Архив за етикет: 2015

Mond(e)ay: 2015

Тази 2015, която стои при мен вече почти 365 дни, е един много скромен гост, който не иска храна и вода за себе си, не иска дори въздух. „Какво да ти дам тогава?” – питам я. „Преживявания искам”, казва. „Е, аз не мога всеки ден да преживявам нещо голямо и разтърсващо, годино” – оправдавам се както обикновено. „Много знаеш ти какво е преживяване. И мълчанието е преживяване, и бездействието, и смеха. Всичко, съпътствано от твоето дихание, е преживяване.”

Така си прекарахме двете с нея – тя ми правеше компания, а аз несъзнателно я хранех. Намерих днес, представете си, едно малко списъче, в което тя е изброила точка по точка с какво съм утолявала апетита й, а заглавието бе девизът: „Храната – това съм аз.” Разбира се, ако тръгна да изброявам всичко, ще ми отнеме много време, та затова прочетох списъка няколко пъти и сега ще разкажа каква беше 2015 в моя живот.

2015 беше значима. Видя доста големи мечти, които промениха крайната си цел, както и други, по-малки, които задъхано бързаха, а някои все още бързат, да преминат прага на въображението и да стъпят в действителността. 2015 беше годината на осъществената публикация в „Пощенска кутия за приказки”, точката на отказа на едно издателство и продължаващия период на очарователна неизвестност, касаеща настоящите 23 напечатани страници, свързани от крехка черна спирала, която понякога се измъква на места.

2015 беше година на търпението. Търпението, което извървява своите граници, и стига до раздялата, но винаги след като е познала прозрението. Дни на „зачеркнати” приятели и позакъсняло преоткриване на доста отдавнашни другари. Мигове на нови познанства, стремеж към среща с просълзени погледи и сърце, преливащо от възхищение. 2015 беше година на сълзи. Парещи душевни бомби на разочарование, негодувание, непримиримост; сладко сгряващи въгленчета на обич и горчиви сълзи на безвъзвратна тъга. 2015 беше година на промяна – принизяване на собствения облик в очите на другите – мнение, което вече може би е ударило дъното и е поело обратния път към повърхността; изграждане на различно възприятие към пейките, изобразителното изкуство и театъра, но най-вече промяна от непрогледния мрак към рязко завладялата го напълно светлина. Пламък, който ежедневно поражда въпроса: „Но как? Имало е за теб живот и преди мен?!”
2015 беше…Беше…Беш…Бе…Б…

2015 сега стои в антрето на дома ми, поседнала небрежно върху високото шкафче за обувки. Нахлупила е моята зимна черна филцова шапка, наметнала е някой от моите шалове и си клати краката. Весело й е, постоянно е усмихната. „Защото ти не ме остави по пътя” – така отговаря. Каня я в хола, но все ми отказва. „Ще си стоя тук, като зачалка, и щом дойде моментът, ще ти върна обратно нещата, и ще оставя вратата отворена – за 2016, с която ще си стиснем ръцете в мига между 23:59:59 и 00:00:00. И аз на 2014 останах длъжна с една секунда. Сега ще я върна на нейната внучка. Обаче ти сега отивай да си надпишеш билетите. Искам да знам, че те са си мои! Само и единствено мои!”

И аз какво да правя…

DSC00027Още снимки тук.

Advertisements

Безедипие

„На тебе ти умората отива” –
така крещеше денем Сфинкса в Тива
на първия смелчак, който си позволи
жената животинска да срещне с очи.

„На тебе ти умората отива,
а щастието трябва да загива,
поробено от властна черна жал,
възцарствала върху ума ти цял.

Мисли с ридание, подсмрък, плачи,
липса на сигурност чинно влачи,
с бразди от сълзи е гримасата красива,
ще дойде да ѝ се порадва цяла Тива.”

И идеха, прииждаха люде безчет,
пазеха си с усърдие най-кротко ред ,
а Сфинкса – твар в нов речник садистична
пееше песен на палач отлична.

