Архив за етикет: човек

Mond(e)ay: За „Дякон Левски“

Днес е 24-ти август. Преди точно една седмица по това време бях на път към Lucky Дом на киното, за да видя нашумелия български филм. Наклоненият текст е това, което написах около полунощ, веднага след като се прибрах или с други думи – това са пресните ми впечатления от филма. Останалото се пише днес.

Скъпи читатели,

Предполагам знаете, че на 16-ти февруари се състоя премиерата на българския игрален филм „Дякон Левски“ с режисьор Максим Генчев, Веселин Плачков в ролята на Апостола и Симеон Филипов като невръстния Васил Иванов Кунчев. Крайният резултат, както стана ясно, не би бил възможен без финансовата подкрепа на продуцента Златина Филипова. Може би сте гледали филма. Може пък и като мен да сте проявили интерес чак шест месеца по-късно. Важното е, че знаете за това произведение на изкуството.

В повечето случаи отивам на кино без да съм направила обстойно проучване за екипа, някога и трейлъра даже не гледам, ала тук случаят беше коренно различен. Спомням си, че през февруари и аз бях един от хулителите на филма, а дори не бях изгледала трейлъра до край. Чудех се как може показаното да бъде лъвски скок и заедно с масите се възмущавах от това, че Апостола псувал от екрана.

Да де, ама и аз си намерих майстора и сега пиша това, минути след като изгледах филма на голям екран. Беше чисто и просто късмет да попадна на програмата за точния ден в точния момент. Следват доказателства защо филмът не е толкова лош, колкото го описват, даже напротив и защо трябва да се види непременно. Още една причина да прочетете цялата статия е, че в блога се наблюдава едно търсене на българското, възрожденското. Една от извадките с цитати – 13 цитата от „Под игото“ е най-четената публикация в блога досега. Рядко минава ден, в който да няма нито един посетител, дошъл на този адрес само заради Вазовите думи.

Скандалът около филма се беше запечатал в съзнанието ми и в нощта преди филма потърсих отзиви в интернет. Какво видях? Много отрицателни коментари, много възмутени реакции, тук-таме някой, който благодари на екипа и се възхищава. Най-силно впечатление тогава ми направи публикуваното от Facebook мнение на сценариста Георги Иванов, познат ми и като автор в „Пощенска кутия за приказки“. Очаквах описаната сцена, на която и детето се е чудило, и о, небеса! Та място за възмущение няма. Не е ли красноречиво действието на човека, като се свърже с предаността му към Дякона. Относно псувнята също бях скептична, но именно тя помага да се изгради Човешкият образ на героя. Според Вас как трябва да реагира човек, ако го водят на сигурна смърт и някой с насмешка му казва, че ако не издържи до бесилото – по пътя чакали много. При това репликата не е казана с гордост, а с пренебрежение.

Тук идва мястото да отбележа две неща. Първо, в Дома на киното аз гледах режисьорската версия на филма, която е дълга 120 минути. Въпросният Георги Иванов е присъствал на премиерата от 3 часа и 40 минути, но все пак и двамата говорим за едни и същи неща. Другото, което ми хареса във филма, макар и по-късно да прочетох достоверни коментари на историци  и вещи в областта, че не се е случило наистина бе например сцената, в която убиват бащата на бъдещия герой, толкова много символика има там. Любимите ми сцени включват и как Левски отрязва косите си, които вероятно и Вие сте виждали в къщата-музей в Карлово, как Апостола изброява градовете, в които по-късно създава комитети, невинното му детско негодувание, когато майка му го принуждава да постъпи в манастира при вуйчо си, а той не му дава да чете желаните книги. Става ясно, че и Левски е Човек, с главно „ч“, но все пак личност със своите копнежи, ценности и близки.

Продуцентката и режисьорът определят филма като художествен поглед, приказка за живота на Васил Левски. Но той е много повече от това и несъмнено спада към графата „нещата, на които не ни учат в училище“. Когато са Ви преподавали за Апостола на свободата, сте учили за участието му в първата българска легия в Белград с ръководител Георги Раковски, нали? Но споменавало ли се е какво се прави в тези легии, как е протичал животът там? За мен това бе една от най-значимите новости, ккоито допълниха образа на Дякона в съзнанието ми.

С дрон ли са снимани, от земята ли, на бавен каданс, или с нормална скорост, сцените следваха коя от коя по-красиви. Не съм гледала нещо по-красиво от срещата на Левски с учителката, а епизодът с полагането на клетвите в комитета напълно ме потопи в епохата. Не отсъстваше представяне на влиянието на Димитър Общи в съдбата на Левски. Не беше излишно и потурченото българче Боян, което вървеше в живота успоредно с Дякона, но в други обстоятелства. Сцената в началото, когато той е още бебе, а Васил е невръстен, ме накара да потреперя.

