Ний, поетите

Целунал я бил със много страст…
Във първо действие още – да не чака.
Прелeстната си, изящна паст
театърът раззинва уж неволно в мрака.
Любовта е чувство. Там с живи души го представят,
със истина, мъка, нагледно, във зали…
А нас, поетите – все ни забравят.
Ний, поетите, сме парцали.

По навънка, на хлад, или в някое ателие
скулптор вае на бронзова жена гърдата;
от време на време вижда изкусна ли е –
долепя си ѝ устни до ръката.
Цял ден ласки, допири, милувки безброй,
съвършенството всички признали.
Нас, поетите…кой ни има за брой?
Ний, поетите, сме парцали.

Отдалеч се долавя едва, като в сън,
нещо живо със свое дихание;
доближава на ноти – звън подир звън –
благозвучно велико предание.
Нежността претърпява един вид телепортация,
останалото – кучета го яли.
На нас, поетите, дават ни само анотация, ей!
Ний, поетите, сме парцали.

Та…драголюбни мой, ще те помоля –
нали почти си все зает,
а със това аз даже няма да се боря…
Не ставай личен мой поет!
Тъй! Вместо да кръстосваш рими
и да търсиш слова вяли,
отсега, нали, прости ми  –
ний, поетите, сме парцали.
Остави и любовта
и бъди само приятел…
Студът е по-приятен от жарта.
Желая да си личен мой читател.
Да прелистваш тъй галантно
странички омàстилени
и да викаш най-фрапантно:
Поетите са кукли парцалени!

С парцалче  в пазвата затъкнато
по-малка капка восък вси видели;
след чисто ново редче вмъкнато
жилите радостно се разтуптели.
Ала няма място за тревога:
всеки залюбва брой парцали,
преди да конкурира Бога.
А ний, поетите, сме идеали.

xx.iv.mmxv

слободна жена

Скулптури на Роден от изложбата „Метаморфози“ в Националната художествена галерия в София