Ревеше в глас тълпата, не вярваше в ума си,
като от котва замъкната бе от духа си,
надолу, все надолу, до заякваща река –
тиванци се удавиха във собствена сълза.

Навръх Олимп – амброзия и също звучен смях.
Там богове са всички и изобщо не е грях
по-рано въобразен Едип от плът
миг да не намерят – да го създадат.

Софокъл не умря насред рецитала,
но славата му се бе поразпиляла.
Един спасен, много – не, е ли оправдание
за безедипието, или порицание?

слободна жена

Стихотворението бе изпратено в V Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“

Механизъм

Сърцето е тиктакащата бомба,
във черепа пък динамит е скрит,
отдавна изкопана катакомба
придава си нестрашен вид.

Различни във рода монети злато
в прозрачен са заключени сандък,
изтичат през улук мечти богато,
пленените сънуват в кръг.

Животът има точно две обвивки –
стъкло и възбудима с мисълта,
последната осмисля придобивки,
полагат другата в пръстта.

С любов и ум като живееш,
най-малко време ще пилееш.

слободна жена

Стихотворението бе изпратено в V Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“.

weDNESday: „Сестри Палавееви“

„Няяяякой ден…“

Дълго очакваната премиера на пловдивската Драма съвпадна с откриването на международния театрален фестивал „Сестри на кръстопът“. Не може да се каже, че имаше нещо недостатъчно в залата в Дома на културата преди началото на спектакъла на 19 септември вечерта. Звездно присъствие – имаше, официални прически и тоалети – в изобилие, вълнение – обсебващо, нетърпение – преливащо. Като че ли и ние малко помогнахме за блестящата поява на сестри Палавееви.

Трябва да приная, че бях изумена. „Сестри Палавееви“ е може би първият толкова мащабен спектакъл, който съм гледала. Да, наслаждавала съм се и на варненската „Свекърва“, и на „Балкански синдром“ на Малък градски „Зад канала“, но това предстваление просто вдигна летвата доста. Отначало не бях много сигурна и се питах едва забележимо – „Това сега харесва ли ми, не ми ли допада?“. Защото малко или много, заради рубриката weDNESday, вече попадна ли в театрална зала, започвам да си мисля дали съответната постановка бих препоръчала и на Вас.

Въпросната пиеса е по едноименния роман на Алек Попов, като авторът и Деляна Манева са виновниците за драматизацията. Режисьор е Елена Панайотова, видео дизайнът е дело на познатия ни с работата си по „Нирвана“ Петко Танчев, анимацията е на Сотир Гелев, сценографията – на Петър Митев, костюми – Николина Костова-Богданова, хореография – Татяна Соколова. В ролята на сестрите се превъплъщават Боряна Братоева и Мила Люцканова, ръководител на партизанския отряд е Добрин Досев, фашистите се играят от Венелин Методиев и Симеон Алексиев, а дружината, убедена в комунистическите идеали, е със силното мъжко присъствие на Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов-Младши и смелата женска фигура на Елена Кабасакалова.

Ако трябва да изброявам пленителните неща в пиесата, трябва да направя цял смисъл, но какво пък?

  1. Много ще Ви харесат капките за очи на едната сестра.
  2. Дружината като група, както и всеки един участник в нея. Въпреки че бях доста далече от сцената, не можах да различа всички, но пък мога да Ви кажа, че всеки си има своя страст и няма как някоя от тях, да не предизвика симпатия у зрителя.
  3. Прожекционните филмчета, направени точно в стила на епохата – 40-те и 50-те години на ХХ век. Даже въобще не би било зле да вземете децата си с Вас особено ако са някъде по средата на пубертета и вече проявяват неизменното любопитство по въпроса кои са партизаните и какво точно са правели.
  4. Анимациите. Особено тази за сладоледопровода до Враца. Няма как да не се ръкопляска в такъв случай.
  5. По-младия и по-слаб от двамата фашисти. Ако и в книгата е толкова пъстър и забавен образ, още отсега ми е любим.
  6. Речта на Медвед. Отне ми малко време да осъзная как така едновременно става нещо и виждам на екрана на сцената абсолютно същото, но отново – много качествено направено.

