за децата си. В истинския живот обаче височината и сигурността на тази кула се нарича възпитание и страж е не кой да е, а самото дете. Ясно е също така, че в споменатите приказки без значение колко усилия полагат родителите, отрочетата им винаги успяват някак да намерят изход и каквото е писано, това се случва.
Хората, които снощи са броили до дванайсет, сега си спомнят разни работи. Неволно. Периодът, в който слушаха чалга. Моментите, когато бяха достатъчно дръзки да се противопоставят на учител. Първият път, в който излъгаха родителите си. Срещата с директора, когато ги хванаха, че си извиняват отсъствията с фалшиви бележки…Спомени. Спомени. Спомени. Ала има навярно и хора, които освен повечето от изброените неща си спомнят и дългите тъжни часове, в които са се мъчили да проумеят смисъла на живота. Многото сълзи, които са проляли в непрестанни усилия да се завърнат към предишното си изпълнително и послушно Аз, сега отново напират. Ала са сълзи от радост, защото тези хора са сполучили в мисията, която са си поставили. Доказали са се пред самите себе си. А има ли нещо по-ценно на този свят?
Чаша вода и чаша отрова. И двете присъстват в човешкия живот. Почти сигурно е, че първия път, в който съзнателно и доброволно надигнеш чашата с изглеждащата като вода отрова, ще си помислиш, че е измама и нищо няма да се промени, защото вярваш в моментното си Аз. Ала след още няколко питиета, нещата ще ти се изяснят. Тогава само от теб зависи дали ще продължиш с отровата само за разнообразие, или ще се върнеш към водата, защото ти е нужна. Няма чисто бели ангели, всеки един има петна от прах по перата си. Помни.
На добър път!

DSC03010

Даваме

Задачи ни дават неразрешими
и след като разочарование оставят,
един-два учебника тупват върху купчини непоносими
и после нас скоропостижно забравят.

Те се прозяват отегчени,
давайки неискани съвети,
срещу очите ни, по-малко отчуждени
изливат с гнус изпълнени куплети.

А вътре в нас чудовището вярно
час подир час разбива си в стена главата
и самобичува се – щом чуй за бъдещето си навярно,
не вярва то, че нявга би сменила се съдбата.

Дори да ги решиш, дори да ги оставиш –
ти винаги ще бъдеш само душица от тълпата,
докато не решиш, че правиш там, що правиш –
дори да се самозапалиш, ще разгориш искрата.

И пламъкът невръстен, все още недорасъл,
не ще ти дава нощем мир, за да заспиваш;
наместо туй ей там, на рафта с книги попрашасал
у старите неща все смисъл ще откриваш…

Ще минат месец-два, година може би,
в която ти ще видиш още разпалени искри;
ще разбере със трепет майка ти, че детето ѝ гори,
а то ще чака пламенно експлозия от зори.

И щом започнеш с радост да казваш „сбогом“ на съня,
на челото ти ще блести БЪЛГАРИЯ,
ще вика единен на цял народ гласът:
Ти беше! Ти запали я!

vi.v.mmxv

Смолян

слободна жена

DSC02226