Веселин Плачков ме изненада с убедителната си актьорска игра. Същото важи и за останалите актьори, които е много интересно да се гледат, тъй като с изключение на Евгени Будинов, Ники Сотиров и Максим Генчев всички останали, та и играещия Левски видях за първи път.  Битките бяха убедителни и си личи, че са вложени много средства, противно на едно от изказванията тук.

Последното нещо, което ме убеди, че филмът е стойностен и не смятам така, защото нещо не е наред с мен, бе мнението на баща ми, след като двамата излязохме от салона. Това произведение се хареса на един от най-критичните към български неща хора.

Моят съвет – гледайте филма, дори и да не сте чели първите отзиви, създайте си мнение и прочетете нещо за Левски. Както казва самият Максим Генчев, целта не е филмът да се харесва от всички, а хората да си спомнят за Дякона, да говорят за него вместо за злободневните отегчителни теми. Последвайте примера на Тома Неверни и се уверете сами какъв е този филм. И нека вземем пример от д-р Златина Филипова – ако има желание и хъс, културата в България няма да изчезне. Нека не работим и печелим само за себе си, а да помислим как да оставим някаква следа, било то и помагайки на някой друг да напише съвременната история на културата, в този случай напред.

„Боже, избави България!“

Бих добавила: от мързела, завистта и мекушавостта.

DSC07466

Advertisements

Бялата стая

-Тя е пълна глупачка! – изрече красив женски глас и избухна в неистов лудешки смях. -Глу.Пач.Ка.

Тялото ѝ беше крехко, слабичко, сякаш невзрачно нарисувано с блед молив от изкусен художник. Ама скица само, не завършена картина. Нямаше нито една дреха по себе си. Тъмната ѝ коса бе вързана на стегнат кок, така че шията и ключиците ѝ бяха на показ – очарователни експонати на изящното изкуство. Свитите ѝ в коляното крачка хвърляха сенки, дълбаещи в костите и протягащи се към своите подобни на пода, под малките пръсти на краката ѝ. Ръцете си държеше изправени и подпрени на коленете, за да закрият изпъкналите ѝ форми. Изобщо тя бе застанала точно като ония зъзнещи модели по студентските ателиета в западащите университети с единствената разлика, че нейният портрет не би бил ни най-малко срамен или посредствен. Просто заради самата нея.

-Същото е като да си се качил на кораб. Нагоре-надолу и обратно. Чак до безкрай. Вълна след вълна и никога не идва последната, нали знаеш?  Понякога обаче върхът идва твърде бързо и замалко, а изкачването обратно нагоре е ужасно дълго!  Тогава идва ред на моята изобретателност. Някой път съм готова просто да застана на някоя пешеходна пътека в момента, когато няма никакви автомобили. Но вместо да пресека, да чакам да дойде някоя кола и да застана насреща ѝ в артистична поза. Лошото е, че бързо се разубеждавам – все пак няма смисъл да те убие нещо, по-малко от шестцифрено. В други дни обсаждам някой хранителен магазин – ям и пия, докато не почувствам, че коленете ми поддават от тежестта. А ако искам да се отдалеча от хората, гладувам. Такива строги режими пазя, че да мога спокойно да вляза в шкафа на собственото си бюро и да се задуша от малкото въздух, останал сред книгите. Пълни измислици!

Тя отметна глава и косата ѝ се разпиля по раменете. Предишната веселост беше изчезнала. И нейната.

-Тя е обвивката само, това го разбирам. Но никога не бих ѝ отнела удоволствието да яде месо от омари и да пие най-скъпото шампанско. Само заради това тъжните ѝ дни са блажени. За нея особено. Имало е и пъти, в които се радва само на малко лимонада от пластмасова чашка и няколко маслини. Зелени, от ония, дето много не обича. Поне са кисели и ненужно отрезвяват.

Тя сключи пръстите на ръцете си и подпря брадичка отгоре. Погледът ѝ стана кристално ясен, сякаш се взираше в нещо невидимо.

-Сега сигурно се чудиш откъде тия постоянни промени, които траят по ден-два най-много? И защо, в името на безкрайната лудост, тя трябва да се държи въпреки падовете. Защо?

Стените на стаята, боядисани в бяло отгоре до долу, потънаха под гъст облак дим, който бързо погълна малкото кубче въздух. От другата страна на вратата пишеше: Частна стая. Срещи с душата. Тъничко гласче едва се чу:

-Писъкът. Чуждият безпомощен писък е причината.

Харесай страницата на блога във Facebook! Друга история тук. Поезия тук.

DSC01153