Ако целия списък Ви се вижда доста объркан и не можете ни най-малко да разберете за какво става дума, сега пояснявам. Сестри Палавееви са близначки от заможно българско търговско семейство, което впоследствие изоставят, за да се присъединят към отряда на Медвед. Основно в пиесата се разглежда животът на партизанския отряд до 9-ти септември 1944, като междувременно се появяват и политическите противници, сподвижници на Хитлер. Има ретроспекции, както и сцени, заместващи вероятно съществуващия в книгата епилог.

„Сестри Палавееви“ е една образователна и в същото време забавна пиеса, която разбулва събития от сравнително близкото минало на България. Дори да подходите със здравословната доза скептицизъм в началото, както направих и аз, неминуемо някъде по средата ще заобичате героите и с трепет ще наблюдавате как те се отнасят към своите идеали. Много приятен момент да се замислите за съществуването си, нали? Както в момента, когато целият актьорски състав хвърли подарените им от театъра цветя към публиката. Това е то – пленителното красиво многообразие на изкуството.

Отидете в Пловдив и гледайте „Сестри Палавееви“! Заслужава си.

DSC09851

weDNESday: „Няма ток за електрическия стол“

„Знаеш ли как се нарича човек, който не чете книги?“

Ако искате в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ да гледате втората премиера на представлението „Няма ток за електрическия стол“ на 21-ви септември в Пловдив, няма да можете освен ако вече не сте си купили билет. Всичко е продадено.

Да предположим, че като мен седите на последния седми ред. Обградени сте отвсякъде с хора и всички мълчат в продължение на две минути пълен мрак. Не виждате дори декора, който пръв Ви направи впечатление, щом стъпихте в залата – подобно на голям аквариум, наподобяващ стъклена стая, съоръжение, в което има електрическо табло, маса и голям стол, който май ще да е електрическия. Музика и светлините започват да примигват с бърза скорост и различни цветове. По някое време си мислите дори дали не се случва нещо нередно със зрението Ви. Осветлението е синьо и вече не мига. Започва се.

Пиесата е дебют на пловдивчанина Александър Секулов. Режисьор е Лилия Абаджиева, а сценографията е дело на Васил Абаджиев. В ролята на човека, задължен да стои на електрическия стол, се превъплъщава Калин Врачански, а екзекутор е Красимир Доков.

Един затворник трябва да бъде екзекутиран с електричен ток. Но я виж ти! Земетресение предизвиква авария, пък може би и унищожението на целия свят, и започва дългото 80-минутно чакане, по време на което многократно се питате „Ще го екзекутират ли, или няма?“. Както се предполага, не може да има нещо забележително и непредсказуемо в действията на човек, който седи през цялото време, а другият около него постоянно обикаля и гледа уж обезлюдения свят през прозореца, който на мен до последно ми приличаше на огледало, но както и да е. Ето нещо, което ми хрумва в момента – ако прословутата камера за екзекуции е толкова издръжлива, не е ли възможно още една двойка екзекутор-престъпник да е оцеляла? Все пак светът е голям и екзекутират хора с електрически ток на доста места.

Уверявам Ви – ще научите доста разностранна информация по време на представлението. Като например как се нарича човек, който не чете книги, че подвижността на сперматозоидите може да се изследва, как точно и къде умират някои ангел-хранители и каква е разликата между мексиканската и испанската круша. Засегнати са важни теми като грамотността, жаждата за знание, любовта, инстинкта да убиваш и причините той да се появи. Просто всички тези неща са загатнати, накъсват се и се губят в десетината вида мълчание, сътворени от Александър Секулов. Не знам и каква беше целта на силната музика, която приглуши думите на осъдения – липса на уважение към текста ли, илюстрация на лудостта ли, но съм убедена, че в онези думи се криеха някои любопитни факти за хайкуто.

