Даваме

Задачи ни дават неразрешими
и след като разочарование оставят,
един-два учебника тупват върху купчини непоносими
и после нас скоропостижно забравят.

Те се прозяват отегчени,
давайки неискани съвети,
срещу очите ни, по-малко отчуждени
изливат с гнус изпълнени куплети.

А вътре в нас чудовището вярно
час подир час разбива си в стена главата
и самобичува се – щом чуй за бъдещето си навярно,
не вярва то, че нявга би сменила се съдбата.

Дори да ги решиш, дори да ги оставиш –
ти винаги ще бъдеш само душица от тълпата,
докато не решиш, че правиш там, що правиш –
дори да се самозапалиш, ще разгориш искрата.

И пламъкът невръстен, все още недорасъл,
не ще ти дава нощем мир, за да заспиваш;
наместо туй ей там, на рафта с книги попрашасал
у старите неща все смисъл ще откриваш…

Ще минат месец-два, година може би,
в която ти ще видиш още разпалени искри;
ще разбере със трепет майка ти, че детето ѝ гори,
а то ще чака пламенно експлозия от зори.

И щом започнеш с радост да казваш „сбогом“ на съня,
на челото ти ще блести БЪЛГАРИЯ,
ще вика единен на цял народ гласът:
Ти беше! Ти запали я!

vi.v.mmxv

Смолян

слободна жена

Къде са ви книгите?!

Затвори вратата! Изхвърли боклука! Прибери си обувките! В шкафа! Прибери се преди дванайсет! Лягай си вече! Измий чиниите! Напиши си домашните! Спри музиката! Изключи телевизора! Светни лампата! Не пипай щорите! Недей изобщо да се доближаваш до тях! Отиди да купиш хляб! Облечи по-дебел пуловер! Занеси това в коша! Подреди си стаята! Обади ми се! Карай внимателно! Спри да хленчиш! Слушай ме!
Има още много…Все неща с удивителни, които на глас се показват оглушителни и изнервящи. Стотици заповеди на ден. Не само получаваме, но и даваме. Понякога, защото мислим доброто на другия, понякога, защото просто трябва да оползотворим останалата енергия с викане по първото човешко същество, което ни се изпречи на пътя. Ала най-лошото е, че в доста случаи не осъзнаваме колко много командорим хората около нас. Понякога е като навик. Ей така, за да си проветриш устата. Но по-авторитетно.
Не всички обаче са така. Имаше една жена, която не обичаше да заповядва на другите. Поне не по сто хиляди пъти на ден. Не караше някой да прави неща вместо нея като домашни задължения, покупки или просто прищявки. Не се знаеше дали тя изобщо имаше къща. Сама ли живееше? И по облеклото не можеше да се отгатне – изглеждаше безлична като всички останали на улицата. Даже скоро забравиха как бе облечена първия път, когато ги заговори. Обаче единствена ѝ заповед бе различна – имаше един въпрос пред удивителната. А това си е направо оригинално!
Стана доста неочаквано. И то в големия град. Бродеха по пътя към вкъщи, по-точно към спирката, и както винаги обсъждаха как е минал училищния ден. Вървяха, колкото се може по-бавно. Краят на учебната година бе едва след месец, а всеки щеше да прекара ваканцията си на различно място.
Никога не чакаха автобуса седнали. Ходеха напред-назад или обикаляха около синия пътен знак. Ако темите за разговор се изчерпеха, започваха да наблюдават другите чакащи. Само че онзи ден се случи нещо. Щяха да си говорят дълго за него.
„Къде са ви книгите?!”
Една жена, която тъкмо се присъединяваше към групичката чакащи, се беше втренчила в групата ученици. Учудена. Питаща. Първоначално те дори не бяха сигурни дали говори на тях, затова продължиха разговора си. „На младите им трябват две неща – здравословна храна и хубави книги, чувате ли?”. Беше се приближила толкова много до приятелския кръг, че нямаше как те да не разберат, че думите са за тях. Въпреки това нищо не отвърнаха.
На другия ден случката се повтори. На по-следващия също. И в деня след това. Учениците вече си мислеха, че трябва да кажат на родителите си за лудата жена, която всеки ден ги тормозеше. Ала на следващия ден едно от момичетата беше взело някакъв роман и го държеше на показ през цялото време, докато чакаха на спирката. Жената явно бе малко по-доволна отпреди. Но пак си каза репликите за храната и книгите.
На следващата седмица останалите от групичката решиха да не остават по-назад. Всеки носеше по някой стар роман от домашната библиотеката. Ей така, да се вижда, че държат книги. Надяваха се, че след това жената ще ги остави на мира.
„Сега трябва да започнете да четете, нали знаете? Книгите  не са само за красота.”  Момичето, което първо бе започнало да носи със себе си книга (и което по принцип бе най-изпълнителното от всички) малко по малко си изгради навика да се захласва по историите, докато се криеше по сенките в очакване на автобуса.  Другите последваха примера. От време на време даже им се струваше, че като четат дебелите класически романи, които бяха взели, книгите не бяха толкова тежки. А и времето не минаваше бавно като преди. Нямаше я опасността, че всички едновременно ще замлъкнат, след като вече са обсъдили учителите до един.
Училището свърши. В последния ден приятелският кръг пак бе на спирката. Четяха. Обаче все някой отделяше поглед от буквите от време на време. Търсеха жената. Искаха да ѝ благодарят, че им е показала начин да открият невероятни истории вместо да си губят врмето с празни приказки и безцелно зяпане.
Обаче тя не се появи повече. Някой май каза, че я видял на една спирка в другия край на града. До нея имало нечетящи младежи.Честит ден на славянската писменост! Честит празник на просветата и културата! Следете страницата на блога във Facebook, където днес през целия ден ще се публикуват текстове, свързани с културата и изкуството!