Скоро след това светлините пак примигват, измамно обещавайки някакво развитие на случката. Но уви! Някои стават, ръкопляскайки, други аплодират от местата си, а само аз и човекът от мое дясно (двете места вляво останаха свободни) не се присъединихме към тълпата.

Вероятно е Калин Врачански или Красимир Доков да вземат някоя и друга театрална награда за изпълнението си. Може би реалистичният до крайност такава, че актьорите според предварителни изявления на екипа нито чуват, нито виждат публиката, ще донесе признание за Васил Абаджиев. И това е. Едно обещаващо заглавие, при което любопитството е водещо в порива към театъра с билет в ръка, а последващите впечатления са меко казано противоречиви и водят до въпроса: „Защо за Бога изложих себе си на опасност от задушаване поради недостатъчното количество въздух в залата? Само за да чуя някакви откъслечни парчета информация?“

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Брошура за драматургичния дебют на Александър Секулов

Mond(e)ay: За „Дякон Левски“

Днес е 24-ти август. Преди точно една седмица по това време бях на път към Lucky Дом на киното, за да видя нашумелия български филм. Наклоненият текст е това, което написах около полунощ, веднага след като се прибрах или с други думи – това са пресните ми впечатления от филма. Останалото се пише днес.

Скъпи читатели,

Предполагам знаете, че на 16-ти февруари се състоя премиерата на българския игрален филм „Дякон Левски“ с режисьор Максим Генчев, Веселин Плачков в ролята на Апостола и Симеон Филипов като невръстния Васил Иванов Кунчев. Крайният резултат, както стана ясно, не би бил възможен без финансовата подкрепа на продуцента Златина Филипова. Може би сте гледали филма. Може пък и като мен да сте проявили интерес чак шест месеца по-късно. Важното е, че знаете за това произведение на изкуството.

В повечето случаи отивам на кино без да съм направила обстойно проучване за екипа, някога и трейлъра даже не гледам, ала тук случаят беше коренно различен. Спомням си, че през февруари и аз бях един от хулителите на филма, а дори не бях изгледала трейлъра до край. Чудех се как може показаното да бъде лъвски скок и заедно с масите се възмущавах от това, че Апостола псувал от екрана.

Да де, ама и аз си намерих майстора и сега пиша това, минути след като изгледах филма на голям екран. Беше чисто и просто късмет да попадна на програмата за точния ден в точния момент. Следват доказателства защо филмът не е толкова лош, колкото го описват, даже напротив и защо трябва да се види непременно. Още една причина да прочетете цялата статия е, че в блога се наблюдава едно търсене на българското, възрожденското. Една от извадките с цитати – 13 цитата от „Под игото“ е най-четената публикация в блога досега. Рядко минава ден, в който да няма нито един посетител, дошъл на този адрес само заради Вазовите думи.

Скандалът около филма се беше запечатал в съзнанието ми и в нощта преди филма потърсих отзиви в интернет. Какво видях? Много отрицателни коментари, много възмутени реакции, тук-таме някой, който благодари на екипа и се възхищава. Най-силно впечатление тогава ми направи публикуваното от Facebook мнение на сценариста Георги Иванов, познат ми и като автор в „Пощенска кутия за приказки“. Очаквах описаната сцена, на която и детето се е чудило, и о, небеса! Та място за възмущение няма. Не е ли красноречиво действието на човека, като се свърже с предаността му към Дякона. Относно псувнята също бях скептична, но именно тя помага да се изгради Човешкият образ на героя. Според Вас как трябва да реагира човек, ако го водят на сигурна смърт и някой с насмешка му казва, че ако не издържи до бесилото – по пътя чакали много. При това репликата не е казана с гордост, а с пренебрежение.

Тук идва мястото да отбележа две неща. Първо, в Дома на киното аз гледах режисьорската версия на филма, която е дълга 120 минути. Въпросният Георги Иванов е присъствал на премиерата от 3 часа и 40 минути, но все пак и двамата говорим за едни и същи неща. Другото, което ми хареса във филма, макар и по-късно да прочетох достоверни коментари на историци  и вещи в областта, че не се е случило наистина бе например сцената, в която убиват бащата на бъдещия герой, толкова много символика има там. Любимите ми сцени включват и как Левски отрязва косите си, които вероятно и Вие сте виждали в къщата-музей в Карлово, как Апостола изброява градовете, в които по-късно създава комитети, невинното му детско негодувание, когато майка му го принуждава да постъпи в манастира при вуйчо си, а той не му дава да чете желаните книги. Става ясно, че и Левски е Човек, с главно „ч“, но все пак личност със своите копнежи, ценности и близки.

Продуцентката и режисьорът определят филма като художествен поглед, приказка за живота на Васил Левски. Но той е много повече от това и несъмнено спада към графата „нещата, на които не ни учат в училище“. Когато са Ви преподавали за Апостола на свободата, сте учили за участието му в първата българска легия в Белград с ръководител Георги Раковски, нали? Но споменавало ли се е какво се прави в тези легии, как е протичал животът там? За мен това бе една от най-значимите новости, ккоито допълниха образа на Дякона в съзнанието ми.

С дрон ли са снимани, от земята ли, на бавен каданс, или с нормална скорост, сцените следваха коя от коя по-красиви. Не съм гледала нещо по-красиво от срещата на Левски с учителката, а епизодът с полагането на клетвите в комитета напълно ме потопи в епохата. Не отсъстваше представяне на влиянието на Димитър Общи в съдбата на Левски. Не беше излишно и потурченото българче Боян, което вървеше в живота успоредно с Дякона, но в други обстоятелства. Сцената в началото, когато той е още бебе, а Васил е невръстен, ме накара да потреперя.

Веселин Плачков ме изненада с убедителната си актьорска игра. Същото важи и за останалите актьори, които е много интересно да се гледат, тъй като с изключение на Евгени Будинов, Ники Сотиров и Максим Генчев всички останали, та и играещия Левски видях за първи път.  Битките бяха убедителни и си личи, че са вложени много средства, противно на едно от изказванията тук.

Последното нещо, което ме убеди, че филмът е стойностен и не смятам така, защото нещо не е наред с мен, бе мнението на баща ми, след като двамата излязохме от салона. Това произведение се хареса на един от най-критичните към български неща хора.

Моят съвет – гледайте филма, дори и да не сте чели първите отзиви, създайте си мнение и прочетете нещо за Левски. Както казва самият Максим Генчев, целта не е филмът да се харесва от всички, а хората да си спомнят за Дякона, да говорят за него вместо за злободневните отегчителни теми. Последвайте примера на Тома Неверни и се уверете сами какъв е този филм. И нека вземем пример от д-р Златина Филипова – ако има желание и хъс, културата в България няма да изчезне. Нека не работим и печелим само за себе си, а да помислим как да оставим някаква следа, било то и помагайки на някой друг да напише съвременната история на културата, в този случай напред.

„Боже, избави България!“

Бих добавила: от мързела, завистта и мекушавостта.

DSC07466

2015 в книги: част 1

Половината от годината, че даже и повече, вече се изниза и започвам да Ви споделям впечатленията си от прочетеното. Очаквайте следващите части съответно на 9-ти септември, 10-ти октомври и…Сетихте си, нали? Този път започвам с дамите, за да не си вкарам пак някой автогол с първата спомената книга, както стана тук.

„Моята прекрасна книжарничка“ от Петра Хартлиб е една много приятна книга, която радва хората. Реших да я прочета, защото видях в социалните мрежи как от издателството я изпращат на хората, занимаващи се с книгите и тяхното достигане до читателите. И корицата, разбира се, кой не би искал да притежава такава красота на рафта вкъщи. В goodreads книгата е отбелязата като нехудожествена литература и наистина – Петра Хартлиб разказва за нещо, случило се в собствения ѝ живот, а именно – откриването на една книжарница във Виена. Едно съвсем спонтанно решение, което от спокойния монотонен живот в Германия едва ли не хвърля нея и семейството ѝ в дълбокото, за да може много хора, влюбени в четенето, да го превърнат в своя професия. Ще останете приятно очаровани от това, как всички успяват да се справят. Драма почти няма. Много, ама много хубаво книжле!

Гери Турийска представя „Пощенска кутия за приказки – част 2“, а аз чух част от творбите на пловдивското четене в „Конюшните на царя“в Стария град. Беше вълшебно, изпълнено с много смях и горещина. Въпреки, че изданието не страда от липса на правописни, пунктуационни и какви ли не още грешки, то грабва още от първата буквичка. Започнах да чета още след като се прибрах и в мен пламна желанието веднага като започне новият сезон, някъде през септември вероятно, да изпратя текст по зададената тема. Прекрасно е да надникнеш във въображението на отделни хора, а книгата дава тази възможност с трийсетина творби от над 20 различни автори. Така че – четете, пишете и ходете на „Пощенска кутия“. Нещо друго не е толкова готино, както да се заредиш с култура и забавление на едно място!

мин„Миниатюристът“ на голямата майсторка Джеси Бъртън е книга, която съвсем случайно открих в библиотеката. Отдавна си я бях набелязала, но щом явидях пред себе си, веднага я грабнах, занесох я вкъщи и я прочетох за два-три дни – буквално ставах от неуспешните си опити да заспя, за да чета. Действието се развива в Холандия, а главната героиня – Петронела Брант, почти адашка, е момиче от обедняло семейство, което се сродява с една от най-заможните фамилии в Амстердам. Какво се случва, когато водеща роля има църквата, и защо всички домакини „оцеляват“ благодарение на миниатюрни фигурки – това ще разберете, ако прочетете „Миниатюристът“.

sht„Щастието е чаша чай с теб“ от испанката Мамен Санчес е един подарък, който дадох по-късно, защото все пак трябваше да си дочета…Заглавието ме привлече. Богата фамилия от Англия има проблеми с едно от издателствата си в испанската монархия. Кой ще ги разреши? Разбира се, че единственият млад и образован син. Но защо той изведнъж изчезва и къде ли се е скрил? Книгата е написана доста леко и приятно, подходяща е за свободното време, но само ако не сте много придирчиви. Има някои места в сюжета, където решението като че ли идва от само себе си, твърде бързо и някак „измислено“, но всепак това прави творбата приятна и ѝ придава хумористичен оттенък.

niel„Ние, лъжците“ биваме разкрити и подложени на щателно наблюдение от Е. Локхарт. Книгата е отбелязана като литература за юноши или вече известните млади възрастни, ала хич не е наивна или детинска. Както е тръгнало от началото на публикацията, богатите семейства явно са много удобна мишена за пишещите. Тук става въпрос за американска империя с три дъщери и техните деца, властен баща и починала майка. Притежават частен остров, на който заедно „задружно“ прекарват всяко от летата си. Обаче накъде ще избие жестоката богаташка участ и какво ще се случи през една от ваканциите? Лъжците ще Ви помогнат да разберете.

фмКонстантин Илиев, известен вече вам покрай „Нирвана“, е автор и на романа „Френско магаре“, спечелил конкурса за български роман на съвременна тема през 1988. Млад, ала неосъществил мечтата си да влезе в Художествената академия, студент по немска филология от София тръгва по стъпките на едно свое обещание и попада в село Остър камък. Какво ли ще се случи, като се отдаде на страстта си към изкуството в малкото селце, където от ловното дружество задължават стрелците да носят по десет крака на гарги, защото са напаст, и какъв е нравът на хората, които в малка територия са си създали свят с всичко необходимо? Просмукана с българщина книга, която приковава и те кара постоянно да мислиш: „Ами сега какво ще стане?“ Препоръчвам я с цялото си сърце! Можете като мен да я заемете от библиотеката. В Пловдив със сигурност я има!

leonЛеон Даниел ме заведе на едно незабравимо за цял живот „Пътешествие в театъра“! Режисьор, роден в Русе, завършил в Ленинград и работил във всеки един театър в България – ето това е гидът, който ще Ви придружи през централния, страничния и задния вход на храма на Мелпомена и най-вече – ще Ви покаже и обясни случващото се в забранената стая. В блога има и цитати от „пътешествието“, а тази книга бих я натикала в ръцете на всеки, който поне веднъж е ходил на театър. Горещо препоръчвам на всички кандидат-студенти в НАТФИЗ. Всъщност открих това скъпоценно творение в списъка с препоръчителна литература за режисурата за куклен театър. Ако искате да станете професионалисти и започнете да си водите записки като мен, четенето става бавно и внимателно, ала обогатява. Как само обогатява!

„Сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ – чрез поезията на Е.Е. Къмингс ще успеете да убедите любимите хора, че ги обичате. Изданието е красиво илюстрирано, а всяко редче ще Ви остави без дъх. Тук става дума за сърдечен, могъщ, горещо-страстен, широк полет на въображението, който превръща всяка точка, всяка скоба, всяка несъществуваща в речника, но затова пък измислена дума във водопад от чувства, таени дълбоко, дълбоко в душата. Книга, много подходяща за подарък!

delikatnost3С „Деликатност“ Давид Фоенкинос печели сърца. Тази книга, също както и „Миниатюристът“ случайно или не закова погледа ми в библиотеката и незабавно реших, че трябва да се прочете. На корицата е известната от „Амели“ и едноименната екранизация на книгата известна френска актриса Одри Тото. Главната героиня загубва нещо скъпоценно, съществена част от нейния живот. Кандидатите да запълнят сърцето ѝ са много и най-вече на работното място. Кой получава предимство? Разбира се, че този, който притежава „Деликатност“. Чудесен съвременен френски роман на чувствена тематика.

Пейо Яворов разкрива още от поетичната си душа с пиесата „В полите на Витоша“. Романтичната Мила и твърде демократичният за времето си Христофор споделят голяма любов, ала каква е нейната  цена? Това е една пленяваща трагедия, написана въз основа на личните преживявания на поета, който благодарение на всичките си душевни премеждия вече се изявява и като драматург. Нямам търпение да я гледам на сцена!

хг„Хартиени градове“ на Джон Грийн са мястото за приключения. Още една юношеска книга като „Ние, лъжците“, но тук няма богато семейство, а момче и момиче, които живеят в съседни къщи, ала нямат време да се опознаят, докато…не настъпва една вечер за отмъщение. А в такива случаи винаги са необходими помощници, нали? Това, което най-много ми направи впечатление в книгата, беше определението за хартиен град – несъществуващо място, което картографите поставят върху творенията си, за да защитят авторските права. Наскоро излезе и филмът – да видим и той ли е толкова добър…

парфПатрик Зюскинд ни поднася „Парфюмът: Историята на един убиец“. Попаднах на филма, така да се каже, принудително, докато се връщах от една чужбинска екскурзия. Единствената ми мисъл беше: „Но какъв човек трябва да си, за да направиш това?“. Е, пет години по-късно прочетох книгата – като се отвори, няма  спиране до последната страница, изгледах филма и смятам, че и двете имат стойността на шедьоври. Пригответе се за ароматна обиколка из парфюмерийното френско градче, ала се пазете. Особено ако сте жена. Книгата е една много по-задълбочена версия на загатнатия във „Френско магаре“ конфликт: истински живот – изкуство.

захир„Захир“ на Паулу Коелю четох през зимата по пътищата между София и Белград. Определено ми оправи впечатлението след разочароващата „Изневяра“, която излезе през 2014-та. Любовта е като железопътни релси – вървят една до друга, но никога не се срещат. Приблизително това е водещата метафора, около която се върти цялата книга. Лобов, човешки взаимоотношения и „банка за услуги“, живот в Париж и пътешествие до Средния Изток. Всичко в името на захира!

Различни версии на тези ревюта и мнения за още книги можете да прочетете в профила ми в Goodreads.